Решение № 5568 от 22.5.2025 г. на Административен съд - Варна по дело № 551/2025 г.

Производството е по реда на чл.203, ал.1 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, вр. чл.19, ал.3 от Закона за Националната агенция за приходите /ЗНАП/. Образувано е по искова молба на „ИЗТОК ИНВЕСТ 3000“ ЕООД, ЕИК •••, със седалище и адрес на управление гр. София, [улица], представлявано от управителя М. Р. Д., подадена чрез адв. М. Т., уточнена досежно претенциите за лихви в с.з. от адв. Т., против Национална агенция за приходите, с която са предявени обективно съединени искове за присъждане на: сумата, в размер на 500, 00лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от незаконосъобразни действия по чл.40, ал.1 и 2 ДОПК съгласно Протокол № 0048446/05.08.2021г. на органи по приходите в ГД „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за защита при административното обжалване на тези действия, потвърдени с Решение № 182/19.08.2021г. на директора на ТД на НАП-Варна и впоследствие отменени с Определение № 2228/09.09.2021г. по ч.адм.д. № 2003/2021г. на Адм.съд – Варна; сумата, в размер на 217, 77лв., представляваща мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху главницата считано от 06.08.2021г. до 16.03.2025г. вкл.; законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 17.03.2025г., до окончателното изплащане. Ищецът твърди, че на 05.08.2021г. при ГКПП – Пристанище Варна – Запад, органи по приходите от ГД „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, на основание чл.40, ал.1 и ал.2 ДОПК предприели действия по обезпечаване на доказателства, за които съставили Протокол № 0048446/05.08.2021г. Действията били обжалвани по реда на чл.41, ал.1 ДОПК пред директора на ТД на НАП – Варна, който с Решение № 182/19.08.2021г. ги потвърдил. В това производство ищецът направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500, 00лв. съгласно фактура № 28/16.08.2021г. С Определение № 2228/09.09.2021г. по адм. д. № 2003/2021г. съдът отменил действията по протокола. По така изложените съображения твърди, че за него е налице правен интерес от ангажиране отговорността на НАП по реда на чл.1, ал.1 ЗОДОВ като претендира обезщетяване на претърпените в производството по административно обжалване вреди, изразяващи се в изплатеното адвокатско възнаграждение, което не е прекомерно. Претенцията за закъснителна лихва обосновава с т.4 от ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004. Моли за уважаване на исковите претенции и присъждане на разноски. Исковата молба и претенциите се поддържат с писмено становище С.д. № 5879/07.04.2025г., с което се представя списък на разноските по чл.80 ГПК и доказателства за извършването им. В съдебно заседание ищецът се представлява от адв. П. Т., редовно преупълномощен от адв. Т. (предвид изрично предоставеното право в пълномощното на л.9 – да преупълномощава други адвокати), който поддържа претенциите и моли да бъдат уважени по подробно изложените аргументи в исковата молба. Претендира и присъждане на разноски за производството, съгласно списък, представен към становище С.д. № 5879/07.04.2025г. и доказателствата за извършването им. Ответната страна – Национална агенция за приходите, чрез юрк. И. И., оспорва претенциите по съображения в писмен отговор С.д. № 7283/30.04.2025г. Счита, че не са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, т.к. направеният разход за адвокатска защита не е пряка и непосредствена последица от отменените действия по обезпечаване на доказателства. Вредата в конкретния случай не е резултат на поведението на ответника, а направените от ищеца разходи са в резултат на изразената воля и съгласие на ищеца да наеме определен адвокат или изобщо адвокат, и да бъде защитаван от него. Вредата не е пряка, т.к. ангажирането на адвокатски услуги при обжалване действията на НАП не следва обективно и по необходимост от извършването на същите, освен това не е и непосредствена, т.к. е опосредена от наличието на облигационна връзка, обективирана в отношенията между ищеца и адвоката за правна защита и съдействие. Отделно счита, че цитираното в исковата молба ТР № 1/15.03.2017г. касае приложението на чл.1 ЗОДОВ за търсене на имуществени вреди за заплатени адвокатски възнаграждения при съдебно обжалване и отмяна на наказателни постановления, а не за адвокатски хонорари, заплатени при административно обжалване на индивидуални административни актове. На същото основание твърди, че са неоснователни и претенциите за присъждане на лихви. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за основателност на исковите претенции. Счита, че предпоставките по чл.1 ЗОДОВ са налице. Безспорно са налице незаконосъобразни действия на ответника, установяват се също имуществени вреди, които ищецът е претърпял в резултат на тези действия. Вредите са под формата на адвокатско възнаграждение, изплатено в хода на административното обжалване на наложените обезпечителни мерки и доказателства за извършените плащания се съдържат в приобщеното дело на Адм. съд – Варна. По изложените съображения счита, че исковата молба следва да бъде уважена. След преценка на събраните доказателства съдът намира за установено от фактическа страна, следното: На 05.08.2021г., на фискален контролен пункт ГКПП „Пристанище Варна“ – Запад, старши инспектори по приходите в ГД „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, на основание чл.110, ал.4 ДОПК извършили проверка на МПС [Марка] с рег.№ [рег. номер] и ремарке с рег. № [рег. номер], на което бил натоварен контейнер № [Наименование]Стоката била допусната за свободно обращение в страната след освобождаване от митнически режим 40 и представлявала МДФ профили с общо бруто тегло – 26000кг., нето тегло – 24500кг. При проверка в ИМ на НАП било установено, че „Изток инвест 3000“ ЕООД е регистрирано по ЗДДС. На основание чл.37, вр. чл.12 ДОПК водачът декларирал, че превозваната стока ще се разтовари в [населено място], обл.•••, [улица], склад „ЕЛПО“ на 06.08.2021г. в 08, 00 часа. Видно от Протокол № 0048446/05.08.2021г., в 17, 45 часа органите по приходите предприели на основание чл.40, ал.1 и ал.2 ДОПК действия за обезпечаване на доказателства – горепосочената стока, изразяващи се в запечатване на контейнер № [Наименование]с 1бр. обикновено техническо средство за контрол /ТСК/ - пломба № 0561743. Линейната пломба с № [Наименование]била свалена и върната на водача, който бил назначен за пазач, на когото стоката се оставя на отговорно пазене. Видно от Протокол № 1476794/06.08.2021г., органи по приходите извършили проверка при разтоварване на стоката в [населено място], при която установили, че поставеното на основание чл.40, ал.1 ДОПК ТСК № •••е с ненарушена цялост и същото било отстранено от орган по приходите. Действията по обезпечаване на доказателства по Протокол № 0048446/05.08.2021г. били обжалвани пред директора на ТД на НАП-Варна, който с Решение № 182/19.08.2021г. отхвърлил жалбата като неоснователна. След отхвърляне на жалбата и в срока по чл.41, ал.3 ДОПК, действията по обезпечаване на доказателства по Протокол № 0048446/05.08.2021г. били обжалвани пред Административен съд – Варна, който с Определение № 2228/09.09.2021г. по адм. д. № 2003/2021г. ги отменил като незаконосъобразни. Със същото определение на „ИЗТОК ИНВЕСТ 3000“ ЕООД били присъдени разноски в размер на 550, 00лв., от които 50, 00лв. за държавна такса и 500, 00лв. адвокатско възнаграждение, изплатено в брой съгласно фактура № 339/01.09.2021г. и разписка към нея от същата дата. При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи: Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице, което твърди претърпени имуществени вреди, причинени от отменени незаконосъобразни действия на органи по приходите, срещу юридическото лице, в чиято структура се намират тези органи, поради което е ДОПУСТИМ. Съгласно чл.1, ал.1 ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административната дейност. В производството по проверка допустимостта на предявен осъдителен иск, съдът извършва проверката по чл.129 ГПК, приложим на основание чл.144 АПК, при която дължи преценка относно наличието на процесуалните предпоставки, като условия, обуславящи допустимостта на процеса – 1/ за абсолютните, за които следи служебно – подведомственост (чл.128, ал.1, т.6 АПК), процесуална правоспособност (чл.27, ал.1 ГПК и чл.205, ал.1 АПК), процесуална дееспособност (чл.28, ал.1 и ал.2 ГПК), наличието на основания за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.2 и т.4 ГПК (ТР № 1/2017г. от 09.07.2019г. по т.д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС), наличието на сила на пресъдено нещо между същите страни, за същото искане и на същото основание (чл.299, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.298, ал.1 ГПК), както и за 2/ относителните условия, които се вземат предвид само по отвод на страната – каквато е местната подсъдност, в случая специално уредена в чл.7, ал.1 и ал.2 ЗОДОВ. В контекста на специалните правила по ЗОДОВ, проверката за допустимост на иска обхваща и преценката за наличието на регламентация в закон или указ, които предвиждат специален начин на обезщетение – чл.8, ал.3 ЗОДОВ. По отношение осъдителните искове правният интерес произтича от природата на търсената защита (чл.124, ал.2 ГПК), поради което не е необходимо изрично да се установява. Проверката относно обстоятелствата по чл.204 АПК следва да се извършва при съобразяване с изложените в исковата молба фактически твърдения и да обхване въпросите дали е налице незаконосъобразен административен акт, незаконосъобразно действие или бездействие, претърпени ли са от ищеца вреди и в какъв размер, налице ли е пряка причинна връзка между актовете и действията/бездействията на ответника и настъпилите вреди за ищеца. В конкретния случай, искът е предявен от юридическо лице по чл.63, ал.3 от Търговския закон, търговско дружество – „Изток инвест 3000“ ЕООД, претендиращо присъждането на обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени от незаконосъобразни действия по обезпечаване на доказателства съгласно Протокол № 0048446/05.08.2021г., извършени от органи по приходите в Дирекция „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, срещу юридическото лице, в чиято структура се намират тези органи. На основание чл.205, ал.1 АПК Национална агенция за приходите е надлежен ответник, тъй като съгласно чл.2, ал.2 от Закона за НАП, Агенцията е юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище София. Към този ред изрично препраща и разпоредбата на чл.19, ал.3 ЗНАП, като в ал.1 на с.р. е предвидено, че Агенцията отговаря за вредите, причинени на физически и юридически лица от незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и служители при или по повод изпълнение на дейността им, а в ал.2 на с.р. – че обезщетения за вреди от незаконни актове, действия или бездействия по ал.1 може да се искат след тяхната отмяна. От изложеното следва, че ищецът и ответникът притежават нужната активна и пасивна процесуална легитимация, въз основа на която да бъдат конституирани като страни в производството по чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Установява се и наличие на хипотезата на чл.204, ал.1, вр. ал.4 АПК, респ. на чл.19, ал.2 ЗНАП, тъй като с исковата молба се претендира заплащане на имуществени вреди – разноски за заплатен адвокатски хонорар, които произтичат от действия на органи по приходите, признати за незаконосъобразни и отменени по предвидения в чл.41, ал.3 ДОПК съдебен ред. Предвид регламентирания в чл.41, ал.1 и ал.3 ДОПК специален ред, съответно за административно и за съдебно обжалване на действията по обезпечаване на доказателствата по чл.40, ал.1 и ал.2 ДОПК, в случая незаконосъобразността на действията се явява установена по съдебен ред – с Определение № 2228/09.09.2021г. по частно адм.д. № 2003/2021г. на Административен съд - Варна, което съгласно чл.41, ал.3 ДОПК не подлежи на обжалване и по правилото на чл.296, т.1 ГПК е влязло в сила на 09.09.2021г. Поради това е неприложимо изискването по чл.204, ал.4 АПК и чл.19, ал.2 ЗНАП – незаконосъобразността на действията да се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. Освен това, с оглед специалния ред по чл.41, ал.3 ДОПК за съдебно обжалване на действията по чл.40, ал.1 и ал.2, и вида на съдебния акт, с който това производство приключва по същество – не с решение, а с определение, което не подлежи на обжалване, по арг. от чл.299, ал.1, вр. чл.298 ГПК това влязло в сила определение е задължително и спорът относно законосъобразността на действията по обезпечаване на доказателствата не може да бъде пререшаван при разглеждане на иска по чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Друга специфика на казуса произтича и от обстоятелството, че претендираното обезщетение е за имуществени вреди, претърпени в хода на производството по задължителното административно обжалване по чл.41, ал.1 ДОПК, поради което трябва да се провери дали съществува друг процесуален ред за претендиране на направените разходи за адвокатско възнаграждение. Настоящият състав преценява, че в случая такъв специален ред липсва, поради което неоснователно ответната страна възразява, че редът по чл.1, ал.1 ЗОДОВ не обхваща вредите от заплатени адвокатски възнаграждения за осъществяване на правна защита в производствата по административно обжалване на актове и действия на администрацията. В тази връзка следва да се посочи, че в разпоредбата на чл.41, ал.1 ДОПК не е уреден въпроса за разпределението на понесените от страните разноски. Съгласно чл.144, ал.1 ДОПК, по реда за обжалване на ревизионен акт се обжалват и другите актове, издавани от органи по приходите, доколкото в този кодекс не е предвидено друго. Така, приложима се явява разпоредбата на чл.161 ДОПК, чието систематично място е в глава деветнадесета „Съдебно обжалване на ревизионния акт“, и същата предвижда, че на жалбоподателя се присъждат разноските по делото и възнаграждението за един адвокат за всяка инстанция съразмерно уважената част на жалбата, като съдът е в правото си да редуцира тези разноски, ако ги прецени за прекомерно завишени или ако поведението на страната е било процесуално некоректно – ал.2 и 3 на с.р. Съгласно § 2 от ДР на ДОПК за неуредените в този кодекс въпроси се прилагат разпоредбите на АПК и ГПК. В АПК въпросът с разноските в административното производство също не е уреден. В разпоредбата на чл.143, ал.1 АПК, която се отнася за производството по съдебно обжалване, също е предвидено възстановяване само на разноските в производството по съдебно обжалване. В глава шеста „Оспорване на административните актове по административен ред“ този въпрос изобщо не е засегнат. В глава пета „Издаване на административни актове“, раздел първи „Индивидуални административни актове“, с разпоредбата на чл.47, ал.2 АПК е предвидено на лицата по чл.44, ал.3 от същия кодекс да „се признават пътни и други разходи“ от органа, водещ производството, преди издаване на акта по нормативи, определени от министъра на финансите. Разпоредбата на чл.59 АПК „Форма на индивидуалния административен акт“, ал.2, т.6 предвижда индивидуалният административен акт да съдържа и разпореждане относно разноските. Това задължава административния орган при издаването на административния акт да обобщи направените до момента разноски от участващите в производството страни и да ги разпредели съобразно това, по чия инициатива или по чия вина са предприети съответните процесуални действия. От изложеното следва, че в ДОПК, както и в приложимите по препращане от § 2 ДР на ДОПК – АПК и ГПК, е налице законова празнота относно понесените от страната разноски в производствата по административно обжалване на актове и действия на органи по приходите, поради което за страната в оспорването по административен ред съществува единствено възможността да претендира възстановяване на направените разноски по реда на чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Разгледан по същество, искът е ОСНОВАТЕЛЕН. За да се реализира безвиновната отговорност на държавата по реда на ЗОДОВ, трябва да са изпълнени кумулативно предвидените в чл.1, ал.1 и чл.4, ал.1 на закона предпоставки: 1/ наличие на незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, издадени, респ. извършени при или по повод изпълнение на административна дейност, и отменени по съответния ред; 2/ вреда от такъв административен акт, действие или бездействие; 3/ причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, респ. извършеното незаконосъобразно действие или бездействие, и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на някой от елементите от посочения фактически състав отговорността на държавата не може да се реализира. В конкретния случай всички елементи от фактическия състав на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ са безспорно установени по делото. Съгласно чл.1, ал.1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. По арг. от чл.4 ЗОДОВ, така регламентираната отговорност е пълна, защото обхваща всички претърпени вреди, които са в причинно-следствена връзка с незаконосъобразни актове, действия/бездействия на длъжностни лица или административни органи, при или по повод изпълнението на административна дейност, независимо дали вредите са причинени виновно от длъжностното лице. Безспорно е, че отменените като незаконосъобразни действия по обезпечаване на доказателствата, обективирани в Протокол № 0048446/05.08.2021г., са такива на административни органи и са форма на проявление на тяхната административна дейност. Както е видно от протокола, действията са извършени от „старши инспектори по приходите“, които съгласно чл.7, ал.1, т.4 ЗНАП са органи на НАП – органи по приходите, респ. се явяват административните органи в производството по смисъла на чл.9, ал.1, т.2 ДОПК, които в случая са упражнявали правомощията си по чл.12, ал.1, т.10 ДОПК – да извършат действия по обезпечаване на доказателства, предвидени в чл.40, ал.1 и ал.2 ДОПК. Не се спори и че при обжалване на тези действия по реда на чл.41, ал.1 ДОПК ищецът е ползвал адвокатска защита, оказана от адв. П. Т., което безспорно се доказва от приложените към исковата молба: жалба до директора на ТД на НАП – Варна и известие за доставяне PS 9009 006J8A 6 – подадени от адв.Т., придружителното писмо изх. № ВхК-37882-3/07.09.2021г., с което жалбата срещу Решение № 182/19.08.2021г. и преписката са представени в съда с вх.док. № 13123/08.09.2021г. – в т.5 от което е цитирана подадената от адв.Т. жалба вх. № ••••., както и от фактура № 28/16.08.2021г. – в която е посочено, че се отнася за изготвяне на жалба срещу обезпечителни мерки по чл.40, ал.1 ДОПК пред директора на ТД на НАП-Варна по Протокол № 0048446/05.08.2021г. Безспорно е и че за така оказаната защита – която съгласно чл.24, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./ се включва в упражняването на адвокатската професия и следователно е израз на предвидената в Конституцията дейност за правно съдействие и защита на свободите, правата и законните интереси на физическите и юридическите лица, ищецът е заплатил на адв. Т. възнаграждение в размер на 500, 00лв., в брой, което се доказва от посочената по-горе фактура и от разписката към нея от същата дата, подписани от адв. Т.. По делото не е представен договор за правна защита и съдействие по смисъла на чл.36, ал.1 от ЗАдв. – в случая за административното обжалване на действията, но представената фактура № 28/16.08.2021г. е първичен счетоводен документ по смисъла на чл.6, ал.3 ЗСч. и съгласно чл.4, ал.2 ЗСч. удостоверява информацията за регистрираната стопанска операция, в случая за - изготвяне на жалба срещу обезпечителни мерки по чл.40, ал.1 ДОПК пред директора на ТД на НАП-Варна по Протокол № 0048446/05.08.2021г. (както е посочено във фактурата), както и за нейната стойност – 500, 00лв. Така издадената фактура съдържа необходимите реквизити по чл.6, ал.3 ЗСч, като липсата на подпис за „получател“ е без значение и не сочи на извод за недоказаност на извършения от получателя на фактурата разход, т.к. за наличие на документална обоснованост по смисъла на чл.10, ал.1 ЗКПО (приложим дефинитивно по арг. от чл.9, ал.2 ЗДДФЛ), вр. чл.6, ал.3, т.5 ЗСч, се изисква само подпис на съставителя. Фактът на изплащане на стойността на фактурата в брой, се установява безспорно от приложената към нея разписка от същата дата. В тази връзка следва да се съобрази, че съгласно чл.4, т.8 от Наредба № Н-18/13.12.2006г. (за отчитане на продажбите чрез фискални устройства) и чл.9, ал.2 ЗДДФЛ, адвокатите, които упражняват „свободна професия“ по смисъла на § 1, т.29 ДР на ЗДДФЛ, не са длъжни да имат регистрирано фискално устройство за отчитане на продажбите и да издават фискална касова бележка за получените плащания в брой, а за придобитите от тях доходи от стопанска дейност по чл.10, ал.1, т.3 ЗДДФЛ издават документ, съдържащ реквизитите по чл.6, ал.3 от ЗСч – какъвто безспорно е издадената в случая фактура. Извършеното по тази фактура плащане в брой се установява безспорно от приложената към нея разписка с № 1000000028/16.08.2021г., подписана от адв. Т.. Разписката е частен диспозитивен документ по чл.180 ГПК и подписът на адв. Т. за „получил сумата“ по нея е достатъчен за удостоверяване факта на извършеното плащане, т.к. съставена по този начин, разписката съставлява признание за настъпил за него неизгоден факт – получен доход от друга стопанска дейност по чл.10, ал.1, т.3 ЗДДФЛ, който е облагаем по чл.29, ал.1 ЗДДФЛ. Освен това, фактура № 28/16.08.2021г. и разписката към нея са с достоверна дата по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК от 18.08.2021г. – датата, на която жалбата по административен ред е входирана в ТД на НАП – Варна /цитирана в т.5 от приложеното по адм.д. № 2003/2021г. писмо изх. № ВхК-37882-3/07.09.2021г., с което жалбата и преписката са представени в съда с вх.док. № 13123/08.09.2021г./, т.к. изрично са посочени като приложения към жалбата и са описани в изготвения опис на доказателствата по преписката от административното обжалване. Фактурата и разписката за заплащане на сумата в брой не са оспорени от ответника, поради което по арг. от т.1 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. дело № 6/2012г., следва да се приеме, че удостоверяват факта, че ищецът е заплатил адвокатското възнаграждение за извършените действия пред решаващия орган в производството по чл.41, ал.1 ДОПК. Във връзка с твърдението на ищеца – че претендираното като имуществени вреди адвокатско възнаграждение не е прекомерно, следва да се съобразят две относими тълкувателни решения – Тълкувателно решение № 1/15.03.2017г. на ВАС, постановено тълк.д. № 2/2016г. и Тълкувателно решение № 1/11.12.2018г. на ВКС, постановено по тълк.д. № 1/2017г. В мотивите на първото е прието, че институтът на обезщетението от непозволено увреждане не следва да се превръща в средство за неоснователно обогатяване, поради което съдът следва да присъди обезщетение, отговарящо на критериите по чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата. В мотивите на второто тълкувателно решение е прието, че в правомощията на съда е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение. Съдът е посочил, че „В случай че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него.“ – така и в Решение на ВАС № 171/11.01.2022г. по адм. д. № 7344/2021г., Решение на ВАС № 5453/28.04.2021г. по адм.д. № 11277/2020г., Решение на ВАС № 4076/28.04.2022г. по адм.д. № 11367/2021г. Настоящият състав преценява, че в случая изплатеното на адв. Т. адвокатско възнаграждение безспорно кореспондира с разумния и обичаен размер за вида и обема на оказаната адвокатска защита. Същото безспорно е дължимо, както и е обосновано по основание и размер, т.к. съгласно чл.36, ал.1 ЗА, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на възнаграждение за своя труд, а съгласно чл.8, ал.4 от Наредба № 1/09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатска работа, за процесуално представителство, защита и съдействие пред административен орган възнаграждението се определя по реда на предходните алинеи. Независимо че тази разпоредба не е била в сила към периода на проведеното административно обжалване, същата следва да се съобрази като обективен ориентир при преценката, както за дължимост на възнаграждението, така и за съответствието на неговия размер с вида и обема на оказаната адвокатска защита. Освен това, както следва от разпоредбите на чл.41, ал.1 и ал.3 ДОПК, на административно и съдебно обжалване подлежат все действията по чл.40, ал.1 и ал.2 ДОПК, като директорът на ТД на НАП и съдът, имат еднакви правомощия – да отхвърлят жалбата или да я уважат, като разпоредят преустановяване на обжалваните действия – което предполага еднакъв по вид и обем адвокатска защита, както във фазата на административното, така и във фазата на съдебното обжалване, поради което е обосновано и справедливо, възнаграждението за извършената от адвоката работа в случая да се преценява в контекста на действащата към 2021г. разпоредба на чл.8, ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004г., която предвижда възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела (без значение дали основни или частни) без определен материален интерес, извън случаите по ал.2, в размер на 500, 00лв. Именно в този размер е изплатеното на адв. Т. възнаграждение. Същият съответства изцяло на спецификата на казуса, на неговата фактическа и правна сложност, и поради това се явява разумния и обичаен размер за вида и обема на адвокатска защита. Следва да се съобрази и че макар доказателствата за сторените в производството по административно обжалване разноски да са приложени по адм.д. № 2003/2001г., видно от представения списък на разноските по чл.80 ГПК, същите не са претендирани в производството по съдебно обжалване. С Определение № 2228/09.09.2021г. по ч.адм.д. № 2003/2021г. Административен съд – Варна е присъдил на „ИЗТОК ИНВЕСТ 3000“ ЕООД разноски за адвокатско възнаграждение само за съдебното обжалване – съгласно фактура № 339/01.09.2021г. и разписка към нея от същата дата, т.е. разноските, претендирани в настоящото производство като вреди, не са присъдени в производството по съдебно обжалване на действията. Следователно обосновано може да се приеме, че са налице всички предпоставки за търсене на отговорността на държавата за дейността на администрацията, визирана в чл.1, ал.1 ЗОДОВ, а именно: 1/ незаконосъобразни действия на административен орган – органи по приходите, които в случая са отменени по съответния ред – с влязло в сила съдебно определение; 2/ вреда от тези незаконосъобразни действия – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение във връзка с обжалване на действията по административен ред. Налице е и третата предпоставка за уважаване на иска, а именно: наличието на причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт и настъпилия вредоносен резултат, като наведените в тази връзка възражения на ответника се преценяват от съда като неоснователни. Съгласно чл.4, ал.1 ЗОДОВ, на обезщетяване по реда на този закон подлежат всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. В мотивите на в Тълкувателно решение № 1/15.03.2017г. по тълк. дело № 2/2016г. на ВАС, е изяснен въпроса какво е съдържанието на употребените в чл.4 ЗОДОВ понятия – пряка и непосредствена последица от увреждането. Легална дефиниция на тези понятия законодателят не е дал. Както правната теория, така и съдебната практика, са приели критерии, от които да се изхожда при дефинирането на тези понятия. Според правната доктрина, водещи при определянето на съдържанието на понятията „пряка и непосредствена последица“ са теорията за равноценността, съгласно която един факт е причина за резултата, когато, ако този факт е липсвал, то резултатът не би настъпил, и адекватната теория, съгласно която причина са тези условия, които причиняват резултата нормално, типично, адекватно, а не по изключение. В практиката е възприето разбирането, че непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат, а преки са тези, които обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на деликвента и вредите. В този контекст, безспорно платеното възнаграждение за оказаната адвокатска помощ при административното обжалване е пряка и непосредствена последица от извършените незаконосъобразни действия на органите по приходите по чл.40, ал.1 ДОПК, тъй като обжалването на тези действия е законово регламентирано по чл.41, ал.1 ДОПК и е единствено средство за защита на лицето, което твърди, че не е виновно и че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. Освен това, както следва от разпоредбата на чл.41, ал.3 ДОПК, обжалването по административен ред е задължително и неуспешното му провеждане е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството по съдебно обжалване на действията. Неразделната взаимовръзка между действията на органите по приходите, обективирани в Протокол № 0048446/05.08.2021г. с потърсената от ищеца адвокатска защита е пряка и непосредствена, тъй като се намират в отношение на обуславяща причина и следствие - дружеството не би потърсило адвокатска помощ, ако срещу него не са извършени действия, увреждащи неговите законни права и интереси. Адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл.56 от КРБ и законово регламентирана със Закона за адвокатурата дейност. Действително тази защита по закон е задължителна само по определена категория дела и за определен кръг от лица, но на практика за гражданите и юридическите лица би било много трудно, граничещо с невъзможното да се справят със защитата си по каквото и да е съдебно дело, особено ако насрещната страна, както е в случая с извършените от органите по приходите действия по обезпечаване на доказателства, е държавен орган, носител на властнически правомощия, съветван и подпомаган от платени държавни служители с висше юридическо образование – юрисконсулти (Решение на ВАС № 6511/17.05.2018г. по адм.д. № 6833/2017г., Решение на ВАС № 2339/19.02.2021г. по адм.д. № 8833/2020г., Решение на ВАС № 1233/06.02.2023г. по адм.д. № 6144/2022г.) По претенциите за лихви върху претендираното обезщетение: Съгласно чл.86, ал.1 ЗЗД, приложим съгласно § 1 ДР ЗОДОВ, при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. За действително претърпени вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила. Размерът на законната лихва се определя от Министерския съвет – чл.86, ал.2 ЗЗД. Съгласно чл.84, ал.3 ЗЗД при задължение от непозволено увреждане, длъжникът се смята в забава и без покана. Задължението по чл.86 ЗЗД във вр. чл.84, ал.3 ЗЗД има акцесорен характер и е обусловено от наличието на главно задължение, каквото в случая безспорно е налице. В случая ищецът претендира присъждане на мораторна (закъснителна) лихва в размер на 217, 77лв., за настъпване на чиято изискуемост, след отмяната на незаконосъобразните действия, покана не е необходима – чл.84, ал.3 ЗЗД, вр. § 1 от ЗР на ЗОДОВ. Съгласно т.4 от ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, при незаконни действия на административните органи, началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане, е от момента на преустановяването им. В случая незаконосъобразните действия са преустановени на 06.08.2021г., когато съгласно Протокол № 1476794/06.08.2021г. стоката е разтоварена в [населено място] и ТСК (пломба) № ••••е свалено от органите по приходите, поради което законната лихва е дължима от 06.08.2021г. до окончателното заплащане на сумата. Съгласно чл.125 ГПК, искът се счита за предявен с постъпването на исковата молба в съда, а в случая това е датата 17.03.2025г. В мотивите на Постановление № 2/21.XII.1981г. на Пленум на ВС, изрично е отбелязано, че лихвата върху обезщетенията за непозволено увреждане се погасява с тригодишна давност, съгласно чл.111, буква „в“ ЗЗД, която разпоредба в случая е приложима по силата на препращането в § 1 от ЗР на ЗОДОВ за неуредените в този закон случаи към разпоредбите на гражданските закони. Давността тече за всеки ден на забавата (в случая без да е необходима покана). С предявяването на иска давността се прекъсва и не тече, докато трае исковото производство – чл.116, буква „б“ и чл.115, буква „ж“ ЗЗД (Решение на ВАС № 7950/18.07.2023г. по адм.д. № 2120/2023г., Решение на ВАС № 7228/29.06.2023г. на ВАС по адм.д. № 2119/2023г.). До погасяване на основното задължение то е лихвоносно, затова трите години, обхванати от давностния срок се броят назад, считано от предявяване на вземането – в случая от 17.03.2025г. Така, по отношение на лихвата за периода 06.08.2021г. до 16.03.2022г. тригодишната давност се явява изтекла. Независимо от това, искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е основателен и за този период, т.к. съгласно чл.120 ЗЗД давността не се прилага служебно, а само след възражение на длъжника до съответния орган – в случая пред съда, че задължението му е погасено по давност. В случая такова възражение за изтекла тригодишна давност не е направено от ответника нито с отговора на исковата молба в съответствие с чл.131, ал.1, т.3 ГПК, вр. чл.144 АПК, нито в друг момент до приключване на делото пред настоящата инстанция (Решение на ВАС № 5609/08.05.2024г. по адм.д. № 7505/2023г., Решение на ВАС № 10896/28.10.2021г. по адм.д. № 4972/2021г., Решение на ВАС № 2076/24.02.2023г. по адм.д. № 7613/2022г.). В с.з. на 05.05.2025г. адв. Т. уточнява, че сумата 217, 77лв. се претендира като закъснителна лихва, определена в размер на законната лихва за периода от 06.08.2021г. до датата, предхождаща датата на завеждане на исковата молба - 16.03.2025г., както и че се претендира законната лихва от 17.03.2025г. до окончателното изплащане. Към исковата молба не са приложени лихвени листи, но това не представлява нередовност на исковата молба, тъй като размерът на законната лихва следва от закона – чл.86, ал.2 ЗЗД, вр. чл.1 ПМС № 426/18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, Обн. ДВ, бр.106/23.12.2014г., в сила от 01.01.2015г., и поради това е определяем чрез извършване на съответните изчисления посредством общодостъпния софтуер на страницата на НАП (Решение на ВАС № 4229/08.04.2024г. по адм.д. № 337/2024г.). Изчислена по този начин /л.51/, законната лихва върху сумата от 500лв, за периода 06.08.2021г. до 16.03.2025г., е в размер на 216, 67лв. Изчисленията на размера на законната лихва върху сумата от 500, 00лв. за периода 06.08.2021г. до 16.03.2025г., са извършени от съда преди с.з. като е предоставена възможност на процесуалния представител на ищеца да се запознае с тях. Адв.Т. не е възразил по приемането им /л.51/, но не е изменил претенцията за лихва до този размер, поради което искът за размера над 216, 67лв. следва да се отхвърли като неоснователен. Видно от представения списък по чл.80 ГПК /л.44/, ищецът претендира присъждане на разноски общо в размер на 530, 00лв., от които 50, 00лв. за държавна такса и 480лв. адвокатско възнаграждение с ДДС. Неправилно ищецът претендира разноски за държавна такса в размер на 50, 00лв., т.к. по делото са представени доказателства – платежно нареждане от 12.03.2025г. /л.8/, за внасяне на държавна такса, в размер на 25, 00лв., а не на 50, 00лв. Внесената за производството държавна такса е правилно определена от ищеца, т.к. съгласно чл.9а, ал.1 ЗОДОВ, вр. чл.2а, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, за делата по ЗОДОВ търговските дружества дължат проста държавна такса в размер на 25лв., независимо от броя на обективно съединените искове. В този смисъл дори при внесена по-голяма държавна такса, разликата над дължимите 25, 00лв. не подлежи на възстановяване като разноски по реда на чл.10, ал.3 ЗОДОВ, а като недължимо внесена по реда на чл.4б от Закона за държавните такси – след поискване – така Решение на ВАС № 15826/21.12.2017г. по адм.д. № 11713/2016г., Решение № 2182/26.10.2018г. по адм.д. № 2420/2018г. на Адм. съд – Пловдив, Решение на СГС № 3165/ 15.06.2023г. по гр.д. № 7884/2022г. Претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 480, 00лв. с ДДС е определено в минималния размер по чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа и е изплатено изцяло по банков път, видно от фактура № 72/01.04.2025г. и платежно нареждане от 02.04.2025г. /л.45/, като съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004г., начисленият ДДС се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. С оглед основателността на главния иск и частичната основателност на акцесорната претенция за лихви, на ищеца на основание чл.10, ал.3, изр. първо ЗОДОВ, следва да се присъди заплатената държавна такса от 25, 00лв. С оглед изхода на спора и съразмерно с уважения главен иск, респ. уважената част на акцесорния иск, на основание чл.10, ал.3, изр. второ ЗОДОВ, на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение от 716, 67 х 480 / 717, 77 = 479, 26лв. Заедно с държавната такса от 25, 00лв., ищецът има право на деловодни разноски в общ размер на 504, 26лв.