Решение № 67 от 10.11.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 48/2023 г.

Производството е по реда на чл. 595 и сл. ГПК вр. чл. 15 от Закона за вероизповеданията /ЗВ/. Образувано е по заявление с вх. № 92864/13.10.2023 г., подадено от К. К. за вписване на новоучредено вероизповедание като юридическо лице – „Ц.НА Т. Х.“. Към заявлението за вписване са приложени – учредителен протокол от 12.10.2023 г., устав на вероизповеданието, приет на учредително събрание, състояло се на 12.10.2023 г., образец от подписа на председателя на църквата, удостоверение за уникалност на името Според изисканото на основание чл. 16 от Закона за вероизповеданията експертно становище от Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет, постъпило в съда на 06.11.2023 г., в устава подробно са изложени религиозните възгледи и верска практика на вероизповеданието, съгласно изискванията на чл. 17 от Закона за вероизповеданията, от които става ясно, че се касае за традиционна евангелска общност. Според становището чл. 2, т.12 от устава влиза в противоречие с чл.7, ал.2 и ал.4 от Закона за вероизповеданията и попада в рамките на ограниченията, предвидени в чл. 37, ал. 2 от Конституцията на Р.България. Също така е изложено експертно мнение, че чл.7, т.2 от устава противоречи на чл. 10, ал.2 от Закона за вероизповеданията. Съгласно чл. 14 от Закона за вероизповеданията /ЗВ/, религиозните общности могат да придобиват статут на юридическо лице само при условията и реда, уредени в Закона за вероизповеданията, като при празноти се прилагат правилата на Глава Четиридесет и девета „Общи правила“ на ГПК. В чл. 16 ЗВ е посочено, че Софийският градски съд може да изиска експертно становище във връзка с регистрацията на религиозните общности от Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет. С чл. 17 ЗВ по императивен начин е регламентирано съдържанието на устава на вероизповеданието. Правото на вероизповедание включа правото на всеки свободно да формира религиозните си убеждения, като ограниченията са разписани в чл. 7, ал. 1 и 2 ЗВ – свободата на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други лица и религиозните общности и институции /в кореспонденция с правилото на чл. 37, ал.2 от Конституцията на Р.България/, както и че верски убеждения, не могат да се използват за политически цели. Същевременно според чл. 7, ал.4 ЗВ правата и свободите на лицата, членуващи в религиозна общност, не могат да бъдат ограничавани от вътрешните правила, ритуали и обреди на тази общност или институция. Според текста на чл.2, т.12 от устава „Правителството или гражданската власт съществуват по Божието разпореждане, за интересите и добрия порядък на човешкото общество, и че трябва да се молим за магистратите, като ги почитаме по съвест и като им се подчиняваме, освен за неща, които са против волята на нашия Господ Иисус Христос, единственият господар на света и княз на царете на земята. Иисус Христос нареди да се даде на Кесаревото кесарю и Божието Богу, като с това постави началото на свободата на действие на гражданската власт, но също и на неговата Църква, която във всеки един момент е и трябва да бъде отговорна за своите собствени действия, като трябва да защитава нейната пълна самостоятелност и свобода, както по отношение на начина й на организация, така и по отношение на начина на вземане на решенията й. Поради това ние вярваме, че духовните решения, или тези, които засягат въпросите, свързани с учението на тази организация, не подлежат на по-натъшното ревизиране от гражданските власти.“ Настоящият съдебен състав споделя съображенията в становището на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет, че изложените в чл.2, т.12 от устава на вероизповеданието, верски убеждения, влизат в противоречие с чл. 7, ал. 2 и ал. 4 от Закона за вероизповеданията. Според чл. 4, ал.1 от Конституцията, Р.България е правова държава и се управлява според конституцията и законите на страната. Като развитие на този принцип в чл. 58, ал.1 от основния закон е предвидено, че гражданите са длъжни да спазват и изпълняват Конституцията и законите и са длъжни да зачитат правата и законните интереси на другите, а според ал. 2 религиозните и другите убеждения не са основание за отказ да се изпълняват задълженията, установени в Конституцията и законите. В посочения по-горе текст от представения към заявлението устав е предвидена възможност да не се спазват решенията на магистратите, което е в противоречие с принципа на законност, като основен принцип в правовата държава, на който основно се крепи обществения ред в страната. Също така, е предвидено, че духовните решения не подлежат на ревизиране от гражданските власти, което верско убеждение съдът също намира да е в противоречие с установения обществен ред, като наред с това поставя ограничение върху правата на лицата, членуващи в религиозната общност, да се защитят пред гражданските власти, кога решенията на религиозната общност накърняват техните основни права и свободи. Предвид изложеното съдът счита, че искането следва да бъде отхвърлено. Така мотивиран съдът