РЕШЕНИЕ

№ 411

гр. София, 21.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева Членове: Ивайло П., Георгиев Лилия, М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело № 20251800500389 по описа за 2025 година С решение № 1925 от 03.02.2024 год. по гр.д. № 34109/2022 год. Софийски районен съд е осъдил Софийски градски съд да заплати на В. Л. П. от гр. София сумата 8000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от нарушение на правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д. № 12879/2021 год. по описа на СГС, с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, като е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 10000 лева. С решението ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 1608 лева, представляваща направените по делото разноски съобразно уважената част от иска, а ищецът е осъден да заплати на СГС сумата 72 лева разноски съобразно отхвърлената част от иска. С определение № 16237/15.04.2024 год. СРС е отхвърлил молбата на СГС за изменение на постановеното решение в частта за разноските.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника в осъдителната част с доводи, че същото противоречи на материалния закон и на събраните по делото доказателства. Моли съда да го отмени и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск или да намали размера на дължимото обезщетение.

Ищецът оспорва въззивната жалба.

Подадена е и частна жалба от ответника срещу определението по чл. 248 от ГПК.

Моли съда да го отмени и вместо него да постанови друго, с което да намали присъдените на насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Представителят на СОП взема становище за неоснователност на подадените въззивна и частна жалби. Моли съда да потвърди обжалваното решение и определението по чл. 248 от ГПК.

След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Ищецът твърди в исковата молба, че е баща на малолетната А. П.а, като по силата на решение № 206270/01.09.2017 год. на СРС по гр.д. № 2606/2017 год., потвърдено от СГС и и ВКС на РБ родителските права по отношение на детето са предоставени на бащата В. П.. Сочи, че въпреки постановения влязъл в сила съдебен акт, след като взела детето съгласно постановения режим на лични отношения, майката Л. С. отказала да го върне в дома на бащата на 12.12.2020 год. Последвало ограничение на контактите на ищеца с детето, като майката едностранно променяла местоживеенето му, като отказала да го върне в дома на бащата. Твърди, че на 17.12.2020 год. подал молба до СРС с правно основание чл. 126, ал. 2 от СК за връщане на детето А. П.а, въз основа на която било образувано гр.д. № 63 397/2020 год. по описа на СРС. Впоследствие пред СГС било образувано въззивно гр.д. № 12879/2021 год., като на 25.11.2021 год. съдът постановил определение, с което обезсилил обжалваното определение на СРС с мотива, че молбата по чл. 126, ал. 2 от СК е недопустима. На 07.12.2021 год. ищецът В. П. подал частна жалба срещу това определение, като същата била заведена с вх. № 31791/07.12.2021 год., а впоследствие - администрирана и изпратена на горната инстанция едва на 11.03.2022 год., като бездействието през този двумесечен период не е оправдано. По подадената частна жалба е образувано въззивно гр.д. № 790/2022 год. по описа на САС, който с определение от 25.03.2022 год. отменил определението на СГС за прекратяване на производството по въззивно гр.д. № 12879/2021 год. и върнал делото за произнасяне по същество. С определение № 3753/27.04.2022 год. СГС насрочил делото в о.с.з. за 12.12.2022 год., почти осем месеца след постановяването на акта, както и две години след образуването на делото пред първоинстанционния съд. Твърди се, че ЕСПЧ постановил решение по делото П.и срещу България, с което е приел, че България е нарушила правото на ищеца и неговата дъщеря на семеен живот, гарантирано им от чл. 8 от ЕКЗПЧОС. Твърди се, че нарушението се изразява именно в нарушаването на задължението на държавата да обезпечи безпрепятственото упражняване на това право. В продължение на две години правото му да живее с неговата дъщеря, гарантирано от чл. 126 СК остава нереализирано, а ищецът живее в постоянно притеснение от опасността да не получи очакваната съдебна защита на своето право. Позовава се на изключителното значение на делото с оглед осигуряване възможността на родителя за пълноценен контакт с детето, което обосновава и завишения размер на обезщетението, имайки предвид претърпените от забавянето на подобно производство неимуществени вреди. Моли съда да осъди ответника СГС да му заплати обезщетение в размер на 10 000 лева за претърпените в резултат на забавянето на производството неимуществени вреди, на основание чл. 2б от ЗОДОВ.

Ответникът оспорва изцяло предявения иск в срока за отговор на исковата молба с твърдения, че не са допуснати твърдяните нарушения при разглеждане на делото от СГС, като производството се е развивало ритмично, без необосновани забавяния, като единствения по-дълъг период е този при насрочването на делото в о.с.з. след осем месеца, но това е оправдано с оглед голямата натовареност на съда с подобни дела от същата група към датата на постановяване на определението за насрочване от 27.04.2022 год. От значение в случая е общата продължителност на производството, която не е прекомерна. Позовава се на голямата натовареност на СГС, която обективно повлиява върху срочността при разглеждане на съдебните производства. Сочи и немалката фактическа и правна сложност на делото с оглед необходимостта пред въззивната инстанция да се събират нови доказателства, в т.ч. свидетелски показания, да се изготвят нови социални доклади и да се изслуша детето. Сочи още, че интересите на детето и родителя са били защитени от влязлото в сила решение по предоставяне упражняването на родителските права, подлежащо на принудително изпълнение, поради което липсвал правен интерес от водене на производство по чл. 126, ал. 2 от ГПК. Оспорва да е налице нарушение на изискването за разумен срок при разглеждането на делото, както и претърпените от ищеца вреди с довода, че същите не са в пряка причинна връзка с продължителността на в.гр.д. № 12879/2021 год. на СГС, като се има предвид и обстоятелството, че страните са водили и водят помежду си редица други дела, имащи за предмет отношенията им във връзка с упражняването на родителските права и свързаните с това местоживеене на детето, режим на лични отношения, издръжка, производства по ЗЗДН и др. Исковата молба, въз основа на която е образувано гр.д. № 63397/2020 год. по описа на СРС е подадена на 17.12.2020 год., като със същата се иска съдът да постанови връщане на детето по нейното местоживеене при ищеца В. П., на основание чл. 126, ал. 2 от СК. Твърди, че ответницата системно не изпълнявала съдебното решение от 01.09.2017 год. по гр.д. № 2606/2017 год. по описа на СРС, с което упражняването на родителските права по отношение на детето е предоставено на бащата, като многократно била предупреждавана от органите на реда, от ЧСИ, социалните служби и др. На 12.12.2020 год. майката не върнала детето в деня, определен със съдебното решение съгласно постановените привременни мерки, като оттогава ищецът няма контакт с детето и не знае къде се намира. След постъпване на писмения отговор от ответницата с определение от 17.05.2021 год. съдът е насрочил делото в о.с.з. на 15.06.2021 год., когато е дал ход на делото и е обявил, че ще се произнесе със съдебен акт. С определение от 08.07.2021 год. съдът е постановил на основание чл. 126, ал. 2 от ГПК връщане на детето А. П.а при нейния баща В. П. по административен ред. Въззивната частна жалба от Л. С. срещу определението е постъпила в СРС на 26.07.2021 год. Ответницата е била уведомена за това определение чрез адв. Димитров на 09.09.2021 год. С разпореждане от 13.09.2021 год. съдът е разпоредил жалбоподателката да внесе по сметка на СГС държавна такса в размер на 15 лева. След изпълнение на указанията с молба от 21.09.2021 год. съдът е разпоредил препис от частната жалба да се връчи за отговор на ищеца в двуседмичен срок. Отговорът е постъпил на 15.10.2021 год. С определение № 4535 от 25.11.2021 год. съдът е обезсилил определението от 08.07.2021 год. на СРС и е прекратил производството по делото, като недопустимо. С определение № 844/25.03.2022 год. по ч.гр.д. № 790/2022 год. САС е отменил определение № 4535 от 25.11.2021 год. на СГС и е върнал делото на СГС за произнасяне по същество. Съдът е приел, че административният ред по чл. 126, ал. 2 от СК за изземване на дете е приложим не само в тясната хипотеза, при която детето се е отклонило или е било отклонено от местоживеенето си, но и когато е нарушено правното положение детето да живее с родителите си или с единия от тях. С определение № 3753/27.04.2022 год. СГС е насрочил делото за разглеждане в о.с.з. на 12.12.2022 год., допуснал е събирането на гласни доказателства – един свидетел на ответницата, както и изготвянето на социални доклади и изслушването на детето. В о.с.з. на посочената дата съдът не е дал ход на делото поради нередовната процедура по призоваване на въззивницата, както и поради нередовности на въззивната жалба и е отложил същото за 06.02.2023 год., като е дал указания на въззивницата да представи пълномощно за подписалия въззивната жалба адв. Владимиров и да потвърди извършените от същия процесуални действия без представителна власт. На 06.02.2023 год. съдът не е дал ход на делото поради нередовната процедура по призоваване на въззивницата, както и поради неизпълнение на дадените от съда указания. Делото е отложено за 20.02.2023 год., когато е даден ход на делото, приет е изготвения социален доклад и е изслушано детето А. П.а и е даден ход на устните състезания. С определение № 2949/07.03.2023 год. СГС е потвърдил определение № 20154259 от 08.07.2021 год. по гр.д. № 63397/2020 год. на СРС.

Според показанията на св. Д. – приятел на ищеца, последният от години има проблеми, свързани с невъзможността да вижда детето си А., като през периода от края на 2021 год. до средата на 2022 год. бил много нервен и притеснен, тъй като въпреки че му било предоставено упражняването на родителските права, не можел да вижда детето и да осъществи какъвто и да било контакт с него, тъй като съдът бави разглеждането на делата. Станал по-разсеян и в работата си, като се оплаквал от невъзможността да промени ситуацията и да получи справедливост.

Съгласно показанията на св. Н. в продължение на години ищецът се бори по съдебен път да осигури нормалните контакти между него и детето му А., но това не се случило, въпреки присъждането в негова полза на родителките права. През първата половина на 2022 год. ищецът бил особено силно притеснен от факта, че не получава съдебно решение по водено от него дело за връщане на детето.

При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи от правна страна:

Предявеният иск е с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ.

Претенцията на ищеца се обосновава с отговорността на държавата за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 §1 от Конвенцията и по конкретно с разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ. Съгласно ал.1 на чл.2б от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 §1 от Конвенцията. В ал.2 е посочено, че исковете по ал.1 се разглеждат по реда на ГПК, като съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

Съгласно чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ предпоставка за предявяване на иска по чл.2б ал.1 ЗОДОВ е изчерпването на административната процедура за обезщетение на вреди по реда на глава трета „а” от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение, когато производството по забавеното дело е приключило с влязъл в сила съдебен акт. Това правило е неприложимо по отношение на висящите производства, каквото е било и производството по гр.д. № 12879/2021 год. по описа на СГС към момента на подаване на исковата молба, с която е предявен искът по чл. 2б от ЗОДОВ /вж. в този смисъл решение № 210 от 15.06.2015 год. на ВКС по гр.д. № 3053/2014 год. на ІІІ г.о.; решение №153/13.06.2018 год. по гр.д. № 4658/2017 год. на ІV г.о. на ВКС и др./. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 2б, ал. 3 от ЗОДОВ, според който предявяването на иск за обезщетение за вреди по висящо производство не е пречка за предявяване на иск и след приключване на производството.

Разгледан по същество, искът е неоснователен по следните съображения:

При преценката дали срокът е разумен съдът следва да съобразят установените в практиката на ЕКПЧ и разпоредбата на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ критерии: общата продължителност и предметът на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други фактори.

В случая съдът не констатира съществени забавяния при разглеждане на делото от ответника Софийски градски съд. Отговорът на въззивната жалба от ответника е постъпил на 15.10.2021 год., като въззивният съд своевременно се е произнесъл – извършил е преценка за допустимостта на производството преди насрочването му в о.с.з. и с определение № 4535 от 25.11.2021 год. е обезсилил определението от 08.07.2021 год. на СРС и е прекратил производството по делото, като недопустимо. Действително, този съдебен акт е отменен като незаконосъобразен и делото е върнато за разглеждане на въззивната жалба по същество, като това е довело до забавяне на производството за период от 4 месеца, който обаче не може да се приеме за прекомерен, съпоставен с общия период, през който е приключило производството по делото пред тази съдебна инстанция – 1 година и четири месеца. В съответствие с посочените по-горе нормативно закрепени критерии, съдебната практика приема, че забавянето на отделен етап от производството само по себе си не е достатъчно да обуслови извод за неразумна обща продължителност на цялото производство, ако забавянето е било компенсирано с ускорено развитие на други негови етапи (Решение № 306 от 22.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4482/2017 г., IV г. о., ГК, Определение № 50006 от 12.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4480/2021 г., III г. о., ГК и др.). В о.с.з. на 12.12.2022 год. съдът не е дал ход на делото поради нередовната процедура по призоваване на въззивницата /това обстоятелство не е по вина на съда/, като делото е отложено за след по-малко от два месеца. При последващото отлагане на делото поради причини, които също не са свързани с виновно поведение на длъжностни лица в съда, същото е отложено за след две седмици – за 20.02.2023 год., когато са събрани всички необходими доказателства и делото е обявено за решаване, а определението е постановено на 07.03.2023 год., т.е. в съвсем кратък срок. Поради това конкретно посочените от ищеца отделни периоди на забава, вкл. при първоначалното насрочване на делото след 7 месеца, в които е включено и времето на официалната съдебна ваканция по чл. 329 от ЗСВ, дори хипотетично да се приемат за забавяния, сами по себе си не обосновават отговорност на ответника по чл. 2б от ЗОДОВ, нито основателност на иска срещу него, доколкото общата продължителност на производството във въззивната инстанция не е надвишила разумната такава, с оглед съответния вид дело и дължимите от съда процесуални действия. Неоснователен е доводът на ищеца, че въпреки необходимостта от своевременно извършване на процесуални действия от страна на СГС, с оглед предмета на делото, в конкретния случай производството вървяло изключително бавно и мудно още от самото начало. По този въпрос на първо място следва да се отбележи, че предметът на делото не предполага разглеждането му по реда на бързото производство (Глава XXV от ГПК), характеризиращо се със съкратени процесуални срокове и налагащо задължения на съда да се предприема определени процесуални действия още в деня на тяхното изтичане (напр. насрочване на делото още в деня на постъпване на отговора). На второ място, „своевременното“ извършване на процесуални действия не е равнозначно на „незабавно“ извършване на тези действия. В случаите, когато законодателят урежда хипотези на незабавното им извършване, той посочва това изрично - напр. чл. 311, ал. 1 и чл. 312, ал. 1 от ГПК, но тези разпоредби са били неприложими в процесното производство по чл. 126, ал. 2 от СК. И обратно: когато липсва такава изрична разпоредба, няма основание да се счита, че дължимото процесуално действие следва да бъде извършено незабавно или в желан от страната срок. В тези случаи се прилагат общите правила за разумност на срока.

Неоснователно жалбоподателят черпи аргументи от постановеното в негова полза решение на ЕСПЧ „П.и срещу България“, доколкото с него му е присъдено обезщетение за нарушение на чл. 8 от ЕКЗПЧОС (нарушено право на личен и семеен живот), но не и за забавено правосъдие.

На последно място, съдът намира, че процесното дело, с оглед неговия предмет и възможни правни последици, не е било от толкова съществено значение за правната сфера на ищеца В. П., колкото би било напр. едно наказателно или трудово дело или дело за първоначално определяне упражняването на родителски права. Наистина, то касае местоживеенето на детето, но жалбоподателят вече е разполагал с влязло в сила съдебно решение, с което упражняването на родителските права е било предоставено именно на него. С оглед това настоящият съдебен състав счита, че значението на процесното производство – независимо от семейноправния му характер – не е било от изключителна важност за ищеца. Следва да се има предвид и обстоятелството, че определението от 08.07.2021 год. по гр.д. № 63397/2020 г. на СРС е било в полза на ищеца, а съгласно разпоредбата на чл. 126, ал. 2, изр. второ от СК, обжалването не спира изпълнението. Следователно, дори да се констатира известно забавяне, то би било ирелевантно за изхода на настоящия правен спор, доколкото – независимо от обжалването – ищецът е можел да предприеме изпълнение въз основа на обжалваното определение. Не следва да се обсъждат и доводите за претърпени от жалбоподателя вреди, доколкото те биха имали значение само при констатирано необосновано забавяне на процесното производство. Тъй като обаче, в случая като забавяне не е налице, е безпредметно да се обсъждат останалите елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 2б от ЗОДОВ. Неоснователен е и доводът, че в семейното право всички дела трябва да се решават много бързо, доколкото той не съответства на обективното право и установените в него процесуални срокове. С оглед гореизложеното, искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Тъй като крайният извод на настоящата инстанция не съвпада с този на районния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в обжалваната част и вместо него следва да бъде постановено друг, с което предявеният иск по чл. 2б от ЗОДОВ бъде отхвърлен като неоснователен.

Предвид изхода на спора, безпредметна се явява подадената частна жалба срещу определението по реда на чл. 248 от ГПК, тъй като актът, чието изменение се иска, е отменен изцяло от настоящата инстанция. Това налага същата да бъде оставена без разглеждане, като недопустима поради липса на правен интерес от обжалването.

При този изход на спора на жалбоподателя следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева за настоящата инстанция и допълнително 28 лева за производството пред районния съд, или общо 128 лева, на основание чл. 78, ал. 8 и ал. 3 от ГПК вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Воден от горното, Софийският окръжен съд