Решение № 11630 от 22.12.2025 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 2096/2025 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 10, ал. 6 от Закона за семейни помощи за деца /ЗСПД/. Образувано е по постъпила по ССЕВ жалба на Ю. Л., с настоящ адрес гр. Пловдив, [улица], ет. 3, ап. 4, чрез адвокат К., със съдебен адрес гр. Пловдив, [улица], ет. 1, против Заповед № ЗСПД/Д-РВ/20146/10.09.2025г. на началник отдел „Социална закрила“ към Дирекция“Социално подпомагане“Пловдив, упълномощен със Заповед № 1604-РД01-0867/20.06.2025г. Заповедта се оспорва като незаконосъобразна, издадена в нарушение на процесуални норми и материалния закон, както и с неговата цел. Иска се отмяната й. Претендират се разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата. Ответната страна – началник отдел „Социална закрила“ към Дирекция“Социално подпомагане“Пловдив, представя административната преписка. Оспорва заповедта. Възразява срещу присъждане на разноски, тъй като не се доказва, че жалбоподателката е материално затруднено лице. Съдът намира жалбата за допустима, като подадена от надлежна страна, срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол, и в законоустановения срок по чл. 149, ал. 1 от АПК. Оспорената заповед е връчена на жалбоподателката на 17.09.2025 година, видно от вписването в копието на заповедта /л. 18/, а жалбата срещу заповедта е подадена до съда на 23.09.2025 година. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, на доводите и възраженията на страните, и като извърши служебна проверка за законосъобразност по реда чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 от АПК, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна: Жалбоподателката Ю. Л. и детето ѝ Т. Л. са лица с украинско гражданство, на които е предоставена временна закрила за срок до 04.03.2026 година. Лицата са с регистриран настоящ адрес гр. Пловдив, [улица], ет. 3, ап. 4. От служебна бележка № УР-09-81/18.09.2025г. е видно, че Т. Л. е записан ученик първи клас за учебната 2025/2026г. в СУ“С. П. хилендарски“-Пловдив. Ю. Л. е подала Заявление-декларация за отпускане на еднократна помощ за ученик, записан по реда на чл. 10а от Закона за семейни помощи за деца с вх. № ЗСПД/Д-РВ/20146 от 03.09.2025 година. С оспорената Заповед № ЗСПД/Д-РВ/20146/10.09.2025г. на началник отдел „Социална закрила“ към Дирекция“Социално подпомагане“Пловдив исканата помощ по чл.10а, ал. 1 от ЗСПД е отказана на основание чл. 3, т. 5 от ЗСПД с мотив, че майката и детето са граждани на Украйна и няма сключена спогодба между Република България и Украйна за изплащане на семейни помощи за деца. Между страните липсва спор по фактите. Спорен е въпросът относно приложението на материалния закон и по-специално разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД във връзка с разпоредби от други нормативни актове. Жалбоподателката и детето й, като лица с предоставена временна закрила, имат право на социално подпомагане съгласно чл. 39, ал. 1, т. 4 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/. В Закона за социалното подпомагане /ЗСП/ е предвидено отпускането на социални помощи и за лице с предоставена временна закрила - чл. 2, ал. 6 вр. ал. 3. Същевременно претендираната в процесния случай помощ е по реда на ЗСПД, като е наименована "семейна помощ". Независимо от различното наименование на помощта, тя представлява вид социално подпомагане, тъй като отговаря на законовата дефиниция за социално подпомагане в чл. 2, ал. 2 от ЗСП. В този смисъл разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД е в противоречие с чл. 39 от ЗУБ и чл. 2, ал. 6 от ЗСП. За изясняване на спорния в случая въпрос налице ли са основания за отпускане на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД следва да се съобрази чл. 47, ал. 1 от Конституцията на Република България /КРБ/, съгласно който отглеждането на децата до пълнолетието им се подпомага от държавата. Конституцията е прогласила и правото на гражданите на социално подпомагане - чл. 51, ал. 1. Съгласно чл. 26, ал. от КРБ, чужденците, които пребивават в Република България, имат всички права по тази Конституция с изключение на правата, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство. От своя страна ЗУБ определя условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и техните права и задължения, като в чл. 39, ал. 1, т. 4 от същия изрично е предвидено, че чужденците с предоставена временна закрила (каквото е предоставена на жалбоподателката и детето ѝ) имат право на социално подпомагане. С нормата на чл. 3 от ЗСПД законодателят е очертал кръга на лицата, които имат право на семейни помощи за деца, а именно: 1. бременните жени - български граждани; 2. семействата на българските граждани - за децата, които отглеждат в страната; 3. семействата, в които единият от родителите е български гражданин - за децата с българско гражданство, които отглеждат в страната; 4. семействата на роднини, близки или приемни семейства - за децата, настанени по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; 5. бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. Настоящият случай не попада в нито една от изброените от ЗСПД хипотези, но с оглед цитираната по-горе нормативна уредба, детето има право на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД. Последната редакция на чл. 3 от ЗСПД е от 2004 година, а правото на социално подпомагане по чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ на чужденците с предоставена временна закрила е въведено законодателно през 2007 година. В случая следва да се има предвид правилото, че по-новият закон отменя по-стария. Ограничението, съдържащо се в разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, не трябва да се прилага и по силата на чл. 27, т. 1 и т. 3 от Конвенцията на ООН за правата на детето, която е ратифицирана с решение на Великото народно събрание и е в сила за страната ни от 03.07.1991 година, тъй като съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната, като имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. В чл. 27, т. 1 от Конвенцията за правата на детето е предвидено, че държавите-страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в т. 3, че държавите-страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Б. К. обхваща правото на образование като социално право. Обжалваният акт е в противоречие и с норми на правото на Европейския съюз и в частност Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 година относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица, която предвижда в чл. 13, т. 2, че държавите членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от "Социални грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила. Съгласно § 1а от ПЗР на ЗУБ, този закон въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета за минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием. Административният орган, издал процесната заповед, е следвало да съобрази нормативната регламентация при постановяване на обжалвания акт. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че оспорената Заповед № ЗСПД/Д-РВ/20146/10.09.2025г. на началник отдел „Социална закрила“ към Дирекция“Социално подпомагане“Пловдив е издадена от компетентен орган (въз основа на Заповед № 1604-РД01-867/20.06.2025г. на директор ДСП Пловдив), в предвидената от закона писмена форма и при липса на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, но в противоречие с материалния закон и в несъответствие с целта на закона. Заповедта е незаконосъобразна и като такава следва да бъде отменена, като на основание чл. 173, ал. 2 от АПК преписката бъде изпратена на административния орган за ново произнасяне със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. С оглед изхода на делото на жалбоподателката следва да бъде присъдена ДТ от 10 лева. На основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, при съобразяване с разрешенията дадени в Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на Съда на Европейския съюз и при отчитане на невисоката фактическа и правна сложност на делото, както проведеното открито съдебно заседание, следва на адвокат К. да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната правна помощ на жалбоподателката в размер на 300 лева. Присъдените суми се възлагат в тежест на Агенция за социално подпомагане - София, която съгласно чл. 2, ал. 3 от Устройствения правилник на Агенцията за социално подпомагане е юридическото лице, в чиято структура е органът издал оспорения акт. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. 2, вр. чл. 173, ал. 2 от АПК, съдът