РЕШЕНИЕ

№ 135

гр. Габрово, 18.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: В.а Топалова Членове: Ива Димова, Симона Миланези при участието на секретаря Весела Хр. Килифарева като разгледа докладваното от Симона Миланези Въззивно гражданско дело № 20244200500134 по описа за 2024 година С решение № 82 от 05.12.2023 г., постановено по гр. д. № 60/2023 г., Тревненският районен съд е осъдил В. В. М., да заплати на Д. Т. И., сумата от 2 100 лв., с която неоснователно се е обогатил за нейна сметка, ведно със законната лихва за времето от 30.03.2023г. до окончателното й изплащане и е отхвърли иска в останалата му част за горницата над сумата от 2 100 лв. до пълния претендиран размер от 16 273, 46 лв. С решението, допълнено по реда на чл. 248 от ГПК с определение № 25 от 21.02.2024 г., разноските са възложени в тежест на ищцата.

Срещу така постановеното решение, в частта, в която е отхвърлен предявения иск, е постъпила въззивна жалба от Д. Т. И., чрез адв. Р. - М. Х., в която се твърди, че същото е неправилно. Излага се, че въззивницата със собствени средства е заплатила първоначалната вноски за процесния лизингов автомобил. Неправилно и в противоречие със събраните доказателства съдът приема, че доходите на двамата съпрузи са били съпоставими по време на брака и неправилно е прието, че не може да се изчисли конкретен размер на сумите, които са осигурени от всеки от съпрузите. Ответникът не е имал достатъчен доход за да покрива вноските, данъка на колата и застраховките. В този смисъл ищцата е доказала, че изцяло е осигурила с лични средства сумите, които е внасяла по сметка за нуждите на лизинговия договор, като ответника няма принос в осигуряването им. Приетото от съда, че съпрузите имат съвместен принос за изплащане на лизинговите вноски е неправилен и в колизия с подписания между тях брачен договор, с който са избрали режим на разделност на влогове, банкови сметки, които са притежавали към момента на сключване на договора и същите остават лична собственост на техните титуляри. Също така с брачния договор страните са договорили, че задължения поети от един съпруг, той лично отговаря със своето имущество. Поради това не може да има съвместен принос на двамата съпрузи, тъй като те са уредили финансовите си взаимоотношения преди сключване на договора за финансов лизинг. Свидетелските показания по делото не доказват извода на съда, че ответникът е помагал в търговската дейност на съпругата. Моли се, да се отмени решението в обжалваната част и да се уважи изцяло предявения иск.

Не е постъпил отговор от насрещната страна по жалбата. В проведеното открито съдебно заседание по делото въззивницата, чрез процесуалния си представител поддържа жалбата. Процесуалният представител на ответната страна оспорва жалбата. И двете страни претендират разноските по делото.

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Тревненският районен съд е бил сезиран с иск от Д. Т. И. против В. В. М., с който е поискано да се осъди ответника да й заплати сумата от 16 273, 46 лв. представляваща сбор от заплатените с лични спестявания на ищцата лизингови вноски по договор за финансов лизинг на ППС № 036075-001 с „Райфайзен Лизинг България“ ЕООД с лизингополучател ответника, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба да окончателното заплащане на сумата, както и разноските по делото.

В исковата молба е изложено, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с решение № 32 от 08.07.2020 г. по гр. д. № 72/2020 г. на ТРС. Изложено е, че на 29.11.2019 г. страните са сключили брачен договор, с който са приели режим на разделност на влогове, банкови сметки, които са притежавали към момента на сключване на договора, както и за направените спестявания, изтеглени заеми и др. финансови постъпления, след подписване на договора. В брачния договора е уговорено, че за задължения, кредити, обезпечения и др., поети от единия съпруг, той отговаря лично, само със своето имущество. Твърди се, че съгласно чл. 15 от договора, той е породил действие от 30.10.2016 г. По време на брака между страните, на 26.06.2018 г. ответникът, като лизингополучател, сключил договор за финансов лизинг за ППС с „Райфайзен Лизинг България“ ЕООД, като съпругата му и „Т. ЕМ 17“ ЕООД, се задължили по същия, като съдлъжници. Твърди се, че по време на брака ищцата е превела, в периода от 26.06.2018 г. до 16.04.2020 г., по процесния договора за лизинг сумата от общо 16 273, 46 лв. (подробно описани по месеци).

Съпрузите неколкократно се разделяли по време на брака и през 2020 г. се развели. В периода на фактическата раздяла през 2019, както и след прекратяване на брака, автомобилът е ползван изключително от ответника, а по време на брака не е удовлетворявал семейни нужди. След като се развели ответникът продал автомобила. Излага се, че солидарните длъжници по договора за финансов лизинг не дължат поравно платеното на кредитора и не трябва да се понесат поравно платеното между тях, защото платените от ищцата суми не са били общи семейни средства, а лични парични средства на ищцата, съгласно сключения брачен договор. Това обуславяло изводът, че ответникът се е облагодетелствал в по – голяма степен от ищцата, получавайки лизинговата вещ и разпореждайки се с нея, която вещ тя изплащал с лични средства, като имуществото на ответника се е увеличило по време на брака с нейните лични парични средства и за това следвало стойностно да се изравни създаденото, по време на брака, неравенство.

В постъпилия отговор ответникът навежда възражение, че поетото задължение по лизинговия договор за закупуване на автомобил е солидарно, тъй като ищцата е страна по него, а придобиването на собствеността върху вещта, след изплащането й, ще е придобита в режим на общност. Изплащането на автомобила, доколкото е ползван за семейни нужди, следва да е поравно. Възразява, че внесените от ищцата суми по договора, не са нейни лични средства, а са такива предоставени от ответника, част от които той е взел на заем и само са извършвани през личната сметка на бившата му съпруга. Всички извършени вноски са направени на каса. Възразява, че през по- голямата част от времето, автомобилът е ползван от ищцата. Моли да се отхвърли искът като неоснователен.

За да постанови решението, в обжалваната му отхвърлителна част, първоинстанционният съд е приел за доказано, че страните, по време на брака, са сключили договор за финансов лизинг за лек автомобил, по който лизингополучател е ответника, а ищцата и търговско дружество, управлявано от същата, са били солидарни длъжници. Прието е за доказано, че лизинговата вещ – автомобил е била ползван от двамата съпрузи по време на брака, т.е. за задоволяване на нуждите на семейството, поради което не е налице облагодетелстване на ответника, чрез ползването му само от него. Плащанията по лизинговия договор по време на брака са осъществени със съвместен приноса на двата съпрузи и доколкото наетия актив се е ползвал за задоволяване на семейните нужди, исковата претенция на ищцата в тази й част е неоснователна.

Настоящият състав на въззивиня съд, като прецени събраните доказателства по делото, по отделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:

Не е спорно по делото, че в периода от 30.10.206 г. до 08.07.2020 г., страните са били в граждански брак, който е прекратен с решение № 32/08.07.2020 г. на ТРС по гр. д. № 72/20 г., по реда на чл. 50 от СК.

От доказатествата по делото е видно, че на 26.06.2018 г. В. М., като лизингополучател и Д. М.а и „Т. ЕМ 17“ ЕООД, като съдлъжници, са сключили договор за финансов лизинг на ППС с остатъчна стойност № 036075-RF-001, съгласно който лизингодателят се задължава да придобие собствеността върху ППС и да го предостави за ползване на лизингополучателя за ползване, срещу възнаграждение под формата на вноски, като е уговорена и първоначална авнсова вноска по договора в размер на 2 617, 75 ЕВРО без ДДС. Лизингополучателят В. М. е декларирал по реда на чл. 4, ал. 7 от ЗМИП, че паричните средства предмет на договора са с произход трудови правоотношения. Видно от представена от лизинговото дружество справка, вноските по договора са внасяни и от двете спорещи страни (л. 45 от гр.д. № 60/23 г. на ТРС), докато са били в граждански брак. От приложените финансови справки от ищцата е видно, че първоначалната вноска и месечните вноски са заплащани на лизингодателя от нейната разплащателна сметка.

Видно от представена справка от ТД на НАП, в периода от 26.06.2018 г. до 08.07.2020 г., Д. Т. е осигурявана при „Т. ЕМ 17“ ЕООД на минималния осигурителен доход. От представените доказателства по делото се установява, че дружеството „Т. ЕМ 17“ ЕООД е разпределяло в нейно полза дивидент: 9000 лв. през 2018 г., 7000 лв. през 2019 г. и 10 600 лв. през 2020 г. Видно от представена справка от ТД на НАП, в периода от 26.06.2018 г. до 08.07.2020 г., В. М. е осигуряван при Община Трявна. От представените доказателства по делото се установява, че същия е получил на два пъти заеми от ВСК- на 25.06.2018 г. за сумата от 2 500 лв. и на 24.03.2020 г. за сумата от 2 500 лв.

Не е спорно по делото, че между съпрузите на 29.11.2019 г. е сключен брачен договор, с който са уредели режим на разделност относно притежаваното, като лично имущество вещни права, придобити преди брака и тези придобити по време на брака, както и парични суми по сметки открити в банки на територията на РБългария и чужбина. Същите са уговорили в чл. 7 от договора, че влоговете и банковите сметки към момента на сключване на договора остават собственост на титуляра си, а за направените спестявания, изтеглени заеми и др. финансови постъпления, след подписване на брачния договор се въвежда режим на разделност. В чл. 7 от договора е уговорено, че обслужването на кредите и заеми се извършва съвместно от съпрузите, само ако и двамата са изразили желание да изтеглят кредита/заема, като този факт се потвърждава с участието на другия съпруг, като гарант на кредита. В чл. 10 от представения договор съпрузите са уредили отношенията си по процесния договор за лизинг, като са постигнали съгласие, че лекият автомобил, обект на лизинговия договор – Киа Ниро, след изплащане на задълженията по него и придобиването на собствеността на МПС-то, ще се придобие от тях в режим на общност. В чл. 12 от договора страните са уговорили, че за задоволяване нуждите на семейството, включително и консумативните разходи за имота, се поемат от съпрузите по равно. Съгласно уговореното в чл. 13 от договора, за задължения – кредити, заеми, обезпечения и др., поети от единия съпруг, той отговаря лично със своето лично имущество, като в ал. 4 на същия член е уговорено, че общи за страните са само дълговете поети изрично и от двамата съпрузи заедно. Придадено е обратно действие на договора от 30.10.2016 г. От показанията на св. М. И., син на ищцата, се установява, че автомобилът го купили през 2018 г., но го ползвал предимно В., а майка му не карала колата. Те често се карали, като през 2019 г. В. си бил тръгнал. Знае, че майка му плащала вноските, защото се притеснявала да не влезе в черен списък и да не може да купи хотелът, който стопанисвала. Докато те били заедно с майка му като семейство автомобилът се ползвал така – той отивал на училище, а те карали брат му на детска градина и след това отивали в хотела да пият кафе. Колата В. я ползвал и по негова работа, когато го викали на адрес да прави компютри или до Социални грижи да оправя нещо. Майка му ползвала автомобила, когато не били разделени, но не толкова често. Майка му работела в семеен хотел – бил взет под наем, не знае каква е тази фирма „Т. ЕМ 17“, с какво се е занимавала. Не знае В. какво точно е помагал на майка му, но вероятно в хотела, след като живеели заедно.

От показанията на св. Д. Д. се установява, че познава и двете страни откакто са заедно. Били семейни приятели. Той бил с тях когато закупили колата, ползвали са я взаимно. Купили я от В. Търново, защото имали нужда от кола за хотела. Ползвали са я и двамата. Знае, че е ползвана от двамата, постоянно се карала и за нуждите на хотела. По едно време живеели в кв. Светушка и идвали с колата до хотела, а В. после пеша отивал в Общината, където работел. Той самият е международен шофьор, като сега 7 месеца го няма, а 4 месеца е тук, но това е от 4 години, тъй като през 2019 г. бил на по – къси графици, заради пандемията.

От показанията на св. Р. Р. се установява, че познава В. от 30 години, той се занимава с електроника, бил най- добрия майстор на телевизионна техника в града, а Д. я познава, че му била жена. Закупили общ автомобил за нуждите на бизнеса им, като в по – късен етап се развели. Автомобилът бил Киа и В. го взел заради бизнеса с хотела., като основно го ползвала Д.. На гости не са си ходили, но са били заедно в механата на хотела. През 2018-2019 г. живеел в София, но често си идвал в Трявна. В хотел Извора е бил и с двамата съпрузи.

От обясненията на ищцата се установява, че тя първоначално ищцата искала да вземе автомобила на лизинг, но като подала документите в лизинговата компания, те й предложили като кредитополучател да пишат М., а нея и фирмата й като солидарни длъжници. Произходът на парите, с които плащала били нейни спестявания и дивидент разпределен от дружеството, на което е едноличен собственик.

От обясненията на ответника се установява, че същият през процесния период 2018 – 2019 г. е заплащал издръжка на двете си деца в размер на по 70 лв., работи в Община Трявна, като получава заплатата си по банков път. Той не превеждал пари от собствената си сметка, защото тези за лизинга били от общия им бизнес с ищцата. Разполагали със сериозен ресурс от печалбата на хотела.

При така установените факти, настоящият състав на въззивиня съд намира следното от правна страна:

Обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Съдът намира, че предявеният иск, който е отхвърлен от първоинстанционния съд с постановеното решение, е с правната квалификация чл. 127, ал. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 36 от СК. С предявения иск ищцата претендира да й бъде възстановена заплатената от нея сумата по договора за финансов лизинг, сключен от бившите съпрузи като солидарни длъжници, тъй като същата е заплатена с лични средства и с ползването на лекия автомобил от ответника по време на брака им, същият се облагодетелствал в повече, какъвто фактически състав е разгледан от първоинстанционния съд, но неправилно е посочен като такъв по чл. 59 от ЗЗД.

Настоящият състав на съда намира, че от представения договор за финансов лизинг безспорно се установява, че три лица са се задължили солидарно да отговарят за изпълнение на задълженията по него, а именно ищцата И., ответникът М. и третото неучастващо по делото търговско дружество „Т. ЕМ 17“ ЕООД. Съгласно нормата на чл. 127, ал. 1 от ЗЗД с изпълнение на задължението от всеки от солидарните длъжници и доколкото друго не е уговорено между тях, това което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно – в конкретния случай по 1/3 за всеки от солидарните длъжници от изплатеното задължение. В случая на поемане на солидарно задължение, общото е, че се предполага, че длъжниците са се облагодетелствали в равна степен, т.е. този който твърди, че отговаря за по – малка част от задължението следва да докаже, че е получил по – малка част или че другият се е облагодетелствал в по – голяма степен (решение № 211/23.07.2011 г. по гр. д. № 177/2011 г. на ІV ГО на ВКС). Претенцията по чл. 36, ал. 2 СК има за цел да предотврати нарушаване на имущественото равновесие между бивши или настоящи съпрузи.

За да бъде уважен така предявеният иск на първо място следва да се установи, че страните по делото не отговарят солидарно за поетото, по време на брака им, задължение със сключване на договора за финансов лизинг. Установената презумпция по чл. 127, ал. 1 от ЗЗД, за равна задлъжнялост във вътрешните отношения между съпрузите, не се оборва от представения по делото брачен договор, в който страните са уредили режим на разделност между тях, включително по отношение на поетите задължения по време на брака. Видно от нормата на чл. 13, ал. 4 на брачния договор, задължението, за което са се задължили бившите съпрузи сключвайки съвместно договора за лизинг, е общ за страните, тъй като изрично е поето от двамата, т.е. вътрешните отношения между тях следва да се уредят при условията на равна задълженост. Освен това по отношение на поетото солидарно задължение със сключването на договор за лизинг, страните в чл. 10 от представения брачен договор са се съгласили, че след изплащане на МПС-то по него, автомобилът ще бъде придобит в режим на общност и същия е изключен от приетия режим на разделност описани в чл. 11 от договора.

Бившите съпрузите не са придобили собствеността върху лизинговата вещ и неоснователно се претендира от ищцата ответникът да й възстанови сумите, които е заплатила във връзка с процесния договор за лизинг, тъй като задължението е било поето общо по време на брака между страните и за задоволяване на нуждите на семейството. От събраните гласни доказателства (св. Р. и св. Д.) по делото се установи, че по време на брака между страните, същите са ползвали съвместно от лекия автомобил и с него са обслужвали и бизнеса на ищцата с хотела. Тези показания се потвърждават и от показанията на сина на ищцата св. И., който описва как се е ползвал автомобила, а именно той слизал на училище, те (бившите съпрузи) карали брат му на детска градина и отивали да пият кафе в хотела. Освен това неоснователено и недоказано е възражението в жалбата, че ответникът се е облагодетелствал изцяло от извършените плащания от страна на въззивницита, тъй като средствата, с които заплащала вноските са били изключително нейна собственост. На първо място това обстоятелство – за влагане на лични средства в придобиването на актив от семейството, би било относимо, ако актива беше придобит по договора, но с подписването на същия първоначално, в процесния момент, е поето задължение за задоволяване нуждите на семейството. На второ място превеждането на сумите от разплащателната сметка на ищцата към лизинговото дружество не води до извода, че само тя е участвала в погасяването на тези задължения, защото изходящите плащания от сметката не опровергават участието на ответника в погасяването на задълженията, което се установява от приложената към договора справка от лизингодателя. Същият е работил на трудов договор към Общината, като независимо, че е заплащал издръжка на децата си от предишен брак, извършвал е услуги с личен труд – поправял компютри и електроника, както и помагал на съпругата си в нейния бизнес, видно от св. показания на св. И. и св. Р.. От доказателствата по делото е видно, че преди превеждане на сумите от разплащателната сметка на въззивницата към лизингодателя, същите са били внасяни на каса в банката. От събраните доказателства следва да се приеме, че поетото задължение е за задоволяване на семейните нужди на бившите съпрузи в този период, същите са се облагодетелствали в равна степен от ползвания на лизинг автомобил и се касае задължение на двамата съпрузи относно семейните нужди, по време на съществуване на брака им и правилно първоинстанционният съд е приел, че задължението е било поето за задоволяване на общите нужди на семейството. Всеки от бившите съпрузи, съобразно своите възможности, умения и доходи е носил отговорност за тези задължения, до доказване на противното, че тези нужди са били в полза само на другия съпруг, което остана недоказано в настоящия процес.

С оглед гореизложеното настоящият състав на съда намира, че постановеното решение, в обжалваната част, е правилно и законосъобразно, като същото следва да бъде потвърдено, а жалбата да бъде оставена без уважение. В необжалваната част решението е влязло в законна сила.

С оглед изхода на делото в полза на ответната страна, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК, следва да се присъдят разноски в размер на 300 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.

Воден от гореизложеното, Габровският окръжен съд