Решение № 5209 от 10.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 10933/2024 г.

Производството е образувано по иск с правно основание чл. 2б, ал. 3 от ЗОДОВ, предявен от А. А. Ю., ЕГН ••••••••••, против Прокуратура на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120000 лева, причинени му от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на образуваното сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998г. по описа на ВОП – София, а понастоящем ДП № ІІ-048/1999г. по описа на ВОП – София, търпени в периода от образуване на делото през януари 1991г. до датата на подаване на исковата молба – 24.09.2024г. ведно със законна лихва, считано от 24.09.2024г. до окончателното изплащане, както и разноските по делото.

Ответникът Прокуратура на Република България, след предоставената му затова възможност и в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК оспорва предявения иск като недопустим, а при условията на евентуалност – като неоснователен и недоказан.

Оспорва основателността на иска със следните възражения:

• възражение за недоказаност на неимуществените вреди и причинната връзка между твърдените вреди и продължителността на досъдебното производство;

• възражение за ритмичност при работата по досъдебното производство и липса на бездействие от органите на прокуратурата, което да е в причинна връзка с продължителността на разследването;

• възражение за фактическа и правна сложност на делото;

• възражение за причинено забавяне поради необходимост от събиране на доказателства в Р. Турция;

• възражение за завишеност на размера на претендираното обезщетение.

Оспорва иска по размер, като поддържа, че обезщетението е прекомерно. Оспорва началния момент, от който се претендира законната лихва за забава.

След като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, Софийски градски съд приема за установено от фактическа страна следното:

По допустимостта:

Съдът намира, че производството по делото е допустимо и следва да се произнесе по същество. Съдът намира за неоснователни възражения на ответника за недопустимост на настоящето производство по съображения, подробно изложени в определението по чл. 140 ГПК с Рег. № 3244 от 18.02.2025г.

По основателността:

Страните по делото не спорят, че ищецът А. А. Ю. е от пряко пострадалите от престъпленията, които се разследват повече от 30 години по сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. на ВОП София, а след това преобразувано в ДП № II-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване на извършени през време на т.нар. „Възродителен процес“ престъпления.

Не се спори, а и от представените писмени доказателства се установява, че поради несъгласие с мероприятията на народната власт по отношение етническите турци в страната, след задържане в полицейско управление за времето от 26.12.1984г. до 22.04.1986г. ищецът е бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене. Скоро след освобождаването му от затвора в Белене, на 19.05.1989г. той и семейството му са екстрадирани от Р.България за Австрия с конвой до бивша Югославия, където потърсили международна закрила чрез посолството на Р.Турция, били влеменно настанени в бежански лагер и след около две седмици били транспортирани до Р.Турция, където останали до началото на 1990г., когато се върнали в Р.България.

Не се спори още, че принудително са сменени рождените турски имена на ищеца и на членовете на семейството му с български имена.

Видно от писмени доказателства на 31.01.1991г. с постановление прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. дело № 1/1991 г. по описа на П. та на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП - София, а след това преобразувано в ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване на извършени през време на възродителния процес престъпления. Страните не спорят, че и към момента наказателното производство е висящо.

Установява се, че сл. д. № 1/1991г. е водено срещу петима обвиняеми за престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, за това, че в периода от 1984г. до 1988г., при условията на продължавано престъпление всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2 НК, във вр. с, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че през периода от 1984г. до 1988г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.

На 20.07.1993г. и на 19.12.1997г. в съда са внасяни обвинителни актове срещу обвиняемите, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани, съответно през 1994г. и през 1998г., поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото е било връщано на Прокуратурата за отстраняването им.

През 1998г. и през 1999г. двама от обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено; през 1999г. и през 2002г. производството по делото е било спирано поради наличие на свидетели в чужбина, които е трябвало да бъдат разпитани, след което е било възобновявано.

В хода на наказателното производство в периода от 05.02.2001г. до 04.02.2004г. са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници, от тях са разпитани общо 312 души.

На 17.01.2024г. пострадалият А. А. Ю. е подал молба до ВОП, с която на основание чл. 75, ал. 3 НПК, е поискал да бъде конституиран като пострадал в досъдебната фаза на ДП № 11-048/1999г. по описа на ВОП- София.

В периода от 2018г. до 2021г. са образувани множество дела с искания за ускоряване на производството, като неведнъж съдът е определял едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на прокурора съгласно правомощията му по чл. 242, ал. 1 НПК по процесното досъдебно производство.

За последно производството е било прекратено с постановление от 31.05.2022г., което впоследствие е било отменено с определение на САС от 02.12.2022г. по внчд № 821/2022г.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд намира от правна страна следното:

Съгласно чл. 2б ЗОДОВ (ДВ бр. 98/2012г.) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгл. чл. 6, § 1 от Европейската Конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС, ЕКПЧ или Конвенцията). Конвенцията е ратифицирана от Република България със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992г. - ДВ, бр. 66 от 1992г., в сила за Република България от 7 септември 1992г., предвид което и по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право на страната, а нормите й имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. Нормите на ЕКЗПЧОС следва да бъдат прилагани пряко от националните съдилища, които са длъжни да тълкуват тези на вътрешното законодателство в съответствие с възприетите стандарти в решенията на Съда по правата на човека (в този смисъл е Решение № 29 от 11.11.1998г. по к.д. № 28/98г.).

С нормата на чл. 2б от ЗОДОВ е създаден национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, като същата е вътрешноправно средство за защита - самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от Конвенцията.

Както се установява от събраните по делото доказателства, ищецът е сред лицата, легитимирани да предявят иск за присъждане на обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ, доколкото в обхвата на разпоредбата на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС попадат както страните в наказателното производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко и решаващо от производството. В случая, част от вредните обществено опасни последици на престъплението, по което е повдигнато обвинение в процесното ДП №II48/1999г. по описа на ВОП - София (първоначално образувано като сл. дело № 1/1991г.) по чл. 387, ал. 2. вр., ал. 1 от НК, са именно засягането на основни граждански права, а именно - на етническа принадлежност, право на име, на свободно придвижване, право на труд и други, като в случая липсва спор, че самият ищец е сред тези лица, които са засегнати от действията на обвиняемите при превишаването на власт. Именно обстоятелството, че е засегната неимуществената сфера на ищеца чрез описаните действия, му придава качеството на пострадал от престъпление, предмет на разследване, и обосновава правото му да се ползва от търсената с предявения иск защита, обусловена от интереса образуваното досъдебно производство да се разгледа и реши в разумен срок.

По същество на правния спор, съдът приема следното:

Нормата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012г.) урежда фактическото основание на иска и предвидените критерии, които съдът е длъжен да вземе предвид. Тези критерии са дефинирани в закона по начин, установен и в практиката на ЕСПЧ, които са: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и техните процесуални представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилната преценка за разумност на периода.

По отношение продължителността на процеса, т.е. спазването на изискването за разумен срок, са релевантни разрешенията, приети в Решение № 66/2.04.2015г. по гр. д. № 5813/2014г. на III Г.О. на ВКС. В него е посочено, че механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок, е най-напред да се установи продължителността на релевантния период и след това да се прецени дали този период е разумен. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи. Посочени са няколко важни фактора, за да се реши дали делото е сложно: естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на обвиняемите и свидетелите, нуждата да се получат документи по делото (включително и от чужбина), съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса.

Изхождайки от тези критерии, въззивният състав приема, че процесното следствено дело е било образувано на 30.01.1991г. и към момента - 34 години е на фазата на досъдебното производство. Действително фактите, обосноваващи обвиненията, видно от представените копия от обвинителни актове, са многобройни - посочени са множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т.нар. „Възродителен процес“, повдигнатите обвинения са първоначално срещу три лица, а впоследствие срещу пет лица и са за извършването на отделни деяния, което предполага и извършване на множество процесуално-следствени действия, включително и такива в чужбина. Въпреки това, настоящият състав намира, че тази фактическа сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на фактите.

Както се констатира по-горе, общата продължителност на делото в наказателния съд, преди да бъде върнато на Прокуратурата със съответните указания, съгласно приетите по делото писмени доказателства, е незначителна в сравнение с продължителността на досъдебното производство. Констатира се двукратното прекратяване на образуваните по внЕ.ите обвинителни актове съдебни наказателни производства поради едни и същи допуснати нарушения от страна на Прокуратурата - неясно изложение на обстоятелствата или липса на такова, относно състава на престъплението по чл. 387 НК, противоречия в обвинителния акт, непосочване на пострадалите от престъплението лица, съответно неразясняване на процесуалните им права. Всички указания са били свързани с непрецизно изготвения обвинителен акт, несъответен на разпоредбата на чл. 246 НПК. Действията по съставянето на обвинителния акт са в правомощията на Прокуратурата, поради което причина забавянето на производството е неизпълнението на задължението на съответния наблюдаващ прокурор да изготви обвинителен акт, съдържащ всички факти от обективната и от субективна страна на престъплението, така че да е годен за предаване на обвиняемото лице на съд. Тъй като отговорността на държавата е обективна, то е без значение работата на конкретния прокурор, в т.ч. дали е действал предубедено. Фактическият състав на отговорността не включва виновното поведение на отделния държавен орган или на длъжностното лице при неговата администрация.

Необосновано е и възражението на ответника, че за забавянето били от значение и осъществените, по разпореждане на ВС, международни поръчки за правна помощ, чието изпълнение зависело от органите на чужда държава. Видно от приложените по делото два броя разпореждания, в нито едно от тях не е записано указание да се установят и издирят лицата, преминали през затворите в България за сочения от прокуратурата период 08.05.1984г. до 15.12.1988г., нито същите да бъдат разпитвани. На следващо място, липсват данни за изпратени, респ. получени съдебни поръчки от Република Турция. Предвид изложеното, съдът намира, че не може да се възприеме за обосновано възражението на Прокуратурата, че забавянето на досъдебното производство се дължи и на необходимостта да бъдат разпитани като свидетели всички пострадали от престъплението.

На следващо място, безспорно установяването на престъплението, за което е повдигнато обвинение пред съд, е обусловено от събирането на определен обем относими и достатъчни за изясняване на обективната истина доказателства, но същевременно това не следва да води до забавяне на производството, както е в случая. Всички обсъдени факти относно движението на процесното следствено дело и на действията на Прокуратурата, които са безспорни в настоящото производство, водят до категоричния извод, че последната не е изпълнила своевременно задължението си за пълно и всестранно разследване, че не е създала организация за приключване на разследването в разумни срокове, не е извършила своевременно необходимата оперативно - издирвателна работа по установяване на лицата, пострадали от престъпленията, които са и очевидци на инкриминираните деяния, както и не е предприела в предвидените в НПК срокове дължимата преценка за относимостта и необходимостта от събиране на всички тези гласни доказателствени средства за разкриване на обективната истина и целите на разследването.

Предвид всичко изложено, съдът намира, че балансът между интересите на лицето да бъде разгледано и решено в разумен срок наказателното дело и необходимостта от пълно и всестранно разследване на наказателното производство е нарушен в ущърб на пострадалото лице.

На следващо място, не са налице доказателства ищеца като пострадал, да е препятствал развитието на досъдебното производство.

Предвид изложеното, решаващият съд намира, че в случая досъдебното производство е надхвърлило многократно разумния срок, а Прокуратурата не е направила необходимото, за да обезпечи своевременното извършване на необходимите процесуално-следствени действия. Съдът намира, че не съществува фактическа и правна сложност, която да обоснове разумна продължителност на досъдебната фаза на конкретния наказателен процес повече от 30 години. В подкрепа на изложеното е и обстоятелството, че давността по чл. 81, ал. 3 от НК за престъплението, за което е водено производството, отдавна е изтекла, което изключва наказателното преследване. Именно в резултат от неизпълнение на задълженията на Прокуратурата е нарушено правото на ищеца, като пострадал от престъпление, за разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията. Ищецът е бил лишен от възможността да се ползва от предоставените му от закона права на пострадал, като основен елемент на това право е поддържането на обвинението, наред с държавата, с цел получаване на справедливост, в случай на наказване на виновните.

В допълнение на гореизложеното следва да се посочи, че според практиката на ЕСПЧ спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществото в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса. Съществен критерий за определяне разумната продължителност на делото е и „значението на делото за лицето“, което според практиката на ЕСПЧ не се преценява единствено, с оглед крайния резултат от производството, а често е свързана с предмета на делото. В хипотезата на неразумно продължило наказателно производство отговорността на държавата произтича от това, че производството е инициирано от държавното обвинение, което разполага с достатъчен ресурс (процесуални средства и компетентни лица), да организира провеждането на наказателното преследване в разумен срок. Правото да се получи справедливост, възмездие и спокойствие, че виновните ще бъдат наказани е толкова по-интензивно засегнато, колкото по-значими са накърнените от престъплението права или критерият „значение на делото“ за пострадалия, залогът за него е ключов за спора. В случая, ищецът е жертва на т.нар. „Възродителен процес“ - политическите причини за този процес не могат и не следва да бъдат обсъждани в настоящото съдебно решение. Няма спор, че спрямо ищеца са били предприети принудителни насилствени мерки, в резултат на които са били засегнати основни негови човешки права. Деянията, довели да накърняване на тези основни права, са извършени от конкретни физически лица, висши държавни служители, които са ги извършили в това си качество използвайки държавния ресурс, като предприетата по отношение на ищеца репресия е била с цел насилствена промяна на етно-културната му идентичност. Безспорно образуваното наказателно производство по сл.дело № 1/1991г. за пострадалите, в това число и самият ищец, е било надежда за въздаване на справедливост, за налагане на заслужено наказание на виновните, за постигане на удовлетворение и репариране, макар и частично, на преживените от тях унижения и страдания.

Следва да се отбележи, че по отношение на насилствената асимилация на мюсюлманското малцинство в страната през време на „Възродителния процес“ и във връзка с причинените на ищеца неимуществени вреди от неправомерното му лишаване от свобода, съдът не следва да се произнася, тъй като същите са извън предмета на спора по предявен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ. Посочените по-горе принципни постановки съдът съобрази само и единствено във връзка с критерия „значимост на делото за ищеца“. В случая, съдът взе предвид само доказателствата, които са относими към въпроса за претърпените в резултат от забавянето на наказателното производство неимуществени вреди.

С оглед изложеното, съдът намира, че е нарушено правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, като именно действията на ответника са довели до настъпването в правната сфера на ищеца на неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване.

Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. 3алегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта“ по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. На обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива (в този смисъл са Решение № 306/22.10.2019г. по гр.д. № 4482/2017г.; Решение № 272 от 27.01.2020г. по гр.д. № 924/2019г. и Решение № 48/06.04.2020г. по гр.д. № 1610/2019г., и трите на IV г.о. на ВКС). Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т.II от ППВС № 4/23.12.1968г., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата; обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ. Съдът ги преценява с оглед конкретния спор, като държи сметка и за принципните насоки на ЕСПЧ (в този смисъл е Решение № 306/22.10.2019г. по гр.д. № 4482/2017 г., IV ГО, ВКС).

При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок, съдът взе предвид и нарушеното чувство за справедливост на ищеца, загубата на вяра в институциите, напредналата възраст на ищеца - 80 години към днешна дата, което засилва чувството му на безсилие и липса на вяра, че ще получи справедливо разглеждане на делото и поемането на отговорност на виновните лица. Съобрази и поведението на самия ищец, който по никакъв начин не е станал причина за допуснатото забавяне на процеса. Съдът отчете и обстоятелството, че в конкретния случай забавянето на досъдебното производство за период над 30 години е довело до това, че абсолютната давност за престъпленията, за които се води производството е изтекла през 2000г., поради което очакваният от ищеца резултат вече е невъзможен.

Несъмнено, процесното досъдебно наказателно производство, продължило около 34 години е довело до негативни последици за психиката и емоционалността на ищеца, които съставляват претърпяни вреди по см. на ЗОДОВ.

С оглед изложеното и доколкото не са ангажирани доказателства от ответната страна, опровергаващи твърденията на ищеца, съдът намира, че същият е претърпял претендираните от него неимуществени вреди безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него репресивни действия няма да бъдат наказани.

По делото не са изложени твърдения от ищеца, сочещи на негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на следственото дело. Не се твърди от ищеца, нито се установява по делото, продължителността на воденото производство пряко да е рефлектирало върху начина на живот на ищеца или да е причинило други неудобства, вън от обичайните.

Всички факти от значение за правото му на обезщетение за вреди от престъплението - страх, тревожност, засягане на честта и достойноството поради прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим, не могат да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт бавното правораздаване (в този смисъл решение от 27.12.2016г. по гр.д. № 2403/2016г., IV г.о. на ВКС). ЕСПЧ е имал възможност да се произнесе, че член 6 от Конвенцията не гарантира правото да се преследват или осъдят за извършване на наказателно престъпление трети лица (Перез с/у Франция, §70). За преките вреди от престъплението ищецът, който е получил своята гражданска реабилитация по Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ), като пострадал по време на възродителния процес - за което са представени доказателства по делото, е имал право да търси обезщетение и по този закон, без да е необходимо установяване на прекия извършител на увреждането с присъда.

С оглед изложеното съдът намира, че сумата от 30000 лв. представлява справедливо, съобразно с критерия на чл. 52 от ЗЗД, обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди.

За да определи обезщетението в размер по-нисък от претендирания, настоящият състав съобрази съдебната практика за подобни случаи, както и жизнения стандарт в страната през релевантния период. Съдът взе предвид и обстоятелството, че изходът на следственото дело касае само моралната удовлетвореност да бъде потърсена отговорност от виновните лица, т.е. това дело няма да рефлектира пряко върху личността на ищеца. Следва да се посочи, че българското общество и държава многократно по различни поводи са демонстрирали своята непримиримост, като остро е бил осъждан начинът, по който се е осъществил т.нар. „Възродителен процес“ и предприетата срещу българските граждани от турски произход репресия. В потвърждение на проявената от обществото ни съпричастност и реакция за случилото се е и декларацията на 41-то Народно събрание от 11.01.2012г., с която категорично се осъжда асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в България, включително и т.нар. „Възродителен процес“ и определянето на този режим като престъпен и античовешки. Тези обстоятелства би трябвало да се отчетат и да имат значение за пострадалите в контекста на обсъжданата морална удовлетвореност.

Отделно от това осъждането на ответника само по себе си има ефекта на овъзмездяване (така Решение № 359/25.09.2012г., постановено по гр.д. № 1224/2011г. на ВКС, ГК, ІV Г.О. и Решение № 60251 от 19.11.2021г. по гр.д. № 281/2021г., Г.К., ІV Г.О. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК).

На следващо място, по делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, сочещи на настъпили трайни негативни изживявания в психоемоционалното състояние на ищеца.

При определяне размера на обезщетението съдът взе предвид съдебната практика по аналогични случаи от забавено правосъдие по чл. 2б ЗОДОВ, касаещи т.нар. „Възродителен процес“. Размерите на присъжданите обезщетения са между 12000 лв. (Определение № 50036/25.01.2023г. по гр.д. № 2661/2022 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 140/29.06.2022 г. по гр.д. № 3356/2021 г. на ВКС, III г.о., Решение № 73/02.06.2022 г. по гр.д. № 4038/2021 г. на ВКС, III г.о. и др.) и 15000 лв. (Определение № 50796 от 04.11.2022 г. по гр.д. № 1564/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о., Определение № 387/16.05.2022 г. по гр.д. № 5087/2021г. на ВКС, IV г.о., Решение № 50038/01.03.2023 г. по гр.д. № 2093/2022 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 50923/12.12.2022 г. по гр.д. № 2107/2022 г., ІІІ г.о.).

В най-новата практика на ВКС в по-скорошно постановени решения преобладават обезщетенията в размер на 30000 лв. (Решение № 50062 от 02.02.2024 г. по гр.д. № 1080/2022 г., г.к., ІV г.о. на ВКС; Решение № 50280 от 11.09.2023 г. по гр.д. № 4210/2021 г., г.к., ІV г.о. на ВКС; Решение № 117 от 22.02.2024 г. по гр.д. № 1194/2023 г., г.к., III г.о. на ВКС).

По изложените съображения, настоящият състав приема, че предявеният иск от А. А. Ю. против Прокуратура на Република България с правна квалификация чл. 2б от ЗОДОВ е частично основателен и че справедливото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нарушаване правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок е в размер на 30000 лева, до който размер следва бъде уважен, а за горницата над тази сума до претендираните 120000 лв. искът следва да бъде отхвърлен.

Неоснователно е възражението на ответника, че законната лихва върху присъденото обезщетение се дължи от датата на подаване на исковата молба в съда. В практиката на ВКС, обективирана в множество съдебни актове, (напр. Решение № 107 от 29.07.2021 г. по гр. д. № 5914/2015 г. по описа на ВКС, IV Г.О.), безпротиворечиво се приема, че при предявени искове по чл. 2б, вр. чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС законната лихва върху присъденото обезщетение се дължи от датата на увреждането, макар и забавеното производство да не е приключило. Поради това, ответникът дължи законна лихва преди подаване на исковата молба, така както е претендирана от ищеца, считано от 24.09.2021 г. /три години преди датата на исковата молба/ до окончателното плащане.

Относно отговорността за разноски:

С оглед изхода от правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва за бъдат присъдени разноски за заплатена държавна такса в размер 15 лв. Други разноски не се претендират.

В производството пред СГС не са представени доказателства за уговорено и платено от ищеца адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения по делото адвокат, нито се претендира присъждане на такова, поради което СГС не присъжда разноски за адвокатско възнаграждение.

Ответникът не е правил разноски в процеса, поради което такива също не му се дължат.

Така мотивиран, Софийски градски съд, ГО, І-20 състав