Решение № 4624 от 23.8.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 4572/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 20003840 от 14.01.2021 г. на СРС, 33 с-в, по гр. д. № 81473/2018 г. Република България, представлявана от Министъра на финансите, е осъдена да заплати на „Б.“ ЕООД, ЕИК •••••••, на основание чл. 49 вр. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, сумата от 9 581, 88 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода 01.01.2014 г. - 10.08.2014 г., настъпили вследствие действия на народни представители от 42-рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013 г. и изразяващи се в приемане на разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които се създават чл. 35 а, ал. 1, 2и 3, чл. 35 б, ал. 1, 2, 3и4, чл. 35 в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ), заедно със законната лихва от 28.12.2018 г. до погасяване на задължението, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 2 917, 66 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 28.12.2015 г. - 28.12.2018 г. както и разноски по делото в размер на 2 283, 99 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Решението се оспорва от ответника - Република България, представлявана от Министъра на финансите, чрез представителя й, с доводи, че е недопустимо, а по същество и неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Излага доводи, че с произнасянето си съдът е излязъл извън пределите на търсената защита, което обуславя недопустимост на съдебния акт. По същество счита, че съдът неправилно е достигнал до извод за основателност претенцията, понеже не са доказани материалноправните предпоставки на отговорността по чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД. Неправилен е и извода, че платените такси по чл. 35 а от ЗЕВИ, както и платеното в изпълнение на публичното задължение за държавна такса, представлява имуществена вреда - пропусната полза от противоправно поведение на Народното събрание. Счита, че гаранционно обезпечителната отговорност по чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД се различава от принципната отговорност на държавата съгласно чл. 7 от КРБ. Излага доводи, че не е установен елемента на възлагане на работата, субективният елемент „вина“, както и вреда, която да е в причинно-следствена връзка с приложения противоконституционен закон, също и твърдяната от ищеца пропусната полза по смисъла на чл. 49 от ЗЗД. Счита, че ищецът не е заявил и не е доказал имуществени вреди/пропуснати ползи/ или нереализиран приход за периода 01.01.2014 г. – 10.08.2014 г. Сочи, че разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС указва кой е органът, който следва да уреди възникналите правни последици от акт, който е обявен за противоконституционен. Ответникът, в отговора на искова молба, не се е позовал на нормата на чл. 2 в от ЗОДОВ, която не е била приета към този момент и неясно защо съдът, в мотивите на обжалваното решение, е разгледал непредявено възражение от ответника. Неправилен е извода за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност, като СРС е приел, че давността започва да тече от момента на влизане в сила на решението на Решение № 13/31.07.2014 г., по конституционно дело № 1/2014 г. на КС. Счита, че такъв извод не намира опора в Конституцията на РБ. Сочи, че след като гласуването и приемането на противоконституционните норми е станало на 04.12.2013 г., не може да се приеме, че деликвентът е станал известен едва на 10.08.2014 г., с влизане в сила на решението на КС. Излага съображения, че доколкото исковата молба е подадена на 28.12.2018 г., правото на иск за обезщетение за пропуснати ползи от деликт, осъществен чрез публичнооповестено действие на народните представители от 04.12.2013 г., е погасено по давност. Поддържа и подробно становище за неоснователност и недоказаност на предявения в условията на евентуалност иск с основание чл. 59 от ЗЗД. По отношение на иска за лихви за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД сочи, че е недопустимо едновременното присъждане на законна лихва от увреждането до момента на подаване на исковата молба на 28.12.2018 г., заедно със законна лихва от датата на завеждане на исковата молба до изплащане на задължението. СРС е допуснал нарушение на материалния и на процесуалния закон като е приел изменението на размера на акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за мораторна лихва до подаване на иска, чрез въвеждане на нов по предмет петитум, като такова по смисъла на чл. 214, ал. 2 от ГПК. Твърди, че се касае за изменение на размер на иска чрез въвеждане на нов петитум. Съдът неправилно не е разгледал и възраженията на ответника по основателността и погасяване по давност на предявения нов иск по реда на чл. 214 от ГПК. Излага, освен това доводи, че акцесорния иск за обезщетение за забава от за периода от 28.12.2015 г. - 28.12.2018 г. е недоказан както по основание, така и по размер. Дружеството не е ангажирало доказателства за поставяне на ответника в забава по смисъла на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. По тези и допълнителни съображения моли да се постанови решение, с което да се отмени оспорения акт, като се отхвърлят исковете изцяло. Претендира разноски, като прави възражение за прекомерност на разноските за адвокат на ищеца, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззиваемата страна - ищецът „Б.“ ЕООД, не е подало отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263 ГПК. В съдебно заседание оспорва изцяло жалбата, като поддържа, че решението е допустимо, законосъобразно и обосновано, като е съобразено с практиката на съдилищата по въпроса. Моли да се потвърди решението, като му се присъдят направените по делото разноски, съгласно списък. Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна в процеса, имаща правен интерес от обжалване, и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната част. По проверката на законосъобразността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, като проверява и без довод на страните за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. Оспореното решение е валидно постановено. Решението е постановено при напълно изяснена от СРС фактическа обстановка. По делото не е спорно и се установява, от разрешение да ползване № ДК-07-СЗ- 103/27.06.2012 г. на ДНСК, че ищецът „Б." ЕООД е собственик на Фотоволтаична електроцентрала с мощност 102.60 KWp, БКТП и кабел СН, изградена в У ПИ 14-615, кв. 3 по плана на с. Бяло поле, общ. Опан, област Стара Загора. Централата е въведена в експлоатация с посоченото разрешение за ползване на Началника на РО „Национален строителен контрол“, гр. Стара Загора. От договор № 112057564-5722 се установява, че на 20.03.2012 г. ищецът „Б.“ ЕООД е сключил договор с „ЕВН България Електроразпределение“ АД за присъединяване на електрическата централа към електроразпределителната му мрежа, а на 28.06.2012 г. е сключен договор за изкупуване на преференциални цени, определени от Държавната комисия по енергийно и водно регулиране /ДКЕВР/, на произведената от централата електроенергия от възобновяеми източници, с изключение на количествата за собствени нужди. Видно от приложеното решение № Ц-18 от 20.06.2011 г. на ДКЕВР е определена преференциална цена от 567.4100 лв. за MWh. На 04.12.2013 г. народните представители от 42-рото Народно събрание приели § 6, т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които се създават чл. 35 а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35 б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35 в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ. Съгласно приетата разпоредба на чл. 35 а ЗЕВИ, в сила от 01.1.2014 г., производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на 20 % от цената на произведената енергия От представените към исковата молба фактури е видно, че ищецът „Б." ЕООД е начислил и превел по сметка на ДКЕВР сума в общ размер на 9 581. 88 лв. за периода 01.01.2014 г. - 10.08.2014 г., която е преведена в държавния бюджет. Този факт се доказва и от от заключението на приетата пред СРС съдебно- счетоводната експертиза. Според експертизата размерът на обезщетението за забава, върху сумата на таксите е в размер на именно 2 917. 66 лв. за периода 28.12.2015 г. – 28.12.2018 г. Не е спорно също така, че С Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република България, постановено по конституционно дело № 1/2014 г., са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., е които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35 б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ. По въпросите, поставени във въззивното производство, които касаят допустимостта на постановеното решение, настоящият състав, в допълнение към изложеното от СРС, намира следното: В случая предмет на спора е въпросът дали са дължи се обезщетение в полза на ищеца за претърпени вреди от приемането на противоконституционни норми и неотстраняването на последиците от приемането на същите, като същото е формирано от размера на внесени държавни такси в изпълнение на обявени за противоконституционни норми. Въззивният състав намира, че с обявяването на противоконституционността на чл. 35 а и сл. ЗЕВИ отпада характера на публично държавно вземане на платените от ищеца такси. (в посочения смисъл е последователната практика на ВКС, обективирана в определение № 634/12.12.2017 г. по ч. т. д. № 2496/2017 г. на ВКС, І ТО; определение № 796/20.12.2017 г. по ч. т. д. № 2206/2017 г. на ВКС, ІІ ТО; определение № 86/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 3001/2017 г. на ВКС, ІІ ТО и др.). В решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, е изразено становище, което се споделя от състава, че „съгласно чл. 7 от Конституцията на Република България, Държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание като държавен орган и на народните представители като длъжностни лица. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава“. Както е посочил и СРС, в публичните правоотношения Държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра на финансите, освен когато в закон е предвидено тя да се представлява от друг свой орган. В случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, отговорността за тях се носи от Държавата. По доводите, свързани с незаконосъобразността на решението по жалбата, съдът намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД, този който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите причинени от него при или по повод изпълнението й. Тази специална отговорност за вреди е уредена в закона като възможност да се търсят вреди от юридическото лице, което е възложило на другиго извършването на определена работа, когато при или по повод изпълнението й са причинени вреди. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно - обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия. По така предявения иск следва да се установят следните кумулативни елементи от фактическия състав, пораждащ тази отговорност: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. В обжалваното решение първоинстанционният съд е разгледал всички елементите от фактическият състав на гаранционнообезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 ЗЗД, вр. с чл. 7 от Конституцията, при реализиране на които може да се ангажиране на отговорността на държавата и е изложим мотиви за наличието им. В случая не е спорно обстоятелството, че на 04.12.2013 г. народните представители от 42 - рото Народно събрание приемат § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г., с които се създават чл. 35 а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35 б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35 в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в Закона за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ). Съгласно чл. 35 а ЗЕВИ от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на 20 % от цената на произведената енергия. Съобразно разпоредбата на чл. 35а, ал. 2 и чл. 35 б ЗЕВИ размерът на таксата се удържа и внася от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител. Безспорно е и обстоятелството, че с решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република България, постановено по конституционно дело № 1/2014 г., са обявени за противоконституционни §6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г., (обн. в ДВ, бр.109 от 2013 г.). Решението на КС е обнародвано в ДВ, бр. 65/06.08.2014 г. и е влязло в сила на 10.08.2014 г. (чл. 14, ал. 3ЗКС). Съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията, актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила. С решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. Конституционният съд е приел, че по отношение на заварени от решение на КС неприключили правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Решението на Конституционния съд за обявяването противоконституционността на акта е задължително за всички държавни органи, юридически лица и граждани (чл. 14, ал. 6 ЗКС), но то не урежда пряко правните последици от обявяването на даден акт за противоконституционен. Относно възраженията в жалбата, че в производството не са установени елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на Държавата за обезщетяване на процесните вреди, въззивният съд споделя изводите на СРС, че е налице възлагане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от страна на Държавата по отношение на народните представители от 42-рото Народно събрание. Настоящият състав споделя изводите на СРС, че отговорността на държавата за вреди, причинени от противоправни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица, пряко произтича от разпоредбата на чл. 7 от КРБ, която има непосредствено приложение съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ. Съгласно чл. 7 от Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи, в това число на Народното събрание, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица. Тази отговорност на държавата е обективна (има гаранционно-обезпечителен характер) и се реализира, без оглед обстоятелството, виновно ли е било поведението на съответните длъжностни лица. Безспорно Народното събрание е висш държавен орган, в чиято компетентност Конституцията е възложила осъществяването на най-важните държавни функции. То е част от системата на държавните органи, която е изградена на принципа на разделение на властите. В този смисъл Народното събрание е държавен орган олицетворяващ законодателната власт, което определя мястото му сред другите държавни органи, които имат своето място в изпълнителната и съдебната власт или са независими - БНБ, КФН, Сметна палата и други. Народните представители са лица от състава на Народното събрание, като държавен орган и са длъжностни лица, както лицата от състава на другите държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен орган. Те имат своя статут със съответните особености: функционален имунитет, имунитет от наказателно преследване и други. Съгласно чл. 22, ал. 4 от ЗКС, след обябяване на противоконституционността на дадена законова норма, задължение да уреди възникналите правни последици от от прилагането на противоконституционния закон, възниква за органа, който е постановил акта. В процесния случай това е НС. Текстът на разпоредбата е формулиран като задължение, а не като право на органа. Той н е установява възможността НС да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, а го задължава да направи това, за да възстанови нарушения конституционен ред. Следователно бездействието на НС да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон НС нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, НС продължава да поддържа нарушения конституционен ред. Задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС е част от цялостния конституционен механизъм за балансиране на властите и осигуряване върховенство на закона и има императивен характер (така според решение № 3/28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на КС). Не се спори, че към настоящият момент Народното събрание не е отстранило възникналите правни последици от приложението на обявените за неконституционни разпоредби на закона, в изпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС. По отношение на противоправността при действията на народните представители при приемане на процесните законови разпоредби, следва да бъде съобразено и становището, прието в решение № 204 от 09.03.2021 г. по гр. д. № 3812/2018 г. на ВКС, III ГО; решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г.на ВКС, IV ГО; решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ВКС, IV ГО и решение № 71 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV ГО, съгласно които НС носи отговорност, приетите от него закони да съответстват на КРБ, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 от КРБ при конституирането на всяко новоизбрано НС. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на КРБ от мнозинството народни представители и е противоправно. Налага се извод, че приемането на противоконституционен закон съставлява деликт и следва да се приеме за противоправно деяние. Приложението на противоконституционния закон безспорно причинява вреди на правните субекти, както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с КРБ. По изложените съображения в съвкупност, въззивният състав споделя изводите направени и от страна на СРС, че по делото се установява противоправност в поведението на народните представители от 42-рото Народно събрание, във връзка с обявяването на процесните законови разпоредби за противоконституционни, както и възлагане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от страна на Държавата. На следващо място, съдът приема за неоснователно и възражението, че заплатените такси по чл. 35 а ЗЕВИ не могат да се определят като претърпени вреди, тъй като са събрани въз основа на валидно действащ закон. В практиката на ВКС се приема последователно, че предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията неприлагане на обявения за противоконституционен акт от момента на влизането на решението на Конституционния съд, е пряка последица от самото решение - неговото конститутивно действие. Решението на Конституционния съд има и правно - установително действие - установява несъответствието на закона с Конституцията, което съществува от момента на приемането на противоконституционния закон и затова се счита установено от този момент, а не възниква от момента на влизането в сила на решението на Конституционния съд. Запазването на действието на противоконституционния закон за „заварените“ приключили отношения от влизането в сила на закона до влизането в сила на решението на Конституционния съд, с което е установена противоконституционността, не санира противоправността на приемането на закона. В практиката се приема, че решението на Конституционния съд, с което се установява противоконституционността на закон, установява със задължителна по отношение на всички сила на пресъдено нещо (за която съдът следи служебно и длъжен да зачете), че законът е противоконституционен. Този извод означава, че приемането на такъв закон е противоправно. Държавата дължи обезщетение на увредените лица, защото неин орган, в случая Н С, е постановил противоконституционния акт и след това същият този орган противоправно бездейства. Приемането на противоконституционния закон и последвалото противоправно бездействие, е осъществено чрез поведението на мнозинството народни представители. Тяхното поведение като длъжностни лица от състава на Народното събрание ангажира отговорността на държавата, като правен субект. Освен това в рамките на производството не е оборена и законоустановената презумпция за вина, за което тежестта е била на ответника. Обосновано СРС е направи и извод, че е доказана вреда в размер на удържаната от ищеца такса, която е в причинна връзка с обявената за противоконституционна разпоредба. Съобразно разпоредбата на чл. 35 а, ал. 2 и чл. 35 б ЗЕВИ, размерът на таксата е 20 % от цената на количеството изкупена ел. енергия от обществения доставчик и от крайните снабдители, която такса се удържа и внася от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител. Установява се, че в периода от 01.01.2014 г. - 10.08.2014 г. ищецът е заплатил такса в размер на 9581, 88 лв., която е била удържана от цената на произведената електрическа енергия от купувача „ЕВН България Електроснабдяване" АД, както и че последният е внесъл таксата в държавния бюджет съгласно разпоредбите на чл. 35 б, ал. 1-4 ЗЕВИ. Обоснован при това е извода на СРС, че за периода 01.01.2014 г. - 10.08.2014 г. ищецът е пропуснал да получи в цялост дължимата му се цена на произведена ел. енергия, като сумата от 9 581, 88 лв., представляваща 20 % от цената, е била удържана от купувача „ЕВН България Електроснабдяване" АД. Тази сума не е платена на ищеца, а е внесена в държавния бюджет единствено на основание противоконституционните разпоредби на чл. 35 а и сл. ЗЕВИ. Ако посочените норми не бяха приети, сумата от 9 581, 88 лв. със сигурност би била получена от ищеца. При това основателно СРС е направил извод, че вследствие поведението на законодателя в имуществената сфера на ищеца е настъпила вреда - той е пропуснал да реализира приход от цена на ел. енергия в размер на 9 581, 88 лв. Възраженията на ответника, че не се доказва ищецът да е търпял вреди в претендирания по делото размер, са изцяло неоснователни. В заключение, в съответствие с материалния и процесуален закон СРС е приел, че в производството се установява реализирането на всички елементи от фактическия състав на отговорността на Държавата по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД, вр. чл. 7 от Конституцията на Република България и за ищеца по делото е възникнало право на обезщетение за претърпените от него имуществени вреди в размер на сумата от 9 581, 88 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, поради което доводите на жалбоподателя в обратния смисъл са неоснователни. С оглед основателността на главния иск, основателно първоинстанционният съд е разгледал своевременно заявеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност. Въззивният съд споделя изводите, че относно вземането за непозволено увреждане е приложим общият давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Началният момент на тази давност е установен в разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД и е свързан единствено с откриването на дееца - от деня на извършването на непозволеното увреждане, когато деецът е известен още тогава /в частност деецът е изначално известен/, а когато е неизвестен - от деня на неговото откриване. Въззивният състав също като СРС приема, че давността тече от влизане в сила на Решение № 13 от 31.07.2014 г. по к. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (обн., ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г.), с което са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ (ДВ, бр. 35 от 2011 г., посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.), а именно - 10.08.2014 г., тъй като от посочения момент за НС е възникнало задължението да преуреди възникналите правни последици от прилагането на обявените за противоконституционни норми, с неизпълнение на което се поддържа нарушеният с приемането им конституционен ред. Исковата молба е депозирана на 28.12.2018 г., т. е. преди изтичане н а петгодишни я давностен срок, относимия към вземанията. Възражението на ответика за погасяване на вземането по давност законосъобразно е прието за неоснователно от първоинстанционния съд. В обобщание въззивният състав споделя решаващите изводи СРС, че в производството е установено кумулативното наличие на елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ и в полза на ищеца е възникнало вземане за сумата от 9 581, 88 лв. - представляваща обезщетение за имуществени вреди - удържани такси по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ, обявен за противоконституционен с Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на РБ, влязло в сила на 10.08.2014 г. Предвид основателността на главния иск, не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на заявените в условията на евентуалност искове, както е приел и СРС като не е разгледал тези искове. По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд намира следното: Изцяло неоснователни са множеството доводи в жалбата, че такъв иск не е предявяван от ищеца. Видно от съдържаните на исковата молба, ищецът е заявил, както иск за лихви за забава до момента на подаването й в размер 1 025 лв. (впоследствие изменен на 2 917, 66 лв., на основание чл. 214 ГПК, в съдебно заседание от 10.12.2021 г.), така й искане да му се присъди законната лихва от момента на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Това искане не съставлява отделен иск, а представлява законна последица от уважаване на главния иск, когато е заявено. В съответствие с материалния закон е и извода на СРС, че след като паричното задължение произтича от непозволено увреждане, ответникът изпада в забава и без покана от деня на увреждането, когато вземането за обезщетение е станало изискуемо - арг. чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Като е взел предвид възражението за погасителна давност по отношение на акцесорната претенция, СРС обосновано е приел, че вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Поради това, всички лихви, начислени повече от три години преди подаване на исковата молба на 28.12.2018 г., основателно са приети за погасени по давността, а претенцията е уважена за периода 28.12.2015 г. - 28.12.2018 г. в размер от 2 917, 66 лв., за който е заявена, съгласно заключението на ССчЕ. Доколкото изводите на въззивният състав съвпадат с тези на СРС следва, че решението е постановено при спазване на материалния и процесуален закон и следва да бъде потвърдено изцяло. Този извод се отнася и до присъдените в полза на ищеца разноски, които са съобразени с изхода от спора. По разноските пред СГС: С оглед изхода от спора право на разноски има ищеца. Съдът намира, че в негова полза не може да се присъди адвокатско възнаграждение в претендирания размер от 1 800 лв. с ДДС, доколкото в производството не е представен договор за правна защита и съдействие, в който между страните да е договорен такъв размер на адвокатското възнаграждение, а се прилагат само доказателства за неговото заплащане, като предпоставките за присъждане следва да са налице кумулативно. (арг. от т. 1 от ТР № 6/2012 г., на ОСГТК на ВКС). Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД