Решение № 5684 от 16.9.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 6398/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение №2261/08.02.2024г., постановено по гр.д. №63419/2022г. по описа на СРС, 39 състав, е признато за установено по предявения иск от Н. Н. Д. срещу Б. В. З. с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.36, ал.1 от ЗА, че Б. В. З. дължи на Н. Н. Д. сумата от 2386, 50 лева, представляваща неплатено възнаграждение по договор за правна помощ от 28.05.2021г., ведно със законна лихва за период от 18.05.2022г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №26017/2022г. по описа на СРС, 39 състав, като е отхвърлен искът за главница над уважения размер от 2386, 50 лева до пълния претендиран размер от 5000 лева, ведно със законна лихва за период от 18.05.2022г. до изплащане на вземането, като всяка от страните е осъдена да заплати на насрещната страна разноски по делото, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от иска. Подадена е въззивна жалба от ищеца Н. Н. Д., чрез пълномощника адв. Б. А., срещу решението в отхвърлителната му част, като се излагат оплаквания, че същото е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, необосновано, както и в противоречие със съдебната практика и практиката на ВКС. Излагат се доводи, че по делото било доказано, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора за правна помощ, като е завел претенция пред застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение, по която първоначално бил постановен отказ, във връзка с което ищецът извършил действия по снабдяване с нови доказателства, относими към процесното ПТП, които представил на застрахователя. Вследствие на тези действия застрахователят определил застрахователно обезщетение в размер на 25000 лева за претърпените от ответницата неимуществени вреди. Поради несъгласие с така определения от застрахователя размер на обезщетението бил предявен иск в частичен размер от 80 000 лева от общо претендирано обезщетение в размер на 140 000 лева, по който било образувано гр.д. №1889/2022г. по описа на СГС. Ищецът изпълнил своевременно, добросъвестно и професионално всички свои задължения по договора за правна помощ. Въпреки това на 01.03.2022г. ответницата неоснователно оттеглила пълномощията на ищеца, с което препятствала по- нататъшното изпълнение на поетите с договора задължения. Счита, че оттеглянето на пълномощията от страна на ответника е неоснователно, поради което му се дължал пълният размер на уговореното възнаграждение. Поради изложеното моли решението да бъде отменено в отхвърлителната част и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло. Подадена е въззивна жалба и от ответницата Б. В. З., чрез пълномощника адв. Й. Л. – П., срещу решението в осъдителната му част, като се излагат оплаквания, че в тази част същото е неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че по делото е установено, че ответницата не е имала никакъв контакт с ищеца, нито била предоставяна информация по движението на застрахователната преписка. Счита, че претенцията е недопустима, а исковата молба – нередовна, тъй като не ставало ясно дали сумата от 5000 лева се търси на основание договор за правна помощ или въз основа на определено от застрахователя застрахователно обезщетение. Посоченият в исковата молба номер на заповедното производство не съответствал на номера на делото, по което била издадена заповедта за изпълнение срещу ответницата. Договорът за правна помощ бил с различен предмет от този посочен в исковата молба. Неправилно съдът не кредитирал показанията на св. З., които били в съответствие с останалите доказателства, събрани по делото, и от тях се установявало, че пълномощията са оттеглени преди подаване на исковата молба. Счита, че не се следва възнаграждение на ищеца за изготвяне, подготовка и завеждане на исковата молба по гр.д. №1889/2022г. по описа на СГС, тъй като към този момент пълномощията на адв. Д. били оттеглени. Преди завеждане на иска ищецът не информирал ответницата, нито съгласувал с нея цената на иска, предвид задължението за внасяне на държавна такса и последиците от евентуално отхвърляне на иска. Присъденият от първоинстанционния съд размер на адвокатското възнаграждение бил прекомерен, като предвид обстоятелството, че са извършвани действия както от адв. Д., така и от адв. Р., не би могъл да се определи приносът на всеки от двамата адвокати, така че определеното от съда възнаграждение би било дължимо общо на двамата. В исковата молба било посочено, че се претендира сумата от 5000 лева, като процент от определено застрахователно обезщетение в размер на 25000 лева, като такова обезщетение не било получено от ответницата. Липсвали мотиви относно начина на изчисление на дължимото адвокатско възнаграждение. Била налице злоупотреба с право от страна на адв. Д., тъй като ответницата многократно се опитвала извънсъдебно да се разбере с него за заплащане на дължимия хонорар, но същият претендирал адвокатско възнаграждение в размер на 16000 лева, което било несъразмерно високо и не отговаряло на положения труд, а и впоследствие заповедното производство било заведено за много по-малка сума. Поради изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната осъдителна част и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Всяка от страните е подала по реда и в срока на чл.263, ал.1 от ГПК писмен отговор, с който оспорва жалбата на насрещната страна и моли за потвърждаване на обжалваното решение в съответната част. Подадена е и частна жалба от ищеца Н. Н. Д., чрез пълномощника адв. Б. А., срещу определение №12163/20.03.2024г., постановено по гр.д. №63419/2022г. на СРС, 39 състав, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Поддържа се, че не били представени от ответницата доказателства за заплащане на адвокатското възнаграждение, поради което не следвало да бъдат присъждани разноски за процесуално представителство, а при условията на евентуалност счита, че размерът на възнаграждението следва да бъде намален поради прекомерност. Подадена е и частна жалба от Б. В. З., чрез пълномощника адв. Й. Л. – П., срещу определението по чл.248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата за изменение на решението в частта за разноските, като счита, че присъдените разноски за заповедното производство са занижени и не отговарят на минималните възнаграждения, определени в НМРАВ. Всяка от страните е подала отговор, с който се изразява становище за неоснователност на частната жалба на насрещната страна. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Въззивните жалби са подадени в срок, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са процесуално допустими. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената от районния съд фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното: Неоснователни са поддържаните от въззивницата – ответник оплаквания във връзка с допустимостта на иска и редовността на исковата молба. Видно от подаденото по реда на чл.410 от ГПК заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение и от исковата молба се претендира от заявителя адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ от 28.05.2021г., а относно посочения номер на заповедното производство е допусната техническа грешка. Не е налице разлика в основанието на вземането, чието установяване се иска в настоящото производство, и това, за което е издадена заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК. Не се спори в настоящото производство, а същото се установява и от приетите по делото писмени доказателства, че между страните е възникнало облигационно правооотношение по договор за осъществяване на правна помощ, при уговорено възнаграждение по договора в размер на 20% от полученото обезщетение от доверителя. Упражняването на адвокатската професия, съгласно чл. 2 от ЗА, е дейност за правно съдействие и защита на свободите, правата и законните интереси на физическите и юридическите лица. Тя се осъществява чрез устни и писмени консултации и становища по правни въпроси, изготвяне на книжа - молби, тъжби, заявления, жалби и др., свързани с възложената от клиента работа, представителство на доверителите и подзащитните пред органите на съдебната власт, пред физически и юридически лица (чл. 24 от ЗА), срещу уговорено между адвоката и клиента възнаграждение – чл. 36 от ЗА. Изложените основни характеристики на адвокатската дейност дават основание договорните отношения между адвоката и клиента да се определят като най-близки, сходни на договора за поръчка (в този смисъл решение № 495 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 1669/2009 г. на ВКС, III г.о.). Съгласно чл. 40, ал.2 от ЗА адвокатът или адвокатът от Европейския съюз се ръководи от върховенството на закона и е длъжен да защитава правата и законните интереси на клиента си по най-добрия начин. За своя труд адвокатът има право на възнаграждение по силата на чл. 36 от ЗА, в отклонение от общото правило на чл. 286 от ЗЗД, съгласно което възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само когато е уговорено. Според разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗА адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на възнаграждение за своя труд, което по начало се определя с договор с клиента. Неговият размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа – чл. 36, ал. 2 ЗА. Разпоредбата на чл. 36, ал. 4 ЗА постановява, че възнаграждението може да се уговори в абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото, с изключение на възнаграждението за защита по наказателни дела и по граждански дела с нематериален интерес. В случая уговореното с договора за правна помощ възнаграждение е резултативно и определено на 20% от размера на полученото от ответницата обезщетение. Този начин на уговаряне е допустим съгласно чл. 36 ЗА, доколкото договорът е сключен в защита на оценяеми материални права на ответницата. По делото е установено, че след сключване на договора ищецът е предприел някои действия, насочени към изпълнение на възложеното, както и, че на 01.03.2022г. ответницата е оттеглила пълномощията на адв. Д.. Това е станало след подаване на исковата молба, по която е образувано гр.д. №1889/2022г. на СГС на 23.02.2022г. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че не следва да бъдат кредитирани показанията на св. Е. З. относно посоченото от нея, че адв. Р. е бил уведомен още през м. декември 2021г., че ответницата, не желае да бъде представлявана от ищеца, тъй като от представената електронна кореспонденция се установява, че от името на ответницата са били изпращани допълнителни документи във връзка с претенцията и през м. януари 2022г. Едва през м. февруари 2022г. е проведена кореспонденция във връзка с упълномощаване от ответницата на друг адвокат, но не е налице изявление от страна на ответницата за оттегляне на пълномощията на адв. Д. или прекратяване на договора за правна защита и съдействие, а от страна на ищеца е заявена готовност да работи с упълномощения нов адвокат. Поради изложеното въззивната инстанция приема за правилен извода на първоинстанционния съд, че договорът е прекратен и пълномощията са оттеглени, считано от 01.03.2022г. Доколкото в рамките на упълномощителната сделка основен белег е доверието, което следва да е налице между упълномощителя и неговия пълномощник, първият разполага с правната възможност във всеки един момент да оттегли даденото пълномощно – това право е гарантирано както от общата разпоредба на чл.38, ал.1, предл.1 от ЗЗД, така и от специалната приложима норма на чл.26, ал.1 от ЗА. В хипотезата, когато представителят е адвокат и упълномощаването касае извършване на правни действия от представителя именно в качеството му на адвокат, то на последния винаги се дължи възнаграждение, независимо от това дали е договорено изрично с договора за правна помощ по чл.36, ал.2 от ЗА или липсва изрична договорка. Дължимостта на адвокатското възнаграждение е гарантирана с нормата на чл.26, ал.2 от ЗА и в хипотезата при оттеглянето на пълномощията, дадени на адвоката – пълномощник от страна на доверителя му, като разликата е единствено в размера на дължимото възнаграждение. Този размер се определя в зависимост от това дали оттеглянето е основателно или липсва основателна причина за това. В първата хипотеза – при основателно оттегляне, упълномощителят дължи възнаграждение на адвоката – пълномощник в размер, съответстващ на обема на извършената работа до момента на оттегляне на пълномощното – чл.26, ал.2, предл.2 от ЗА. При липса на основателна причина за оттегляне на пълномощното на адвоката – пълномощник се следва пълният размер на възнаграждението, независимо от обема на реализираната от него правна помощ - чл.26, ал.2, предл.1 от ЗА. С оглед поддържаните от страните становища пред двете съдебни инстанции спорно между тях е дали е налице основателна причина за оттегляне на пълномощията на адв. Д.. Както беше посочено по-горе, по правило договорът за поръчка е с оглед личността, основан на взаимно доверие (арг. чл. 287 ЗЗД), което важи и за договора за правна защита и съдействие между адвокат и клиент. Добросъвестното и с дължимата грижа изпълнение на задълженията на адвоката не се изчерпват само с предприемането на действия по дадения му мандат, а наред с това е длъжен да разяснява правата на клиента, да го съветва за възможните начини и средства за разрешаване на правния спор, да го държи в течение и осведомява за развитието на възложената работа, какви действия е предприел и последиците от тях, да съгласува провежданата защита и др. По делото е установено, че след сключване на договора ответницата не е имала никакъв контакт с адв. Д., а единствено с адв. Р., като с ответницата не е бил осъществяван контакт и не е предоставяна информация относно предприетите действия в изпълнение на договора, нито тези действия са били съгласувани. Не се установява ответницата да е била уведомена за подаване на исковата молба срещу застрахователя, нито да е бил съгласуван с нея размера на претенцията за неимуществени вреди. Изложеното налага извода, че ищецът не е изпълнил добросъвестно и с дължимата грижа задълженията си съобразно чл. 63 ЗЗД, тъй като с пасивното си поведение спрямо ответницата е изгубил гласуваното му доверие, поради което прекратяването на договора е основателно и в този смисъл няма право на възнаграждение в пълния уговорен размер в първата хипотеза на чл. 26, ал. 2 ЗА. Право на възнаграждение има само за положения труд във втората хипотеза на чл. 26, ал. 2 ЗА с оглед установеното по делото, че преди прекратяване на договора е завел претенция пред застрахователя за извънсъдебно изплащане на обезщетение, събрал е необходимите документи и доказателства и е изготвил и подал искова молба, по която е образувано гр.д. №1889/2022г. по описа на СГС. Неоснователни са възраженията на страните във връзка с определения от първоинстанционния съд размер на дължимото в случая адвокатско възнаграждение за извършената работа преди прекратяване на договора, а именно 2386, 50 лева, тъй като този размер е съответен на извършените подготвителни действия от адвоката преди депозиране на исковата молба, както и нейното изготвяне и подаване в съда, доколкото оттеглянето на пълномощията е било извършено няколко дни след това и не са извършвани от адвоката други действия по процесуално представителство пред съда. Относно възраженията на ответницата, че действията са били извършвани от двама адвокати, поради което на адв. Д. се дължи само половината от така определеното възнаграждение, същите са неоснователни, доколкото договорът е сключен именно с адв. Д. и на него се дължи уговореното възнаграждение. Във връзка с възраженията на ответницата относно определения от първоинстанционния съд размер на възнаграждението следва да се отбележи, че същият е близък до предложения от нея при водените между страните преговори за доброволно уреждане на спора размер на възнаграждението за предоставените от адв. Д. адвокатски услуги, а именно 2000 лева, видно от водената електронна кореспонденция. Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По частните жалби: Ответницата е направила своевременно искане за присъждане на разноски по делото и е представила договори за правна защита и съдействие, в които е посочен уговореният размер на адвокатското възнаграждение, както и е отразено, че същото е платено в брой. Съобразно разрешението, възприето в т.1 от ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС само когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В случая са представени договори за правна защита и съдействие, от които се установява, че ответницата е заплатила за процесуално представителство в исковото производство адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева и за заповедното производство адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева. Поради това неоснователни са изложените от ищеца пред първоинстанционния съд в молбата по чл.248 от ГПК и поддържани в частната жалба възражения, че липсват доказателства за плащане на адвокатското възнаграждение. Основателно е своевременно направеното от ищеца възражение за прекомерност на така заплатеното възнаграждение. Съобразно решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело №С-438/22, определение №343/15.02.2024г. по т.д. №1990/2023г. на ВКС, II т. о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда, като последният следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото и да определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението. Посочено е, че НМРАВ е приета в нарушение на чл.101, §1 ДФЕС, което води до нейната нищожност, респ. до неприложимостта й в отношенията между страните и при разрешаване на спора от съда. В случая фактическата и правна сложност на делото и обема на извършените от пълномощника на ответницата процесуални действия не обосновават присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в по-висок размер от присъдения от първоинстанционния съд, нито са налице основания за неговото намаляване. По отношение на поддържаните в частната жалба на ответницата оплаквания относно присъдените разноски за заповедното производство, същите са неоснователни. Фактическата и правна сложност на заповедното производство, и извършените от пълномощника на длъжника процесуални действия, изразяващи се в подаване на бланкетно възражение срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение, не предполагат присъждане на по-висок размер на възнаграждението от присъденото такова от първоинстанционния съд. При този изход на спора, предвид обстоятелството, че и двете въззивни жалби са приети за неоснователни, разноските за въззивната инстанция следва да останат в тежест на страните така, както са направени. По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав