Решение № 20831 от 18.11.2024 г. на Софийски районен съд по дело № 67648/2023 г.

Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че на 10.07.2023 г. е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против С. И. А., В. К. В. и Д. А. за заплащане, както следва: С. А. - 1/2 част, а В. В. и Д. А. - по 1/4 част, от следните суми: сумата от 314, 09 лв., главница, представляваща цена за топлинна енергия в периода м.05.2019 г.-м.04.2021 г. в имот с гр. София, ••, аб. № ••, сумата от 13, 05 лв., главница, представляваща цена за услуга дялово разпределение в периода м.08.2020 г.-м.04.2021 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 10.07.2023 г. до окончателното изплащане, сумата от 73, 04 лв., мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия за периода 15.09.2020 г.-19.06.2023 г., сумата от 3, 57 лв., мораторна лихва върху главници за дялово разпределение за периода от 16.07.2020 г.-19.06.2023 г., и разноски по делото. В тази връзка било образувано гр.д. № 38427/2023 г. по описа на СРС, 161-ви с-в, като била издадена исканата заповед за изпълнение. Заповедта била връчена на ответниците, които в срок възразили, поради което на ищеца било указано да предяви искове относно вземанията си, което указание се изпълнявало с депозирането на настоящата искова молба. Ищецът сочи, че ответниците като собственици на процесния топлоснабден имот били клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на на § 1, т. 42 ДР ЗЕ. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни Общи условия на ищеца. Тези Общи условия влизали в сила в едномесечен срок от публикуването им в един централен и един местен ежедневник и имали силата на договор. Според клаузите на тези общи условия купувачите на топлинна енергия били длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Ответниците били използвали доставената им топлинна енергия през исковия период. До момента обаче ответниците не погасили задълженията си. Ищецът сочи, че в изпълнение на чл. 138б ЗЕ етажните собственици на сградата, в която се намирал и имотът на ответника, били сключили договор за извършване на услугата дялово разпределение с „Техем Сървисис“ ЕООД. Сумите за топлинна енергия били начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период били изготвяни изравнителни сметки от фирмата за дялово разпределение, на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. За имота били издадени изравнителни сметки. Ето защо ищецът моли съда да постанови решение, с която да бъде признато за установено, че ответниците му дължат С. А. - 1/2 част, а В. В. и Д. А. - по 1/4 част, от процесните суми – главници и лихви, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 10.07.2023 г. – датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, до окончателното й изплащане. Претендира разноски. Ответниците В. К. В. и Д. А. оспорват да са в облигационно отношение по договор при общи условия за продажба на топлинна енергия с ищеца. Не оспорват, че са собственици за имота в исковия период, но сочат, че не са ползвали имота. Правят възражение за давност. Молят за отхвърляне на исковете. Претендират разноски. Ответникът С. И. А. оспорва да е в облигационно отношение по договор при общи условия за продажба на топлинна енергия с ищеца. Прави възражение за давност. Молят за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Третото лице помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД изразява становище за основателност на предявените искове. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните съгласно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: По исковете с правно основание чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главница за топлинна енергия Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярят на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Същевременно съгласно т. 1 от Тълкувателно решение от 17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват имота със съгласието на собственика или носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и са сключили договор за продажба на топлинна енергия за този имот при общите условия на топлопреносното предприятие. Между страните няма спор, че процесният имот е бил съсобствен при варни квоти между ответника С. А. и наследодателя на ответниците В. К. В. и Д. А. – Н. А., последният наследен при равни квоти от преживялата съпруга и низходящия. От приложено копие на искова молба и насрещна искова молба по гр.д. № 32673/2020 г. СРС, 56 с-в, е видно, че между ответниците е висящ спор за собствеността върху имота – С. А. твърди, че е придобил по давност идеалната част на покойния си брат, а В. К. В. и Д. А. – за ревандикиране на тази идеална част. Ответникът С. А., чиято е доказателствената тежест, не е установил да е придобил по давност идеалната част от имота преди исковия период по настоящото дело – а и диспозитивното начало в процеса изключва възможността да бъде натоварен с по-големи претенции за топлинна енергия от претендираните от ищеца. Ответниците В. К. В. и Д. А. са направили извънсъдебно признание – с насрещната искова молба по гр.д. № 32673/2020 г. СРС, 56 с-в, че са съсобственици на 1/2 ид.ч. от имота, като фактът на лишаване от възможност да ползват имота е ирелевантен за приложението императивната норма на чл. 153 ЗЕ, поради което и на осн. сочената норма на чл. 153 ЗЕ те са клиенти на ищеца по договор за продажба на топлинна енергия за битови цели за процесния имот в исковия период и квотите, следващи от съсобствеността и наследяването: 1/2 за ответника С. А. и по 1/4 за ответниците В. К. В. и Д. А.. Не се спори, че сградата в този период е топлоснабдена и че в сградата е въведено и дялово разпределение, за което е взето решение от етажните собственици. Следователно, установено е принципното съществуване на облигационно отношение между ищеца и ответника, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по основание за периода. Съдържанието на този договор е уредено в представените общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват клиента, дори и без да ги е приел изрично съгласно нормата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Представени са и доказателства за публикуване на общите условия. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и в жилището е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно нормата на чл. 162 ГПК, според която иск, доказан по основание, не може да бъде отхвърлен, а за размера му съдът следва да ползва заключението на вещи лица или своята преценка. В случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от общия топломер, който според заключението на приетата СТЕ отговаря на метрологичните изисквания. Съобразно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на отчетената от общия топломер топлинната енергия между отделните етажни собственици е извършено по системата на дяловото разпределение по начина, регламентиран в действащата през периода нормативна уредба. Доколкото задълженията за прогнозни суми са срочни, то с неплащането им на уговорените падежи (30 дни след края на месеца, за който се отнасят, а по общите условия от 2016 г. – 45 дни) ответниците са изпаднали в забава и дължат на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение в размер на законната лихва. Допустимо е, обаче, страните да уговорят друг падеж на задълженията за заплащане на топлинната енергия. Такава уговорка е в сила за периода на действие на общите условия на ищеца от 2014 г. и 2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 12.03.2014 г. купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база на изравнителна сметка, в тридесетдневен срок от датата на публикуването й на интернет страницата на продавача (което в случая не се оспорва). В този случай продавачът начислява лихва за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 ОУ, а именно върху тези, начислени с фактура за реално потребено количество топлинна енергия, определено на база на изравнителните сметки (чл. 33, ал. 4 ОУ). Съдът намира, че част от посочените клаузи са нищожни, тъй като не са индивидуално уговорени, а освен това са неравноправни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Уговорка в общи условия на търговец монополист, която позволява търговецът да измества падежа на задължения, които имат характера на периодично плащане, в следваща година, създава значително неравновесие в отношенията с потребителя и противоречи на принципа на добросъвестността. В случая, падежът на прогнозните вземания за част от топлинните периоди едностранно е изместен от търговеца за след датата на общата фактура т.е. за следващата година. Така давността за част от тези вземания по чл. 111, б. „в“ ЗЗД е продължена едностранно от търговеца с почти година. Срещу това облагодетелстване потребителят получава „компенсация“, състояща се в това, че не се начислява мораторна лихва върху вземанията за прогнозни суми на топлинната енергия, но този „баланс“ е очевидно наклонен в полза на търговеца, като се има предвид обстоятелството, че вземанията за главница са по-големи от тези за мораторна лихва. Ето защо съдът намира, че всяко едно вземане за прогнозни дялове се погасява с давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а така също със същата давност, но като вземане с относително самостоятелен характер, се погасява и вземането за изравнителна вноска. Съдът приема и, че падежът на задължението за прогнозни суми, от който тече погасителната давност, е 30 дни след месеца, за която се отнася задължението. В случая, заявлението по чл. 410 ГПК е подадено на 10.07.2023 г., като в периода март-май 2020 г. действаше мораториум заради ковид пандемията, поради което погасени по давност за задълженията за периода м.05.2019 г.-м.04.2020 г. Прогнозното задължение за м.05.2020 г. е с падеж (съобразно горните мотиви) в края на следващия месец – 30.07.2020 г. и към 10.07.2023 г. тригодишната давност за него не е изтекла. Така ответниците дължат главница за топлинна енергия за периода м.05.2020 г.-м.04.2021 г. Видно от таблица № 4 на ССчЕ и от таблица № 3 към СТЕ главницата за топлинна енергия за периода м.05.2020 г.-м.04.2021 г. е в размер на 175, 69 лв., като следва да се уважи против всеки ответник за посочените квоти, ведно със законната лихва от 10.07.2023 г. до окончателното изплащане, а за разликата до пълния предявен размер от 314, 09 лв. – да се отхвърли. Мораторната лихва върху тези главни вземания следва да се определи върху главниците по общите фактури с оглед диспозитивното начало в процеса (независимо от установената по-горе нищожност на клаузи в общите условия на търговеца, тъй като ако лихвата се определи по отношение забава в плащането на всяка прогнозна сметка, ще се получи хем по-голяма по размер лихва от претендираната, хем за период, за който ищецът не претендира лихва) и съдът намира, че натрупаната мораторна лихва е в размер на лихвата по последната обща фактура, непогасени по давност - по реда на чл. 162 ГПК съдът намира, че размерът на задължението за мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия е 32, 95 лв. До този размер искът за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия следва да се уважи (при посочените квоти), а за разликата над 32, 95 лв. до пълния предявен размер от 73, 04 лв. искът следва да се отхвърли. По исковете с правно основание чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху вземането за услуга дялово разпределение Както вече се посочи, ищецът и ответника са обвързани от договорно правоотношение по чл. 150 ЗЕ, като в сградата, в която се намира собственият на ответницата имот, е въведена системата на дялово разпределение и такова се извършва от третото лице-помагач – лицензирана субект по чл. 139а ЗЕ. Задълженията на ищеца по договора за продажба са да доставя и продава топлинна енергия, а на ответника да я заплащат съобразно цените, одобрени от КЕВР, и на падежите, посочени в общите условия на ищеца. Съгласно чл. 186, ал. 2 ЗЗД разноските по предаването на вещта и по тегленето и меренето й са в тежест на продавача. Предвидените в чл. 36 от общите условия на ищеца от 2014 г. и чл. 22 от общите условия от 2008 г. разноски за изготвяне на изравнителна сметка и отчет на уреди за топлинно разпределение са именно разноски, попадащи в предметния обхват на чл. 186, ал. 2 ЗЗД (с арг. чл. 110, ал. 2 ЗС). Нормата е диспозитивна, като не съществува пречка за дерогирането й както с нарочно писмено съглашение между ищеца и ответниците, така и с клауза в общи условия, одобрени от надлежния държавен орган. Именно това се е опитал да стори ищецът, приемайки общите условия от 2016 г. и 2014 г. Същевременно нищо в текста не сочи, че за купувачите на топлинна енергия се предвижда задължение да предплащат разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД на ищеца. Такава уговорка не е включена в общите условия, поради което за основателността на главния иск за дялово разпределение, ищецът следваше да установи, че е заплатил на третото лице-помагач визираната сума, което той не е сторил. Дори да се приеме, че подобно задължение за предплащане на разноски е изводимо от уреденото право на ищеца да определя по съглашение с третото лице-помагач реда и начина на заплащане на услугата, то отново според съда в тежест на ответниците не би възникнало задължение за заплащането на главницата. Това е така, защото клауза, предвидена в общите условия на търговец продавач, според която той има право едностранно да определя ред и начин на плащане на задължения за разноски в тежест на потребителя, е неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП.