Решение № 414 от 27.11.2025 г. на Районен съд - Несебър по дело № 404/2023 г.

Производството е образувано по предявени искове с правно основание чл.49, във връзка с чл.45 от Закона за задълженията и договорите, и по чл.55, ал.1, предл. 1-о от Закона за задълженията и договорите. Ищецът Д. В. С., гражданин на Р.Ф. с адрес в Република България: село К., ПИ 39164.2••••, блок 2, вход Б, етаж 2, ап.80, Код по Булстат •••••, твърди, че е претърпял вреди, тъй като през 2019г. е осъществил две пътувания до Република България, които той отчита за ненужни, като едното от тях е осъществено с цел да се запознае с материали по съдебно дело, по което той е страна, и второто – за да присъства на открито съдебно заседание. Позовава се и на позицията изразена от насрещната страна по това съдебно дело – „Алианц Банк България“ АД, ЕИК 128001319, със седалище и адрес на управление: град София, булевард Мария Луиза № 79, която тя е заела чрез процесуалния си представител, и на процесуалното поведение на тази страна относно твърденията, които е заявила и не е заявила, или какви доказателства е представила или не е преценила, че трябва да представи, претенциите, които е заявила. Споменава и за преговори, които ищецът е водил със служители на банката във връзка с договора за кредит относно извършени и дължими плащания и разменената кореспонденция. Посочва разноските, които ищецът е направил за пътуванията си във връзка с воденото срещу него дело, а именно 3 482, 61 лева, която сума посочва като размер на вредата. Отделно от това излага твърдения, че предвидените в банката месечни такси за поддръжка на банковата му сметка в размер на 2 лева, представляват скрита допълнителна форма на заемни средства, което е в противоречие с чл.143, т.12 от ЗЗПт, поради което клаузата, с която е уговорена тази такса, е нищожна. За периода от месец август 2008г. до месец юли 2017г., т.е. за период от 107 месеца, банката е удържала за такси сумата в размер на 214 лева, която сума счита, че следва да му бъде възстановена. Изисква ответникът „Алианц Банк България“ АД да му възстанови сумите. Исковата молба, подадена от името на ищеца, и която е годна да постави началото на съдебния процес за разрешаване на гражданско правен спор, е изготвена от назначения особен представител на ищеца, в полза на когото е допусната правна помощ на основание чл.95 от ГПК, във връзка с чл.25, ал.2, вр. чл.21, т.1 и чл.23, ал.1 от Закона за правната помощ, която да се осъществява под формата на процесуално представителство, включваща и изготвяне на искова молба. В тази искова молба особеният представител на ищеца посочва, че през 2008г. е сключен договор за кредит „Жилище“ и че целият неизплатен размер на кредита е бил обявен за предсрочно изискуем, а през 2017г. банката кредитор – „Алианц Банк България“ АД, е подала искова молба, въз основа на която е било образувано търг. дело № 1101/2017г. по описа на Варненския районен съд. По делото е било постановено неприсъствено решение № 1024/20.12.2018г., с което ответникът по него и ищец по настоящото дело – Д. В. С., е бил осъден да заплати на банката сумите, предмет на исковата претенция, както следва: сумата в размер на 16 361, 85 долара, представляваща главница по договора за кредит, сумата в размер на 788, 11 долара, представляваща просрочена възнаградителна лихва, сумата в размер на 749, 55 долара, представляваща наказателна лихва, сумата в размер на 646, 91 долара, представляваща неустойка, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, присъдени са и съдебно-деловодни разноски. Въз основа на постановеното решение е бил издаден изпълнителен лист в полза на кредитора. Апелативният съд – Варна с Решение № 216/2019г. по т.д.№ 347/2019г. по описа на съда, е отменил това съдебно решение и делото е било върнато на ОС-Варна за разглеждането му по същество. „Алианц Банк България“ АД е подал нова искова молба, с която е претендирал Д. В. С. да му заплати сумата в размер на 18 546, 42 щатски долара, включваща главница, лихви, неустойки и разноски, независимо, че той е платил през 2018г. всичко дължимо от него към банката. Било е образувано гр.д.№ 1006/2020г. по описа на ОС-Бургас, извършените експертизи по което установили факта на изплащане на задълженията към банката още през 2018г., но въпреки това банката не е оттеглила иска си, нито е заявила отказ от него или пък е направила предложение производството по това дело да приключи със спогодба. По този начин времетраенето на процеса било ненужно удължено, в резултат на което Д. В. С. похабил нерви и време, преживял несигурност, стрес и много други отрицателни емоции и преживявания. Отбелязва също, че по повод представен по това дело от страна на представител на банката документ, за който Д. С. преценил, че е неистински или с невярно съдържание, е било образувано досъдебно производство пред РП-Варна за престъпление по чл.316, вр. чл.309, ал.1 от НК, но то било прекратено поради изтекла давност. По това дело е било постановено Решение № 260017 от 19.12.2023г., с което ОС- Бургас е отхвърлил всички претенции на банката поради това, че сумите, претендирани срещу ищеца, са били погасени преди предявяването на иска, като с решението банката е била осъдена да му заплати сумата в размер на 3 588, 11 лева, представляваща направените по делото разноски. Тази сума обаче не покривала всички действително направените по делото разноски, нито компенсират тревогите и душевния му дискомфорт. Във връзка с водените производства Д. С. е осъществил 6 броя пътувания от град Санкт Петербург, Руската Федерация до България и обратно през периода от 15.07.2019г. до 31.07.2023г., при което е извършил пътни разходи и такива за визи в общ размер на 4 988, 16 лева, които пътувания са били наложителни както за да се запознава с материалите по делата, така и да участва в извършването на процесуални действия. Определя тези разходи като вреди, а неправомерните действия, извършени от страна на ответника, в резултат на които вредите за причинени, се изразяват в предявяване и поддържане на неоснователни претенции пред съд, като освен това банката продължава да бездейства и да не предприема действия по заличаване на вписаната ипотека върху притежавания от ищеца недвижим имот. Освен тези имуществени вреди, с неправомерните действия ответникът му е причинил и неимуществени вреди, изразяващи се в причинени стрес, тревожност и безпокойство, безсъние, отделено ненужно време за пътувания, участия по дела и запознаване с материали по дела, отнело 5 години. Опетнено било и доброто му име, тъй като бил дискредитиран пред банкови институции. Тези неимуществени вреди ищецът оценява на сумата в размер на 3 000 лева. Ищецът излага и твърдения, че въз основа на експертното заключение по воденото с ответника дело се установило, че той е надплатил сума по кредита в размер на 1 087, 66 щатски долара, с левова равностойност 1 967, 34 лева, която сума подлежи на възстановяване от банката-кредитор. Моли ответникът да бъде осъден да му заплати горепосочените суми. В отговора на исковата молба, подаден от ответника „Алианц Банк България“ АД, се изразява становище за недопустимост на иска, с който се претендират имуществени вреди, тъй като Окръжен съд – Бургас се е произнесъл по разноските по друго дело, по който начин за този вид вреди била формирана сила на присъдено нещо. Не е уточнено също кой служител на банката е извършил неправомерни действия, с които на ищеца са му причинени неимуществени вреди. Този довод, както и твърдението, че по отношение на претендираната като неоснователно платена сума, не е посочено кога е заплатена тази сума, би касаело нередовност на исковата молба, но не и недопустимост на исковете, като освен това ищецът няма задължение да посочва правна квалификация на иска си. По същество на спора заявява, че искът за заплащане на имуществени вреди се явявал неоснователен, но пак с довода, че съдът по водено между страните дело за спор за дължими суми по договора за банков кредит, се е произнесъл и по разноските по делото, а след като ищецът по настоящото дело не е представил тогава списък на разноските и не е претендирал заплащане на пътни разноски, той няма право да ги претендира в отделен процес, тъй като правото му на това е преклудирано. Ищецът може да претендира вреди, които са били предвидими към момента на сключване на договора за кредит, а тъй като банката не е неизправна страна по него, няма основание да се ангажира договорната й отговорност за вреди. Намира за недоказани претърпени от ищеца неимуществени вреди. Моли за отхвърляне на исковете. Ищецът се явява лично в съдебно заседание, заявява, че е запознат с исковата молба, подадена от назначения му особен представител и че е съгласен с изложеното в нея и с исковете, предявени с нея. Признава, че е бил в забава с плащанията по сключения с „Алианц Банк България“ АД договор за кредит, но въпреки това той е намерил средства да погаси задължението си и е сторил това с окончателно плащане през месец август 2019г. Посочва, че претенцията си за разноски по предходното дело с банката, по което той е имал процесуално качество на ответник, той я е заявил по същото това водено дело още през 2021г. Ищецът се представлява в съдебно заседание от особен представител, който заявява, че поддържа предявените искове. Намира същите за основателни и доказани и моли за тяхното уважение в пълните претендирани размери. В съдебно заседание ответникът се представлява от процесуален представител, който оспорва исковата молба, конкретно оспорва искът за неимуществени вреди по основание и размер. Оспорването на иска за заплащане като имуществени вреди на пътните разходите, които ищецът е направил, се състои в отричането тези разноски да са правени във връзка с водените от банката дела, поради което липсва причинно-следствена връзка, като освен това ищецът не представя доказателства за извършване на разходи. Неоснователността на иска за заплащане на сумата в размер на 1 087, 66 долара обосновава с изтеклата погасителна давност за тяхното претендиране. Намира за недоказани твърденията на ищцовата страна, че претърпените от ищеца имуществени и неимуществени вреди да са в резултат на поведението на ответника, а преживените от него страдания се дължат основно на работата му. Поддържа позицията си за отхвърляне на исковете като неоснователни и недоказани. Въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна: На 20.12.2018г. Варненският окръжен съд е постановил Неприсъствено Решение № 1024 по търг. дело № 1101/2017г. по описа на съда, според което Д. В. С., роден на ••.••.••••г., гражданин на Р.Ф. е осъден да заплати на „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК 128001319, следните суми: сумата в размер на 16 361, 85 щатски долара, представляваща главница (по Договор за кредит „Жилище“ № 32370 / 28.08.2008г., сключен за сумата в размер на 29 640 щ.д.), ведно със законната лихва върху тази главница, считано о т 21.08.2017г. (датата на предявяване на иска), сумата в размер на 788, 11 щ.д., представляваща просрочена лихва за периода 26.11.2016г. – 18.08.2017г., сумата в размер на 749, 55 щ.д. – наказателна лихва върху просрочена главница, начислена за периода 25.10.2016г. – 18.08.2017г., сумата в размер на 646, 91 щ.д. – неустойка за периода 25.11.2016г. – 18.08.2017г., както и сумата в размер на 3 039, 80 лева – разноски по делото. Издаден е и изпълнителен лист № 28 от 16.01.2019г., за сумите, присъдени с диспозитива на решението. След като на 01.02.2019г. Д. С. е бил уведомен от банката за постановеното срещу него неприсъствено решение и се е запознал със съдържанието на съдебния акт, на 14.02.2019г. той е подал молба до Апелативен съд – Варна с искане за отмяна на неприсъственото решение, въз основа на която е образувано търг. дело № 347/2019г. по описа на Апелативен съд – Варна, който с определение от 02.07.2019г. е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 17.09.2019г. от 13: 30 часа. Д. С. е бил надлежно призован за заседанието като призовката му е била връчена лично на адреса му в Република България, а именно: село К., блок 2, вход Б, етаж 2, ап.80, община Несебър, на който адрес се намира имота му, закупен от него на 12.09.2008г. Д. С. е призован през времето, през което той е пребивавал в Република България, а именно през периода от 15.07.2019г. до 07.08.2019г., на която дата той е отпътувал обратно за Руската Федерация. Той е участвал лично в проведеното по делото открито съдебно заседание на 17.09.2019г., като е пътувал до Република България единствено с тази цел – влязъл е в Република България на 16.09.2019г. и е напуснал пределите на страната на 18.09.2019г. С Решение № 216 от 15.10.2019г., постановено по делото, Апелативен съд – Варна, след като е намерил молбата за основателна, е отменил неприсъственото решение и е върнал делото на Окръжен съд – Варна за разглеждането му и решаването на спора по същество. Разрешаването на този спор е осъществено по образуваното гр.д.№ 1006/2020г. по описа на Бургаския окръжен съд въз основа на иска на „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ“ ЕАД срещу Д. С. за същите суми, претендирани като дължими въз основа на сключения между страните Договор за кредит. Независимо, че Д. С. е бил представляван в това производство от особен представител, въз основа на предоставената му правна помощ на основание чл.95, ал.2 от ГПК, той е участвал лично в повечето съдебните заседания, като за целта е пътувал специално до България, а именно на проведеното такова на 10.01.2023г. (пристигнал е в България на 09.01.2023г. и е отпътувал на 11.01.2023г.), на 28.02.2023г. и на 21.03.2023г. (пребивавал е в България през периода от 19.02.2023г. до 26.03.2023г.), на 16.05.2023г. (пребивавал е в България през периода от 14.05.2023г. до 27.05.2023г.), на 11.07.2023г. (пребивавал е в България през периода от 09.07.2023г. до 30.07.2023г.), съответно не е участвал в последните две проведени съдебни заседания по делото на 26.09.2023г. и на 23.11.2023г. Спорът е приключил с влязло в законна сила на 12.01.2024г. Решение № 260017 от 19.12.2023г., постановено по гр.д.№ 1006/2020г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което са отхвърлени предявените от „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД искове срещу Д. В. С. за осъждането му да заплати на банката следните суми: сумата в размер на 16 361, 85 щатски долара, представляваща дължима главница поради настъпила предсрочна изискуемост на кредита по договор за кредит „Жилище“ № 32370 от 28.08.2008г., ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба на 21.08.2017г. до окончателното й изплащане; 788, 11 щатски долара – просрочена възнаградителна лихва за периода от 25.11.2016г. до 18.08.2017г. по договор за кредит „Жилище“ № 32370 от 28.08.2008г.; 749, 55 щатски долара, представляваща наказателна лихва за просрочена главница за периода 25.10.2016г. – 18.08.2017г.; 646, 91 щатски долара, представляваща неустойка за периода 25.11.2016г. – 18.08.2017г. В мотивите на решението си първоинстанционният съд (пред който делото е приключило окончателно) е приел, че към 21.08.2017г., когато банката е предявила иска, дългът на главницата по кредита на Д. С. е възлизал на сумата в размер на 15 010, 70 щатски долара, но част от тази сума е погасена с плащането преди това на сумата в размер на 1 523, 85 щатски долара, неоснователно отнесено за погасяване на неустойка, каквато не се дължи, поради което Д. С. в действителност е дължал 13 486, 85 щатски долара. Банката е имала основание да обяви предсрочната изискуемост на остатъка от кредита, което тя е направила с исковата молба, с която е предявила исковете срещу кредитополучателя. След предявяване на иска кредитополучателят е извършил плащане на сумата в размер на 12 864, 52 щатски долара, към която сума пък е следвало да бъде отнесена и сумата от 1 709, 99 щатски долара, която банката неоснователно е отнесла за погасяване на съдебни разноски, каквито също не са се дължали. По този начин, според решаващия съд след предявяването на иска длъжникът по кредита е заплатил 14 574, 51 щатски долара, макар и да е дължал 13 486, 85 щатски долара (разликата като надвнесена сума по кредита е 1 087, 66 щатски долара). С това съдебно решение в полза на Д. С. са присъдени и направени по делото разноски на основание чл.78, ал.3 от ГПК, а именно сумата в размер на 3 588, 11 лева, част от сумата от 3 838, 21 лева съгласно списъка на разноските, които Д. С. е претендирал за пощенски разходи, платена държавна такса, платени депозити за вещи лица, извършени преводи от руски на български език, такси за банкови извлечения. Съответно Д. С. не е претендирал в това производство, респ. съдът не се е произнасял по дължимостта, на пътни разноски за пътуванията му от Руската Федерация до България и обратно през 2023г. В показанията си свид. О.С.Ш. твърди, че живее съвместно с ищеца Д. С. от 2021г., като оттогава ищецът е посещавал Република България и се е случвало да остава за около два месеца. Тогава той е пътувал основно заради участието му по съдебни дела. Твърди, че съдебните дела в България са се отразили негативно на емоционалното му състояние и на отношенията му с неговите роднини, развили се през периода 2016-2017г., когато на Д. С. не му достигали средства да погасява редовно кредита си в България. Той е бил разстроен и през 2019г., когато свид. Ш. и Д. С. са се запознали, тъй като тогава банката е поискала той да заплати целия неплатен остатък от кредита. Дългът към банката е бил причина да бъде продаден друг имот в Р.Ф. за да бъде изплатен кредита, което обаче е довело до влошаване на отношенията с роднините си, откогато и по който повод е влошено психическото му и емоционалното му състояние, а и са настъпили негативни изменения в цялостното му здравословно състояние. При така приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи: Въпреки многобройните въпроси, включени в Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013г. на ВКС, ОСГТК, продължават да съществуват и нерешени въпроси, свързани с правната същност на отношението между страните и участниците в процеса, възникнало по повод разпределението на съдебните разноски. В теорията и в съдебната практика се използва терминът „отговорност“. Определя се и нейният вид – обективна, безвиновна, по който начин се има предвид гражданска отговорност, доколкото безспорно отношението се определя като облигационно, но не се уточнява вида на тази отговорност – договорна или деликтна. Отговорността за разноските се явява деликтна – разноските (вредите) са възникнали по повод осъществяването на едно процесуално правоотношение, което не съдържа договорен елемент. Това е отговорност по поправяне на вредите, причинени от неоснователно предизвикан правен спор. Размерът на вредата се определя от разликата между имуществото след неизпълнението и имущественото състояние на изправния кредитор при точно изпълнение на задължението. Поради това вредата – претърпяна загуба – винаги е реална, а кредиторът е този, който следва да докаже настъпването на реална вреда, намаляване на имуществото му и пряката причинна връзка между него и неизпълнението на задължението на длъжника, както и обстоятелството, че ако задължението бе изпълнено, вредата нямаше да настъпи. Разноските, които се присъждат на страната, неоснователно предизвикала правния спор, водят до намаляване на имуществото й. За нея възниква едно имуществено задължение, което увеличава нейния пасив. Срещу това задължение тя не получава насрещна престация. Страната, за която възниква задължението да плати разноските, намалява имуществото си и това намаляване на имуществото представлява една неблагоприятна за нея правна последица. Освен своите процесуални разноски, тя трябва да поеме и процесуалните разноски на противната страна. Страната трябва да поправи вредата, която е причинила на противната страна, която я е принудила да направи съдебните разноски за да защити нарушеното си право и за да ликвидира неоснователно предизвикания от отговорността за разноските страна спор. Страната, която не е предизвикала неоснователно правния спор, е претърпяла вреда, като е направила процесуални разноски по делото и с това е намалила своето имущество. Но тай като тази вреда е причинена от неоснователното поведение на противната страна, законът възлага на последната задължението да я поправи, като заплати разноските по делото. Следователно, налице са всички елементи на непозволеното увреждане – деяние на страната, предизвикала неоснователно правния спор, което деяние следва да се определи като недобросъвестно упражняване на процесуалните права, т.е. като противоправно; вреда, изразяваща се в направените от насрещната страна процесуални разноски и причинна връзка между вредата и недобросъвестното поведение на задълженото лице. Отговорността е безвиновна и се носи от неделиктоспособни лица (задълженото да плати процесуални разноски на другата страна лице не може да се освободи от отговорност като докаже, че не е било длъжно и не е могло да предвиди и предотврати направените разноски). В Решение № 189 от 206.2014г. по гр.д.№ 5193/2013г., IV г.о., Върховният касационен съд в производство по чл.290 от ГПК се е спрял на важния въпрос, дали предявяването на недопустим или неоснователен иск е противоправно деяние. ВКС приема, че „носителят на правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова според съда предявяването на иск поначало е правомерно“. Предявяването на иск е неправомерно само ако е недобросъвестно и съставлява злоупотреба с право. Недобросъвестно е, когато ищецът знае, че няма нарушено право, но предявява иск с цел да извлече някаква облага от това. В цитираното решение ВКС намира, че противоправна е злоупотребата с правото на иск, а тя е налице, когато правото на иск се упражнява недобросъвестно. Но не би следвало да се приема, че както всяка злоупотреба, и злоупотребата с правото на иск представлява деликт и е основание за възникване на деликтната отговорност по чл.45 от ЗЗД. Това е така, защото между злоупотребата с право и деликта има разлика. За да има злоупотреба с право на иск е достатъчно съзнателно шиканьозно упражняване на правото, независимо дали от него са настъпили вреди или не, докато деликтът е невъзможен без възникнала вреда и причинната връзка между злоупотребата с право и вредата. В тази връзка ВКС прави една важна съпоставка – между отговорността за съдебни разноски, която възниква при недопустим и неоснователен иск, и отговорност за вреди, когато предявяването на иск съставлява злоупотреба с право. Посочени са две разлики. Първата е, че отговорността за разноски е обективна, а отговорността за вреди при недобросъвестно предявяване на иск е виновна. Втората разлика е, че отговорността при недопустим или неоснователен иск е ограничена – до размера на изрично посочените в чл.78 от ГПК съдебни разноски, докато отговорността при злоупотреба с правото на иск обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица на предявяването на иска. Така отговорността за съдебни разноски е деликтна отговорност, тя е за вреди, но се различава от отговорността за непозволено увреждане. Основанието й не е чл.45 от ЗЗД, а чл.78 от ГПК. Границите й не са определени в чл.51 и чл.52 от ЗЗД, а в чл.78 от ГПК. Вината не е елемент от фактическия състав – отговорността е обективна. Отговорността за съдебни разноски може да се кумулира с отговорността за вреди по чл.45 и сл. от ЗЗД, ако недопустимият или неоснователен иск осъществява фактическият състав на злоупотребата с право, т.е. лицето, срещу което е насочен шиканьозно предявеният иск, може да претендира пълно обезщетение за вредите, настъпили в неговото имущество, след като ги докаже и след като докаже причинната връзка с недобросъвестното поведение на ищеца. Доколкото обаче недобросъвестността не се предполага, тя следва да се доказва от лицето, спрямо което е упражнена злоупотребата с право. Недобросъвестността не може да се отъждествява с вината. При злоупотребата с право тя е равнозначна на умисъл, а последният се доказва от увреденото лице. Затова предявяването на недопустим или неоснователен иск може да бъде правомерно или неправомерно деяние – злоупотреба с право или деликт, и да доведе: първо, само до отговорност за разноски, ако ищецът е действал недобросъвестно; второ, до отговорност за разноски и до отговорност за вреди по чл.45, във връзка с чл.51, ал.1 от ЗЗД, ако ищецът е действал недобросъвестно, деянието му е виновно и вредоносно и съставлява деликт; трето, до отговорност за разноски, ако предявяването на иск е недобросъвестно и съставлява злоупотреба с право, но лицето, срещу което е насочено, не може да докаже настъпването на вреди. В този случай може да се откаже търсената правна защита. В практиката на Върховния касационен съд е възприето становището, че страната има право на присъждане на разноски за пътни разходи, сторени за явяване в съдебните заседания, проведени за разглеждане на предявения иск. В този смисъл е Определение № 347 от 23.07.2012г. по гр.д.№ 1741/2010г. на ВКС, IV г.о., и Определение № 263 от 01.06.2015г. по ч.гр.д.№ 2713/2015г. на ВКС, I г.о. Разноските, които Д. С. е направил за пътни разходи за явяването в съдебните заседания, проведени на 17.09.2019г. и впоследствие на 10.01.2023г., на 28.02.2023г., на 21.03.2023г., на 16.05.2023г. и на 11.07.2023г., не са били претендирани по гр.д.№ 1006/2020г. по описа на Окръжен съд – Бургас, съответно съдът не се е произнесъл по тяхното присъждане. Затова, за да се присъдят тези разноски, под формата на имуществени вреди в отделно производство, каквото е настоящото, както и претендираното обезщетението за неимуществени вреди, Д. С. следваше да докаже в настоящия процес твърдяната от него злоупотреба с право, чрез предявяването от страна на банката на неоснователен иск, което действие представлява противоправно деяние и недобросъвестно поведение. Такава злоупотреба от страна на банката не е била налице по следните съображения: Когато банката е предявила иска си на 21.08.2017г., Д. С. е държал плащания на месечните погасителни вноски по договора за кредит от месец септември 2016г. Крайният срок на погасяване на кредита е бил 25.08.2022г., като с исковата молба банката е поискала обявяването на предсрочната изискуемост на целия неплатен остатък от кредита. Този ефект е бил постигнат именно с подаването на исковата молба и поради виновното неизпълнение на задълженията на длъжника Д. С. да заплаща на падежите месечните си погасителни вноски. През 2019г. Д. С. е участвал в открити съдебни заседания, но на тези заседания се е решавал въпроса за отмяната на постановеното неприсъствено решение. Именно при пътуванията на Д. С. до България през 2019г. той е извършил плащания в полза на банката, с които е погасил задълженията си по кредита. Образуваното впоследствие гр.д.№ 1006/2020г. по описа на Бургаския окръжен съд е не въз основа на предявен от банката иск след плащането на сумите, а пак въз основа на същия предявен през 2017г. иск, когато Д. С. е бил в забава за погасителните вноски по кредита, и след като неприсъственото решение е било отменено, което е имало за последица ново разглеждане на делото. Затова и разходите, които Д. С. е извършил през 2023г. за пътуванията си до България и обратно в родината си, не са извършени в резултат на злоупотреба с право чрез предявяване срещу него на недопустим или неоснователен иск. Въпросът пък дали банката е следвало да оттегли иска си след като е получила плащане през 2019г., не подлежи на обсъждане, тъй като не се покрива от разпоредбата на чл.3 от ГПК, нито пък от страна на представители на банката сее отричало извършеното плащане. Същевременно в хода на производството пред първата инстанция – Бургаския окръжен съд, са били обект на спор и изследване дължимостта на всички компоненти от договора за кредит – договорни лихви, наказателни лихви, неустойки, разноски и техния размер, въпреки, че банката е получила плащане, затова и производството по делото е следвало да продължи. Едва с неговото приключване е установено, че Д. С. е надплатил суми по кредита, респ. това не се е установило въз основа на предявения от Д. С. иск, който дори е повдигнал въпроса за действителността на договора за кредит. По същество искът е бил отхвърлен основно заради извършеното от Д. С. плащане след предявяване срещу него на иска за сумите, които той е дължал по договора за кредит. За неоснователен намира и искът за заплащане на неимуществени вреди, тъй като от една страна не е установено виновно поведение на ответната страна – банката, която чрез предявяването на иска през 2017г. да е причинила на Д. С. вреди, изразяващи се в неудобства, провокирани от необходимостта да се явява в съдебни заседания, напрежение, притеснение, негативни емоции, както и причинна между вреди и виновно поведение. Напротив, доказа се, че банката е предявила иск като чрез подадената искова молба е обявена предсрочната изискуемост на останалите задължения по кредита, т.е. исковете към него момент са били основателни. Банката не може да бъде държана отговорна за постановеното от съда неприсъствено решение, въз основа на което тя се е снабдила с изпълнителен лист, последващата отмяна на неприсъственото решение и необходимостта от новото разглеждане на делото, като страните са участвали активно за разрешаване на възникналия спор за защита на материално право, което те са считали за нарушено. Ищецът е избрал да участва лично в съдебните заседания по делото, макар възраженията му да са оставени без уважение (за нищожност на договора за кредит и за връщане на надплатени суми по договора за кредит). От показанията на свид. Ш. се доказа именно забавата, в която е изпаднал Д. С., по погасяване на вноските по кредита, което е била основната причина за влошаване на отношенията му с близки и роднини, тъй като поради това виновно неизпълнение той е бил принуден да отчуждава друго притежавано имущество за да търси парични средства, което е предизвикало тяхното недоволство. Именно тези обстоятелства са довели до обзелите го напрежение, безпокойство, притеснения, разход на енергия и време, които е можело да бъдат оползотворени по друг начин, психически натоварвания, отрицателни емоции. Дори и психическото му и емоционалното му състояние да се е влошило драстично, когато през 2019г. е бил уведомен от банката, че се претендират от него около 20 000 долара, той действително и дължал средства в този приблизителен размер заради едностранното упражняване на правото да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем, което не е представлява неправомерно действие. Въобще с ангажираните от ищеца гласни доказателства не се установи наличието на висящо съдебно дело в България и решението на Д. С. да участва лично в съдебните заседание, както и осъществените от него пътувания с тази цел, да са довели до влошаване на здравословното му състояние или да са допринесли по какъвто и да е начин за негативна промяна в емоциите и психиката му. За доказан намира иска за заплащане на сумата в размер на 1 087, 66 щатски долара, като дължимостта на тази сума е доказана именно с решението по гр.д.№ 1006/2020г. по описа на Бургаския окръжен съд, че тя се дължи от страна на банката, тъй като е надвнесена от Д. С. по договора за кредит, като дължимостта е по правилата на неоснователното обогатяване. Качеството на „присъдено нещо“ на посоченото съдебно решение за дължимост на надвнесени суми по договора за кредит, с които банката кредитор се е обогатила неоснователно, е създало състояние на определеност и безспорност относно съществуването и несъществуването на спорното право и има за последица непререшимост на разрешения спор. Отреченото с влязло в сила решение спорно право не може да бъде предявено в нов исков процес между същите страни както с иск така и чрез възражение (чл.298, ал.1 и ал.2 и чл.199, ал.1 и ал.2 от ГПК). Следователно, когато дадено обстоятелство или правоотношение е било включено в спорното право по отхвърлителен осъдителен иск и е било обхванато от силата на присъдено нещо на влялото в сила решение, то в последващ процес между същите страни или на техни правоприемници е недопустимо да се разглежда наново спорът, касаещ това обстоятелство или правоотношение. Задължението на съда да зачете силата на присъдено нещо на влязло в сила решение е регламентирано в чл.297 от ГПК. Когато се разрешава правен спор и по преюдициалното правоотношение има влязло в сила съдебно решение, съдът е длъжен да го зачете и да не приема нищо различно, въпреки, че мотивите на съда не се ползват със сила на присъдено нещо. Предмет на силата на присъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. В основата на иска се включват всички факти, очертани в хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право. Следователно, установените с решението по предходното дело общи правопораждащи факти на спорното право се ползват със сила на присъдено нещо. Затова след като с влязъл в сила съдебен акт е прието, че Д. В. С. е надплатил суми в полза на „АЛИАНЦ БАНК БЪЛГАРИЯ“ АД сумата в размер на 1 087, 66 щатски долара, то искът за връщането на тази сума по правилата на неоснователното обогатяване се явява основателен и доказан. Относно възражението на ответника за недължимост на тази сума поради изтекла погасителна давност, следва да се отбележи, че изискуемостта на вземането на Д. С. за сумата е възникнала не от момента на нейното плащане през месец август 2019г., а от 24.01.2024г., когато е влязло в законна сила Решение № 260017 от 19.12.2023г. по гр.д.№ 1006/2020г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което е разрешен окончателно спора за дължимостта на тази сума и дали Д. С. е имал основание да я заплаща, съответно докато се е разрешавал този спор и делото между страните е било висящо, давност не е текла. По тази причина към 08.03.2024г., когато е предявен иска от името на Д. С. за връщането на тази недължимо платена сума, общата петгодишна давност не е изтекла (тази обща давност не е изтекла и от момента на заплащането на тази недължимо платена сума, което плащане е осъществено през месец август 2019г.). С оглед правилата на процеса, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените от него разноски на основание чл.78, ал.1 от ГПК, включващи платена държавна такса в размер на 398, 22 лева и възнаграждение за преводач в размер на 100 лева, или общо сума по разноските в размер на 498, 22 лева, която сума ответникът следва да бъде осъден да му заплати. Съдът не следва да присъжда в полза на свидетеля О.С.Ш. разходи и възнаграждение. На първо място искане за възстановяване на разходите на този свидетел в съдебно заседание е направено от адвокат Х. – особения представител на ищеца. Впоследствие с отделна молба адвокат Х. е поискала в полза на свидетеля Ш. да се присъдят разноски в размер на 1 670, 95 лева, както и възнаграждение в размер на 397, 33 лева, но в приложенията към молбата „възнаграждението“ се претендира като загуба на доход, която следвало да се компенсира. Съгласно чл.168 от ГПК, „Свидетелят има право на възнаграждение и на разноски за явяването в съда, ако бъдат поискани от него до края на съдебното заседание. Възнаграждението и разноските се изплащат от внесения депозит“. Тъй като ищецът не е внасял депозит в размера, посочен от особения му представител, то и на свидетеля Ш. не се дължи заплащане на разноски и възнаграждение, като процесуалният закон не предвижда такива да се изплащат на свидетел от бюджетните средства на съда. Остава възможността отношенията между свидетеля и ищеца, по чието искане този свидетел е разпитан и осигурен от него, във връзка с разходваните средства за явяването на свидетеля в съдебно заседание по делото, проведено на 19.11.2024г., да се уредят извънсъдебно. Ответникът не претендира разноски на основание чл.78, ал.3 от ГПК, поради което и съдът не следва да се произнася по присъждане на разноски по делото в полза на ответника. Така мотивиран, Несебърският районен съд