Решение № 465 от 4.10.2024 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 663/2024 г.

Производството по делото е образувано по молба подадена подадена от„Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК 201281666, седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Възраждане“, бул. „Александър Стамболийски“ № 24, ет. 3, ап. 7, представлявано от Л.И.Б.- Г., чрез адв. Д. Д., със съдебен адрес гр. София, район „Възраждане“, ул. „Ал. Стамболийски“ № 24, ет. 3, ап. 7, против Решение № 42/09.02.2024 г., постановено по гр.д. № 1074/2023 г. по описа на РС – Петрич. В молбата се твърди, че са налице предпоставките на чл.240, ал.1, т.1 ГПК за отмяна на неприсъствено Решение № 42/09.02.2024 г., постановено по гр.д. № 1074/2023 г. по описа на РС – Петрич, тъй като на дружеството „Кредит Гаранция“ЕООД не били надлежно връчени препис от исковата молба и призовка за проведено съдебно заседание. Излага съображения, че на 27.02.24г. му е връчено Решение № 42/09.02.2024 г., постановено по гр.д. № 1074/2023 г. по описа на РС – Петрич. След направена справка в съда узнал, че връчването на препис от исковата молба и определението по чл.140, ал.3 ГПК е оформено по реда на чл.50, ал.2 ГПК. Счита, че така оформеното връчване е нередовно, защото дружеството не е променяло адреса, още повече на този адрес му е връчено решението. От адв. М., в качеството му на пълномощник на В. В. е постъпил отговор на молбата. В отговорът се твърди, че решението е постановено правилно при условията на чл.238, ал.1 ГПК, тъй като са били налице предпоставките на чл. 239, ал.1, т.1 и 2 ГПК за постановяване на неприсъствено решение. Твърди, че ответникът е призован редовно за първото открито съдебно заседание по делото, въпреки това не изпраща процесуален представител и не прави искане за разглеждане на делото в негово отсъствие. Не се събираха нови доказателства. Окръжният съд констатира, че молбата за отмяна на неприсъственото решение е редовна и допустима, но се явява неоснователна. Производството по реда на чл. 240, ал. 1 от ГПК - за отмяна на влязло в сила неприсъствено решение, е извънинстанционно, тъй като съдът не действа като инстанция по същество - не проверява правилността на оспореното решение, а само се произнася по наведените доводи за накърняване на основния процесуален принцип - правото на защита на страните по делото /по аргумент от чл. 9 и 10 от ГПК/, вследствие на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, уреждащи надлежното връчване на съдебни книжа, призоваване на страните и осигуряване на тяхното участие в процеса. Защитимото според закона право по чл. 240, ал. 1 от ГПК е лишаването на страната от възможност да участва в делото, което нарушение засяга конституционно признатото право на защита на гражданите и юридическите лица във всички стадии на процеса /чл. 122, ал. 1 от КРБ/. Основанията, на които страната е била лишена да участва в съдебното производство, са изброени в т. 1-3 на чл. 240, ал. 1 от ГПК, а именно: а/ ненадлежно връчване на преписа от исковата молба или призовките за съдебното заседание; б/ невъзможност да узнае своевременно за връчването на преписа от исковата молба или призовките за съдебното заседание поради особени непредвидени обстоятелства; и в/ невъзможност да се яви лично или чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее. В случая се релевира първото основание, но окръжният съд не констатира същото да е налице. Правилно районният съд е приел, че книжата, които той е изпратил на фирмата, следва да се приложат по делото и да се смятат за редовно връчени по реда и при условията, визирани в чл. 50, ал. 2 от ГПК. Не се ангажираха доказателства, че обявеният в ТР адрес на дружеството не е бил напуснат от същото. Безспорно е, че в ТР не е вписан нов такъв. На място връчителят на съдебни книжа е констатирал по надлежния ред, че не е открил офис на ответната фирма на адреса и там няма нито фирмени знаци, нито служители, на които да бъдат връчени книжата. Съобщението е оформено при спазване на изискванията на ГПК. Връчителят е длъжностно лице, което по силата на дадените му в чл. 44 вр. чл. 42 от ГПК правомощия извършва и удостоверява с подписа си датата и начина на връчването на призовки, съобщения и съдебни книжа, както и всички действия в тази връзка. Оформените по надлежния ред призовки и съобщения представляват официални свидетелстващи документи, съставени от длъжностно лице в кръга на службата му в установените от закона форма и ред, т. е. това са документи по смисъла на чл. 179 от ГПК. Съобщението/призовката съдържат информация за името/фирмата на субекта, неговия адрес/седалище и какви книжа и документи му се връчват. Наред с това те имат призната от закона материална доказателствена сила, до доказване на противното, да установят всички извършени пред длъжностното лице изявления, както и неговите и извършените пред него от трети лица действия. Доказателствената им сила може да бъде оборена, но тежестта на доказване лежи върху оспорващия, който трябва да проведе успешно пълно и главно доказване на факти, отричащи без съмнение официално удостоверените от длъжностното лице обстоятелства. В настоящото производство пред окръжния съд не се представиха доказателства, които да опровергаят установената с чл. 179, ал. 1 от ГПК материална доказателствена сила на върнатото в цялост съобщение до ответника, представляващо официален свидетелстващ документ, обвързващ съда да приеме, че посочените в него факти са се осъществили от външна страна така, както са отразени. Ето защо в казуса не е налице основанието за отмяна на неприсъственото решение по чл. 240, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото не се обори констатацията на длъжностното лице при посещенията му на адреса на управление на фирмата, вписан в ТР, че дружеството е напуснало същия, поради което първоинстанционният съд правилно е приложил нормата на чл. 50, ал. 2 от ГПК относно процедурата по връчване на екземпляр от исковата молба и призовката по делото. Следва да се отбележи и фактът, че, противно на твърдението в молбата, решението на районния съд е напълно редовно връчено на представител на ответника на 27.02.2024 г., но не на адреса му, фигуриращ в ТР, а в Бюро „Призовки“ на СГС, което е в подкрепа именно на констатацията, че фирмата действително е променила своя адрес и не е вписала новия такъв в ТР. Не се установи да са се осъществили предпоставките, визирани в чл. 240, ал. 1, т. 1 от ГПК. Молбата трябва да бъде оставена без уважение. На адвокат Д. М. следва да се присъди възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Настоящият съдебен състав доскоро поддържаше тезата, обоснована в Определение № 107 от 12.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 607/2021 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Костадинка Недкова, Определение № 109 от 15.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 302/2022 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Костадинка Недкова, Определение № 28 от 21.01.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2347/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Николай Марков, и Определение № 138 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 2085/2020 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова, съгласно която при определяне и присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв и при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът е обвързан от предвидените в Наредба № 1 от 2004 г. минимални размери. Междувременно обаче СЕС взе отношение по въпроса. В решението на неговия втори състав, постановено на 25.01.2024 г. по дело C-438/22, е прието, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, § 1 от ДФЕС вр. чл. 4, § 3 от ДЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Според СЕС, национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС вр. чл. 4, § 3 от ДЕС. Накрая СЕС заключава, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 от ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Образно казано, с въпросното решение на СЕС, присъждането на разноски по делата се „развърза“ от минималните адвокатски хонорари и българският съд вече спокойно може да определя и присъжда адвокатски възнаграждения и под предвидените в Наредба № 1 от 2004 г. минимални размери. Именно така ще процедира в случая и настоящият съдебен състав. Като се отчетат ниската правна и фактическа сложност на конкретното дело и извършените действия от процесуалния представител, свеждащи се само до депозирането на лаконичен отговор на молбата и бланкетно становище за откритото заседание, на адвокат М. следва да се определи и присъди възнаграждение от 200 лева, което съответства на положения от него в казуса труд. Воден от изложеното, Окръжен съд Благоевград.