РЕШЕНИЕ

№ 731

гр. Стара Загора, 08.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър Георгиев при участието на секретаря Ралица Цв. Димитрова като разгледа докладваното от Александър Георгиев Гражданско дело № 20235530103910 по описа за 2023 година Делото е образувано по искове с правно основание чл.26, ал.1 предл.3 ЗЗД вр.чл.143, ал.1 146, ал.1 от ЗЗП вр.чл.19, ал.4 вр.чл.21, ал.1 и чл.24 от ЗПК, предявени от Д. Д. Ф. против „Неткредит“ООД – София, като твърдят, че ищецът е сключила с ответника Договора за потребителски кредит № 202301230929250059, по силата на който ищцата е получила сумата от 500лева, която следва да бъде върната на 6 месечни вноски. По същия договор ищцата следва да заплати неустойка в размер на 420 лева, като твърди в исковата молба, че клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави, неравноправна е и заобикаля изискванията на закона. Същата не е уговорена индивидуално, като претендира съдът да признае, че ищцата не дължи сума в размер на 420лева, представляваща неустойка по чл.6 от Договора за потребителски кредит № 202301230929250059 от 23.01.2023г., поради това, че каузата е нищожна на осн.чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави, и сключена при неспазване на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП. Претендират присъждане на разноските по делото и адвокатски хонорар на пълномощника на ищцата на осн.чл.38, ал.2 ЗА.

В срока по чл.131 ГПК е представен подробен писмен отговор, в който ответникът моли делото по предявения иск да бъде прекратено - тъй като ответниците на се начислили и не са претендирали заплащане на неустойка от страна на ищцата. Предявява насрещен иск за заплащане на сумата от 500 лева главница по процесния договор и 58 лева договорна лихва върху главницата за периода от 24.02.2023г. до 24.07.2023г. Твърдят, че е усвоила сумата по кредита в размер на 500лева, крайният падеж е настъпил на 24.07.2023г., като длъжникът не е заплатил нито една вноска по кредита и претендират да им бъдат заплатени дължимите суми. Претендират направените по делото разноски.

В исковата си молба ищцата твърди, че е страна по Договор за паричен заем № 202301230929250059, сключен с „Неткредит" ООД на 23 Януари 2023г. Спрямо Договор за паричен заем № 202301230929250059 г-жа Ф. получавала сумата от 500.00 лева, която сума следвало да бъде върната на 6 месечни вноски. По Договор за паричен заем N° 202301230929250059 г-жа Ф. следвало да заплати неустойка в размер на 420.00 лева, като по този начин общото задължение по договора с включена главница, лихва и неустойка било в размер на 978 лева. Счита, че така търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059, спрямо която ищцата трябвало да заплати неустойка в размер на 420.00 лева, била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал, 1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК. На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 то, вр. от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практика на ВКС [решение N° 4/2009г. по т.д. N° 395/2008г., Решение № 1270/2009г, по гр.д. N° 5093/2007г., определение № 877 по т.д. № 662/2012г, и др/. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, било да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал.1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. В допълнение, търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059 била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез нея в размер на 420.00 лева бил в размер на над 83.00 % на получената сума по отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, било да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Именно и въз основа на това, така търсената неустойка по процесния Договор за паричен заем била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059 според който се дължала неустойка в размер на 420.00 лева се намирал в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение, на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водило до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

Неустойка за неизпълнение на, акцесорно задължение било пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.З от Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 на ВКС по тълк. дело №1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции., По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С търсената неустойка по процесния Договор за паричен заем в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорното задължение. В този смисъл е и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си била добавък, към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. В същия смисъл и решение №511 от 17.04.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №324/2018 г. Последователна била и практиката, че неустойка която била уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции била нищожна, поради противоречие с добрите нрави: Решение №107 от 25.06.2010г, на ВКС по т.д. №818/2009г., II т.о, Решение №511 от 17.04.2018г., на Окръжен съд Пловдив по в.гр.д. №324/2018г. Наред с това, счита, че търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059 била нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП; вр. с чл.24 от ЗПК. Съгласно чл.14б, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако били уговорени индивидуално. Счита, че търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059 не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия Договор за потребителски кредит по безспорен начин се установявало, че търсената неустойка от същия бил част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието към: момента на сключване на договора. В този смисъл - Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На следващо място, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона била нищожна. С търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059 се заобикаляло и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността, по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в т.ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал.4 от ЗПК като с търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059 се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок, от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, в левове и във валута определена ПМС №426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. В тази насока с последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната: Решение №353 от 31.01.2018 г. на PC- Пловдив по гр. д. №8333/2017 п, Решение №1445 от 07.06.2019 г, на PC- Бургас по гр. д. №6370/2018 г. Решение №373 от 14.112018 г, на PC- Габрово по гр. д. №1114/2018 г., Решение №1081 от 24.07.2019 г. на PC- Пазарджик по гр. д, №3618/2018 г., Решение №1411; от 15.04.2019 г. на PC- Пловдив по гр. д. N918339/2018 г., Решение №425 от 04.05; 2018 г. на PC- Шумен по гр. д. № 51/2018 п; Решение №95 от 12.03.2020 г. на ОС- Пазарджик по в.гр. д. №88/2020 г. Също така счита, че търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059, спрямо която ищцата трябвало да заплати неустойка в размер на 420.00 лева била нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК. Съгласно чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако били уговорени индивидуално. Оттам, че търсената неустойка по Договор за паричен заем № 202301230929250059 не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП; Видно от самия Договор за паричен заем № 202301230929250059 и ОУ към него по безспорен начин се установявало, че неустойката от същия била част от едни стандартни и бланкетни отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора особено и когато се намира в хипотезата на договор за заем с общи условия. В този смисъл - Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Счита, че следвало да се обърне внимание и на безспорния факт, че за да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити, регистрирани по реда на чл. За ЗКИ, въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции — заплащането на неустойки или пък предвидиха заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване на чл. 19, ал.4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Кредиторът изисквал от потребителя да представи лично обезпечение, като едно от следните обезпечения: банкова гаранция, т.е. абсолютна банкова сделка и то с лицензирана банкова институция, Сключването на гаранционни търговски сделки от банките е уредено в чл. 2 ал. 2, т. 7 от Закона за кредитните институции, като е поставено изискване за включването на дейността по обезпечаване на чужди задължения в лиценза на банката. В банковата практика се изисква наредителят — бенефициер да учреди в полза на банката -гарант обезпечение чрез блокиране на гаранционната сума по специална сметка. Използвал се и механизмът банката да кредитира наредителя за сумата на банковата гаранция, който кредит се обезпечава по ред, определен от банката. Единствено при първокласни клиенти банката можела да издаде гаранция без да изисква обезпечение. Освен това договорът за поръчка чрез издаване на банкова гаранция бил възмезден, тъй като наредителят дължи на банката съответните такси и разноски по издаване на гаранцията. Клиентите на ответника били изолирани от банковото кредитиране поради ниски или липсващи доходи и имущество и/или налична вече задлъжнялост. На тях банките не биха отпуснали кредит и не биха издали банкова гаранция, за чието издаване имало още по-утежнени условия спрямо тези, поставяни при отпускането на заемен ресурс. Следвало да се има предвид, че ако бяха налице условия на този тип потребители да се отпусне банков кредит, те биха предпочели последния, който бил с много по-ниски лихви в сравнение с лихвите на т.нар. „фирми за бързи кредити". Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. N° 1/09, с което било дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като можели да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии; естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението било обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът можел да съобрази и други релевантни факти и доводи, наведени в производството. На плоскостта на настоящия случай, неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на лично и реално обезпечение била загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не заради неизвършена договорна престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не били съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск, Уговорка като процесната пораждала значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволявала на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, надхвърлящ размера на отпуснатия кредит, без това оскъпяване да било надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК), Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно целяло отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. Преценката за обоснования размер на неустойката следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди, тъй като съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението. Максимално тежките вреди, които един кредитор можел да претърпи били от виновното пълно неизпълнение. Чл. 33 от ЗПК предвиждал, че при забавено изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит размерът на обезщетението бил законната лихва върху непогасената част от дълга. Следователно размерът на законната лихва бил максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. Предвидената неустойка била излязла извън присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя била прекомерна спрямо представената в заем сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на същинското договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирал с последици от неизпълнението. Неустойката била загубила и обезпечителната си функция, тъй като заемодателят не бил търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, поради това, че неустойката не служила за обезпечаване на изпълнение на основната престация, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвиждането в процесния договор, че при неосигуряване в тридневен срок на обезпечение по заема, кредиторът имал право на обезщетение, надхвърлящо значително размера на дължимата при пълно неизпълнение мораторна лихва не защитавал негов легитимен интерес и внася неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Чрез уговорената в договора неустойка се въвеждал още един сигурен източник на доход на икономически по - силната страна. От една страна, неустойката била включена като падежно вземане- обезщетение на кредитора, а от друга — същата била предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като била прекомерна спрямо предоставената сума по кредита. Вземането по чл. 6 от потребителския договор няма характера на неустойка, тъй като макар и да е именувано така, това вземане изначало е уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Чрез създадените от търговеца предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания той си бил гарантирал, че ще го получи срещу предоставените в заем средства. Това вземане било допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради което то съставлявало печалба за търговеца скрита под формата на неустойка - лихва. В този смисъл била и съдебната практика, която приемала, че когато търговецът създава предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието й и я именува като „неустойка" тази облага съставлявала печалба за него и като такава следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва [така Решение № 1514 от 16.12.2019 г. по в. гр. д. N92442/2019 г, на VI състав на Окръжен съд — Пловдив, Решение №1510 от 13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2373/2019 г. на VI състав на Окръжен съд — Пловдив, Решение №1167 от 17.10.2019 г. по в. гр. д. N91385/2019 г. на X състав на Окръжен съд — Пловдив, Решение №398 от 13.05.2019 г. но в. т. д. № 159/2019 г. на III състав на Окръжен съд — Варна, Решение № 214 от 14.03.2019 г. по в. т. д. N9 1978/2018 г. на III състав на Окръжен съд — Варна, Решение № 312 от 13.03.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2877/2018 г. и Решение от 31.10.2017r.no в.т.д. № 835/17г. на ОС — Варна/. Поради това, че неустойката била скрита лихва, кредиторът не бил изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не бил разписал съдържанието на договора действително приложените в правоотношението договорна лихва. Съгласно чл. 21 ЗПК, договорна клауза, която имала за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК била нищожна. На последно място смята, че компетентен да разгледа настоящия спор, спрямо разпоредбата на чл. 113 от ГПК бил Районен съд Стара Загора. Доколкото отпуснатият кредит на ищцата бил като физическо лице, представлявал финансова услуга по смисъла на 13, т.12 от ДР на ЗЗП, ищцата имала качеството на потребител по смисъла, на, чл.9 ал.З от ЗПК, както и по смисъла на S 13, т.1 от ДР на ЗЗП, т.е била приложима разпоредбата на чл.113 от ГПК. В този смисъл са: Определение №105 от 12.01 2017 г. на ОС - Варна по в. ч. т. д. №1594/2016 г., Определение N9242 от 23.10.2015 г. на ОС - Търговище по в. ч. т. д. № 127/2015 г., Определение от 20.05.2010 г. на ОС- Търговище по в. ч. гр. д, N9144/2010 п, Определение №166 от 7.07.2015 г. на ОС - Търговище по в. ч. т. д. N981/2015 п; Определение N9123 от 1.06. 2015 т. на ОС - Търговище по в. ч. т. д. №71/2015 г. и много други. Моли съда да признае, че ищцата не дължи сума в размер на 420.00 лева представляваща неустойка по чл. 6 от Договор за потребителски кредит № 202301230929250059 от дата 23.01.2023г. сключен със „Неткредит" ООД, ЕИК: 201253421, поради това, че била нищожна на основание чл.26, ал.1 пр.З от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП. Претендира присъждане на разноските по делото, както и на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата адвокатски хонорар на адв. П. И. П. с личен № 1300053663 съобразно Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения на ВАС и съобразно фактическата и правна сложност на делото.

Ответното дружество представя писмен отговор, с който се изразява становище за недопустимост на исковата претенция. Исковата претенция била лишена от правен интерес, тъй като ответникът не бил начислявал и не бил претендирал неустойка в размер на 420 лева. В тази част твърденията на страните съвпадали, ответникът признава, че ищцата не му дължала посочената сума. На основание чл. 175 ГПК ответникът признавал следните факти: сключването между страните на 23.01.2023 г. на договор за кредит №202301230929250059по силата на който на кредитополучателя била предоставена сумата в размер на 500 лева; кредиторът бил включил в ГПР единствено разход за възнаградителна лихва (по арг. от чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК и доколкото не е начислявал неустойка). Доколкото посочените факти не били спорни между страните, моли същите да бъдат отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване с доклада на съда по делото. Оспорва следните твърдения на ищеца: ответникът бил начислил и/или претендирал неустойка. На основание чл. 211 ГПК „Неткредит“ ООД предявява насрещен иск срещу Д. Д. Ф., ЕГН •••••••••• с адрес в ••••• чрез пълномощника си адв. П. с адрес за призоваване гр. Хасково, ул. „Македония“ № 1 да заплати на дружеството сумата в общ размер на 558 лева (500 лева - главница и 58 лева договорна лихва за периода от 24.02.2023 г. до 24.07.2023 година) по договор за кредит №202301230929250059/23.01.2023 година. Между страните не било спорно, че бил сключен процесният договор за кредит и че Д. Ф. била усвоила сумата в размер на 500 лева. Крайният падеж на задължението бил настъпил на 24.07.2023 г., като насрещният ищец моли посочените факти да бъдат отделени като безспорни по делото. Д. Ф. и към настоящия момент не била сторила нито едно плащане за погасяване на кредита, с оглед на което „Неткредит“ ООД претендира същата да бъде осъдена да заплати сумата в размер на 558 лева. С оглед горните съображения, моли съда да прекрати делото по предявения срещу финансовата институция установителен иск и да уважи изцяло насрещната искова претенция, като в полза на дружеството бъдат присъдени и сторените разноски по следната представена банкова сметка IBAN BG80UBBS80021020457830 Банка Обединена българска банка. В случай, че е налице хипотезата на чл. 238, ал. 2 ГПК, ответникът моли делото по предявения срещу „Неткредит“ ООД иск да бъде прекратено.

Постъпил е отговор на насрещния иск, в който ищцата счита, че насрещната исковата молба следва да бъде оставена без уважение. Счита, че искането за прихващане с насрещната искова претенция било правно невъзможно. С насрещния иск изявление за прихващане не можело да се прави. Решението би установило вземанията такива каквито били към приключване на съдебното дирене. След влизане в сила на решението всяка от страните може да направи изявление за извънсъдебно прихващане /Т.Р.2/2020г. на ОСГК на ВКС/. Извършено в процеса така наречено „съдебно прихващане", възражението за прихващане било под условие, че предявеното с иска вземане щяло да бъде уважено. За да породи действие съдът трябвало да установи вземането по иска и осъщественото право на прихващане. В случая първоначалният иск бил отрицателен установителен иск, поради което счита, че насрещния иск нямал връзка с първоначално предявения иск и не били налице предпоставките на чл.211, ал.1 ГПК, поради което искането за съвместно разглеждане в настоящото производство на така предявения насрещен иск следвало да бъде оставено без уважение. Моли съда да остави без уважение исковата молба по насрещния иск. Алтернативно моли, ако приеме, че следва насрещния иск да бъде съвместно разгледан в настоящото производство да го отхвърли като неоснователен и не доказан, както по основание така и по размер поради следните съображения. Съгласно императивната норма на чл. 33 от ЗПК при забава на потребителя той дължал на кредитора само чистата стойност по кредита без да дължи другите предвидени в договора оскъпявания. Поради, което следвало Д. Д. Ф., ЕГН: •••••••••• да не дължи на „Неткредит" ООД, ЕИК: 201253421 претендираната в такъв размер главница нито договорна лихва. С оглед на задължителната практика на СЕС, моли съда да извърши служебна проверка за действителността на кредитното правоотношение и да прецени дали не са осъществени и други хипотези на недействителност, които не са въведени от ищцата в предмета на правният спор. При неблагоприятен изход на делото спрямо ищцата, моли съда да съобрази принципа на ефективността, който СЕС бил приел да не възпира потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи, което било възприето и застъпено и в Определение N° 366/16.08.2022г. постановено по ч. т. дело № 1085/2022г. на ВКС, т. к. I отд. и не възлага в тежест на ищцата да заплати на кредитора разноски по делото. Моли на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата да присъди на адв. П. И. П. с л. № 1300053663 адвокатски хонорар съобразно Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения на ВАС по отговора на насрещния иск, съгласно представен списък на разноските.

В съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява и не се представлява. В писмено становище чрез пълномощника си адв.П. заявява, че поддържа изцяло исковата молба, оспорва отговора на исковата молба и насрещния иск. Моли съда да уважи предявения иск, а тъй като потребителят е изпаднал в забава по договор за потребителски кредит, който носи изначална недействителност дължи връщане само на чистата стойност на кредита и следва да бъде отхвърлен като неоснователен предявения иск срещу Д. Д. Ф. и да присъди разноски по делото за оказаната безплатна правна помощ на основание чл. 38 от ЗАдв. на адв.П., като моли пли неблагоприятен изход на делото за ищцата, то да не бъдат възлагани разноски в нейна тежест.

Ответникът „Неткредит“ООД–гр.София, редовно призовани, не изпращат представител в съдебно заседание. В постъпило за съдебно заседание становище от юрисконсулт Давидова молят да бъде отхвърлен предявения против тях иск и да им бъдат присъдени направените по делото разноски съобразно представения по-рано списък.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност съобразно чл.235 от ГПК, намери за установено следното:

По делото е представен и приет като писмено доказателство Договор за паричен заем № 202301230929250059 от 23.01.2023г. между "Неткредит" ООД и Д. Д. Ф., съдържащ погасителен план към договора, по силата на който на ищцата е отпусната в заем сумата от 500лева. Съгласно чл. 3 от договора ищцата е следвало да върне сумата по кредита до 24.07.2023г. съгласно погасителния план – по чл.11, ал.2 от договора - в размер на 558лева, при ГПР - 46.42%, годишен лихвен процент – 38.75%, вид вноска: месечна - 6 погасителни вноски в размер на х 93лева. Първото плащане било дължимо на 24.02.2023 г., а последното на 24.07.2023 г. С подписването на Договора ищцата удостоверила, че надлежно е получила в брой заемната сума от 500лева.

Съгласно чл. 6 от Договора, страните се споразумели, че в случай, че кредитополучателят не представи гаранция по кредита по чл.4, ал.3 от договора в установения срок – до края на следващия ден от сключване на договора, той дължи поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция. В чл.6 от Договора се посочва, че в случай, че кредитополучателят не представи договорената по чл.4, ал.3 гаранция, той дължи на кредитора неустойка, в размер на 420лева, начислявана на месец, считано от изтичането на срока по чл.4, ал.3.

По делото е отделено като ненуждаещо се от доказване обстоятелство, че Договорът за паричен заем е сключен на 23.01.2023г. Съгласно представеното извлечение от счетоводната система на ответника на 23.01.2023г. на ищцата е отпусната сумата в размер на 500лева, която е усвоено, а на 27.05.2024г. ищцата Д. Ф. е извършила плащане в полза на ответника в размер на 20лева по система Easypay – видно от представената и приета като доказателство справка за дължими и платени суми по процесния договор.

Ищцата Д. Ф. претендира нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, което е основание за нищожност на сделките, уредено в чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, както и поради нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

По делото се установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение въз основа на сключения на 23.01.2023г. Договор за паричен заем. Ответникът „Неткредит“ ООД представлява финансова институция по смисъла на чл.9, ал.2 от ЗПК, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, което го определя като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗПК. Безспорно е и обстоятелството, че ищцата Д. Ф. е потребител, по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК.

В чл. 6, ал.1 от договора е уговорено задължението на ищцата да заплати неустойка в размер на 420лева, в случай че не предостави на кредитора обезпечение до следващия ден от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора. Според чл. 4 от договора обезпечението препраща към общите условия – където са уредени в чл.3.2.1 б.“а“ – банкова гаранция, чл.3.2.1 б.“б“ – гаранция от небанкова финансова институция/следва да оперират на територията на страната/. Според чл.3.2.1, б.“в“ от Общите условия приложими към договорите за потребителски кредит на „Неткредит“ ООД гаранцията може да бъде и двама поръчители.

Ищецът претендира нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, което е основание за нищожност на сделките, уредено в чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. По естеството си добрите нрави представляват морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях /в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK/. Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя социално-етичен характер не са скрепени със закон. В посочената категория попадат онези наложили се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности, които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите се страни. Такива са например принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения, намерили израз в отделни правни норми, като целта е предотвратяване на несправедливо облагодетелстване /в този смисъл е решение № 288/29.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2293/2015 г., ІІІ г. о., ГК/.

В конкретния случай, от начина по който е уредено задължението на кредитополучателя, отнасящо се до обезпечаване задължението си, чрез осигуряване на гаранция или поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения, тъй като изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи информация. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката. Само поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Освен изложеното, клаузата за неустойка противоречи на разпоредбата на чл. 92 ЗЗД, тъй като не обезпечава изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на основното договорно задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от заемодателя изискване във връзка с обезпечаването на задължението. Така заемополучателят би дължал неустойка дори и при изпълнение на същинското си задължение по заемния договор, ако не осигури гаранция от банка или небанкова финансова институция или от двама поръчители. Подобна уговорка противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън рамките на присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функции и се превръща в необоснована санкция за длъжника, необусловена от неизпълнение на същинско договорно задължение, както и в средство за неоснователно обогатяване на кредитора.

По тези съображения съдът намира, че предявеният иск за нищожност на клаузата за неустойка, обективирана в чл.6, ал.1 от Договор за паричен заем № 202301230929250059, сключен на 23.01.2023г., поради накърняване на добрите нрави е основателен и следва да бъде уважен. Наред с основанието по чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД ищецът обосновава нищожността на неустоечната клауза и с основания по чл.22, вр. с чл.10, чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, както и по чл.143, ал.1 от ЗЗП. В тази връзка при въведени няколко основания за нищожност, всяко от които произтича от различни факти и може да съществува самостоятелно, правен интерес от кумулативното обективно съединение на исковете не е налице, ако правните последици, които законът свързва с обявяването на нищожността за идентични. В този случай, независимо от поддържано от ищеца кумулативно съединяване на исковете, съдът следва да разгледа исковете при условия на евентуално съединяване и да се произнесе по всеки един от тях в поредност, съобразно естеството на твърдяния порок според основанията по чл. 26 ЗЗД. С уважаването на иска за обявяване на нищожност на едно от тези основания, съдът не дължи произнасяне по исковете, предявени на други въведени в процеса основания и не следва да ги разглежда. Допустимо е кумулативно обективно съединяване на искове на обявяване на нищожност на няколко различни основания, ако прогласената от съда нищожност на сделката ще има различни правни последици за страните с оглед на всяко едно въведено основание /в този смисъл е решение № 97 от 08.02.2013 г. по търг. д. № 196/2011 г. на ВКС/. В разглеждания случай правните последици, с които законът свързва нищожността на всяко от заявените от ищеца основания са едни и същи и се свеждат до недължимост на неустойката, уредена в клаузата по чл.6, ал.1 от договор за паричен заем № 202301230929250059, сключен на 23.01.2023г.

С оглед на това, съдът намира, че не следва да се произнася по нищожността на неустоечната клауза на основанията по чл.22, вр. с чл.10, чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, както и по чл.143, ал.1 от ЗЗП.

По предявения насрещен иск:

Ответникът е предявил насрещен иск за заплащане на сумата 500лв., представляваща непогасена главница по Договор за паричен заем № 202301230929250059, сключен на 23.01.2023г., между страните, както и за сумата от 58лева, представляваща договорна лихва по падежирали изискуеми вноски, за период от 24.02.2023г. до 24.07.2023г.

За да бъде валидно сключен договорът, е необходимо да отговаря на разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7 -9 от ЗПК. Тези условия следва да са налице кумулативно, за да породи договорът валидна облигационна връзка между страните. Липсата на което и да е от тях прави договорът недействителен съгласно императивната норма на чл. 22 от ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

В процесния случай в сключения между страните договора е посочен само, че ГПР е 46, 42 %, без да се посочва как е формиран и какво точно се включва в него, т. е. какви компоненти включва, като от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Следователно неясни остават както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.

При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребител я.

С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между страните се явява недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и следва да бъде обявен за такъв. Поради това съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

В настоящия случай чистата стойност на кредита е в размер на 500лв., която сума е реално получена от ответника по насрещния иск Д. Ф.. С оглед на което, дължимата от ответника по договора за кредит сума е в размер на 480лв.-същата представлява неплатена главница. Предявеният насрещен иск за заплащане на главница по договор за потребителски кредит 202301230929250059, сключен на 23.01.2023г., се явява основателен до този размер и следва да бъде уважен до размера на 480лв., а в останалата част – до общо търсения размер от 500лева следва да бъде отхвърлен. Следва да бъде отхвърлен като неоснователен другият предявен насрещен иск за сумата от 58лева, представляваща договорна лихва по падежирали изискуеми вноски, за период от 24.02.2023г. до 24.07.2023г.

На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, следва да бъде осъден ответникът да заплати по сметка на съда дължимата държавна такса за разглеждането на предявения иск - в размер на 50лв., както и изплатеното от бюджета на съда на вещото лице възнаграждение – в размер на 180лева, тъй като ищцата е била освободена от внасяне на държавни такси и разноски по делото.

На осн.чл.78, ал.1 ГПК на процесуалния представител на ищеца се дължи адвокатско възнаграждение, което следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 Закона за адвокатурата. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като същото възлиза на 400, 00лв. /четиристотин лева/ - претендиранато от него възнаграждение е в размер на общо 800лева, по защитата му по първоначално предявения и по насрещния иск – по 400лева за всеки от тях. Неоснователно се явява направеното възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, тъй като определеното адвокатското възнаграждение е в минимален размер. По уважения първоначално предявен иск на пълномощника на ищеца се дължи сумата от 400лева. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА на адвокат П. П. от АК-Хасково, се дължи и възнаграждение, съобразно отхвърлената част от насрещния иск в размер на 55, 91 лв. – по съразмерност. Общо следва да му бъдат присъдени 455, 91лева.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, следва да бъде осъден ответника по насрещния иск Д. Д. Ф. да заплати на ищеца „Неткредит“ ООД, гр. София, направените по делото разноски, съразмерно с уважената част от исковете, в размер на 86, 02лв., представляващи държавна такса и 86, 02лв. юрисконсултско възнаграждение /последното определено в размер на 100 лв. съобразно разпоредбата на чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ/, общо 172, 04лева.

Следва да се посочи в решението банкова сметка на процесуалния представител на ищеца – адвокат П., по която да се извърши плащане на дължимото адвокатско възнаграждение – банкова сметка с IBAN:

••••••••••••.

Присъдените в полза на "Неткредит" ООД, гр. София, суми могат да се заплатят по банкова сметка с IBAN: BG80 UBBS 8002 1020 4578 30.

Водим от горните мотиви, съдът