Решение № 248 от 28.10.2025 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 156/2024 г.

Производството пред ВТАС е по подадена въззивна жалба от назначения на Г. Й. Б. особен представител адв. В. В. срещу решението в осъдителната му част. Изложени са съображения за неправилност на съдебния акт. Съдът не съобразил, че размерът на погасителните вноски не е договорен в погасителен план и липсва яснота по какъв начин следва да се заплати начислената през гратисния период възнаградителна лихва, че договорът включва неравноправни клаузи – чл.4.4, чл.6.2, при което е сключен в нарушение на ЗЗП и се явява недействителен. От договора не следвало, че същият е изготвен на ясен и разбираем за кредитополучателя език, тъй като макар самият договор да бил написан и на английски език, общите условия – неразделна част от него – не били преведени на английски. Поддържа, че договорът или конкретни разпоредби от него са нищожни и поради сключването му в противоречие със ЗКСД, защото на кредитополучателя не е предоставена по ясен и разбираем начин преддоговорна информация, предвидена е капитализация на лихвата в противоречие с чл.24, ал.1, т.1 от ЗКСД, налице е анатоцизъм, не е определено кога изтича гратисния период. Сочи, че дори и да се приемел договорът между страните за действителен, то не била настъпила предсрочната изискуемост на вземанията на Банката. Моли решението в осъдителната му част да бъде отменено. В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Обединена българска банка“ АД със становище за неоснователност на всички оплаквания в жалбата, които в по-голямата си част били изцяло неотносими към конкретния казус. Сочи, че налице е подписан между страните погасителен план, в който ясно са посочени размерите на дължимите анюитетни вноски и падежите им, че процесният договор не е сключен при Общи условия, за да е релевантно запознаването на кредитополучателя с такива. Излага подробни съображения защо процесният договор е валиден – за липсата на неравноправни клаузи съобразно ЗЗП, за липса на противоречие с ЗКСД. Моли решението в обжалваната му част да бъде потвърдено. Подаден е отговор и от третото лице – помагач НАП със становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли тя да бъде отхвърлена. В срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозирана и насрещна въззивна жалба от „Обединена българска банка“ АД срещу първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени частично заявените от Банката претенции. Съдът не изложил мотиви защо приема тези претенции за неоснователни, но предвид кредитирането на конкретния вариант от съдебно-икономическата експертиза се налагал изводът, че е счел, че с клаузата за капитализация на лихвата през гратисния период е нарушена разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД. Излага подробни съображения за разликата между капитализация и анатоцизъм и заключава, че при липсата на противоречие на договорената капитализация на отложените възнаградителни лихви с конкретна повелителна правна норма, страните били свободни да определят съдържанието на договора. Моли решението в тази му част да бъде отменено и съдът да уважи исковете изцяло. Претендира разноски. Особеният представител на Г. Б. е подал отговор на насрещната въззивна жалба, в която поддържа, че клаузата, предвиждаща капитализация на лихвата през гратисния период към главницата, е нищожна. Въззивната инстанция е констатирала, че правото на лично участие на ответника Г. Й. Б. в съдебното производство по предявения срещу нея иск е накърнено, тъй като въпреки положените от първоинстанционния съд усилия, не е бил установен адресът на лицето – гръцки гражданин. От приложена на л.11 справка на ОД на МВР – Плевен се установява, че Б. е имала статут на продължително пребиваващ в РБ гражданин на ЕС със срок на валидност до 31.12.2019 г., т.е. 3 години преди завеждане на настоящия иск. Ответникът не е бил открит и на посочения в процесния договор за кредит адрес в Република Гърция. Със съдебна поръчка по реда на Регламент (ЕС) № 2020/1783 за събиране на доказателства ВТАС е получил справка за актуалния адрес на Г. Б.. На този адрес по реда на Регламент (ЕС) № 2020/1784 относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни книжа на Б. са връчени преписи от исковата молба, решението на ОС – Плевен, въззивната жалба, насрещната въззивна жалба и др. съдебни книжа. Всички документи са връчени на български език, тъй като в исканията за усвояване на средства от студентски кредит Б. саморъчно е удостоверила, че владее български език. На основание чл.26.2 са й разяснени разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1215/2012 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Указвано й е, че съгласно чл.18.2 има право да оспори компетентността на българския съд, доколкото предмет на спора е потребителски договор, сключен от лице — потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия и другата страна по договора може да предяви иск срещу потребителя само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят; че съгласно чл.26.1 действия по осъществяване на защита по настоящото дело означават признаване на компетентността на българския съд; че съгласно чл.28.1 ако възрази срещу компетентността на българския съд или не се яви за насроченото съдебно заседание, съдът служебно ще прогласи, че не е компетентен да разгледа спора и ще прекрати производството по делото. В молба вх.№ 17/ 13.01.2025 г. /л.142 от в.гр.д./ Г. Й. Б. изрично е заявила, че приема компетентността на българския съд за разглеждане на спора между нея и „Обединена българска банка“ АД. В същата молба е посочила, че с Банката са в преговори за постигане на спогодба и е поискала производството по делото да бъде спряно, каквото искане е депозирано и от ищеца. С Определение № 381/ 01.07.2025 г. /л.175 от в.гр.д./ производството е възобновено по искане на Банката, тъй като между страните не е постигнато извънсъдебно уреждане на спора. Ответникът не е заел становище по същество на предявения иск, за което съдът му е предоставил възможност с цитираното определение и съдът приема, че той поддържа жалбата на особения представител без да навежда нови доводи. В изпълнение на задълженията си по чл.269 ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. След отстраняване на допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение, свързано с гарантиране личното участие на страната в съдебното производство и признаване компетентността на българския съд да разгледа спора между „Обединена българска банка“ АД и Г. Й. Б., постановеният акт е и процесуално допустим. Съдът, като взе предвид доказателствата по делото, в рамките на въведените от страните оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното: Съдът е сезиран с установителен иск по чл.422 ГПК и обективно съединен с него при условията на евентуалност осъдителен иск по чл.79, ал.1 вр. чл.432 ТЗ. Релевантните за спора факти във връзка със сключения между праводателя на „Обединена българска банка“ АД – „Райфайзебанк /България/“ ЕАД и Г. Б. договор за студентски кредит от 18.10.2013 г. са изяснени и правилно възприети от първоинстанционния съд, като пред въззивния съд от фактическа страна се спори единствено дали е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по кредита, чието плащане е договорено на равни анюитетни месечни вноски с краен срок на погасяване 20.02.2030 г. ОС – Плевен е посочил в решението си твърденията на ищеца в исковата му молба за настъпила предсрочна изискуемост, считано от 15.09.2020 г., след отправяне на волеизявлението на Банката до кредитополучателя на всички известни негови адреси, но не е изложил никакви съображения защо е възприел тези твърдения. От доказателствата по делото се установява, че на 22.06.2020 г. „Райфайзебанк /България/“ ЕАД е отправила до Б. писмено изявление за обявяване на процесния договор за кредит за предсрочно изискуем, като е възложила на ЧСИ Виктор Стоянов да извърши връчването на това изявление на два адреса в гр. Плевен. Съгласно чл.9.3 от договора всички уведомления и изявления във връзка с договора ще се считат получени от кредитополучателя, ако чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата или куриерска фирма достигнат до адреса, посочен в договора или в уведомление за промяна на този адрес. Видно е, че единият от адресите, на който е извършено връчването, е именно посоченият в договора адрес – ••••••••••, а вторият адрес на връчване – •••••••••••• – съответства на адреса, посочен като адрес в България в представеното на Банката от МУ – Плевен уверение от 06.11.2018 г., че Г. Б. има право да запише зимен семестър на учебната 2018/ 2019 г. Съгласно справка на ОД на МВР – Плевен това е и последният регистриран от Б. адрес в РБ. И за двата адреса е издаден констативен протокол от съдебния изпълнител, че са посещавани на три различни дати, но адресатът не е открит, поради което са залепени уведомления и срокът за получаване на книжата е изтекъл на 15.09.2020 г. Безспорно е установено, че към датата на волеизявлението на Банката са настъпили обективните предпоставки на чл.6.2 от договора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Клаузата предвижда, че Банката може да упражни потестативното си право да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане на три последователни месечни вноски. В случая към 22.06.2020 г. не са били погасени четири дължими вноски, а към датата на връчване на волеизявлението по реда на чл.47, ал.1 ГПК те са били вече шест. С оглед изложеното, неоснователно е възражението на жалбоподателя, че не е настъпила предсрочната изискуемост на вземанията на Банката. Считано от 16.09.2020 г. вземането на „Обединена българска банка“ АД от Г. Б. по сключения договор за студентски кредит е станало изискуемо за пълния размер на отпуснатата главница – падежирала до датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем и предсрочно изискуема такава. По делото е доказано, че отпуснатият кредит е в размер на сумата 59 163.83 лв., преведена по сметка на МУ – Плевен на 11 транша в размер на 5 378.53 лв. всеки, представляващ дължимата семестриална такса за обучение, и че ответникът не е реализирала никакви погашения по кредита. Главницата подлежи на връщане и решението на ОС – Плевен в частта, с която е признато вземането на Банката за същата, ведно със законната лихва от 12.10.2020 г. до окончателното изплащане, е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. По отношение на акцесорните вземания по договора за кредит, присъдени с издадената в полза на Банката заповед по чл.417 ГПК и изпълнителен лист – договорна лихва за гратисния период, договорна лихва след изтичане на гратисния период и лихва за забава върху вноските с настъпил падеж – дължимостта им е обусловена от преценката на съда за валидността на процесния договор. Ответникът Б. има качеството на потребител по смисъла на § 13 т.1 ЗЗП като физическо лице, получило финансова услуга непредназначена за извършване на търговска или професионална дейност, по договор с търговец, сключил договора в рамките на търговската си дейност. Поради това съдът, на основание чл.7, ал.3 ГПК, и без страните да навеждат възражения, служебно, дължи произнасяне относно наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за студентски кредит. При преценка относно съответствието на договора с правилата за потребителска закрила настоящата инстанция намира, че процесният договор не страда от пороци, водещи до неговата нищожност. Договорът е изготвен в писмена форма на български език и на английски език, като кредитополучателят изрично е декларирал във всяко едно от исканията си за усвояване на средства от кредита, че владее български език и разбира смисъла и значението на ангажиментите, които се пораждат за него. Спазени са предвидените в типовия договор по чл.7 ЗКСД изисквания за задължителните реквизити на договора и очертаните в него параметри, които са посочени в процесния договор по ясен и разбираем за потребителя начин. Кредитополучателят е ясно информиран за срока и начина на издължаване на отпуснатия му кредит: с начало 18.10.2013 г. и край 20.02.2030 г., с 77-месечен гратисен период, през който върху усвоената сума се начислява лихва в размер на 7 % годишно с отложено до 20.02.2020 г. плащане /чл.4.2/, като за този период е предвидено лихвата да се капитализира годишно /чл.4.4/, погасяване на кредита на 120 равни, анюитетни вноски в размер на по 903.55 лв. всяка, с падеж на 20-то число от съответния месец, дължими считано от 20.03.2020 г. /чл.4.8/, при фиксирана за целия период лихва на 7 % годишно /чл.3.1/ и без дължимост на дължими такси, комисионни и други разходи по управление на кредита /чл.3.3/. Представен е и подписан от страните погасителен план – посочен като неразделна част от договора, който изцяло съответства на договореностите между страните. В него е посочено всяка анюитетна месечна вноска каква част от главницата и каква част от възнаградителната лихва погасява. Неоснователно се сочи като порок на възникналото правоотношение обстоятелството, че кредитополучателят не е подписал относими към договора Общи условия. Договорът не е бланкетен и не препраща към Общи условия на Банката, а както бе посочено детайлно урежда всички елементи на правоотношението. Независимо от преценката си за валидност на договора за кредит, съдържащата се в него клауза – чл.4.4 – е нищожна и не поражда валидно действие за страните при условията на чл.26, ал.4 ЗЗД. Чл.4.4 от договора противоречи на закона и конкретно на чл.24, ал.1 и чл.20, ал.1 ЗКСД, чл.10, ал.3 ЗЗД и чл.143, т.19 ЗЗП. Несъстоятелно се поддържа от Банката в отговора на въззивната жалба, че клаузата на чл.4.4 е валидна, защото буквално възпроизвежда чл.10, ал.2 от утвърдения от министрите на образованието и финансите на основание чл.7 ЗКСД типов договор, който според нея носел всички белези на подзаконов нормативен акт по смисъла на ЗНА. Типовият договор, което следва и от самото му наименование, не представлява подзаконов нормативен акт. Целта на сключването му е визирана в чл.7, ал.2 ЗКСД и в съответствие с нея, както е посочено и в чл.1 от него, той урежда отношенията между Държавата, представлявана от министъра на образованието, младежта и науката и Банката по повод участието им в системата за кредитиране на студенти и докторанти с държавна финансова подкрепа, като определя условията и правилата за отпускане на кредити с държавна финансова подкрепа, реда за обслужване, предоговаряне и погасяване на тези кредити, изискванията към кредитиращата институция, държавната гаранция за обезпечаване на задълженията на кредитополучателите към банката, реда за погасяване на тези задължения от Държавата. Обстоятелството, че типовият договор е публикуван в ДВ не променя правната му природа, а одобряването му от съответните министри не може да санира нищожни клаузи, в случай, че такива се съдържат в него. Клаузата на чл.10, ал.2 от типовия договор, която действително е идентична с чл.4.4 от договора, противоречи на ЗКСД, поради което е нищожна. Нищожна е и разпоредбата на чл.27 от този договор в частта, в която е предвидено, че банката изчислява общия размер на задължението, което включва и капитализираните годишно лихви през гратисния период. В закона не само че не е предвидена капитализация на лихвата от гратисния период и последващото й капитализиране към усвоената главница по време на този период, но и такава капитализация противоречи на императивните разпоредби на чл.24, ал.1 и чл.20, ал.1 ЗКСД, които предвиждат, че общият размер на задължението на кредитополучателя след изтичане на гратисния период включва главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства, и лихвата, дължима за срока на договора, като същата не може да надхвърля 7%. В случая при прилагането на чл.4.4 за капитализиране на възнаградителната лихва веднъж годишно в рамките на гратисния период от 20.10.2013 г. до 20.02.2020 г. е начислена възнаградителна лихва в размер на 17 921.29 лв., докато без капитализацията съгласно заключението на вещото лице по приетата съдебно- счетоводна експертиза размерът й е 15 951.97 лв. Или от съпоставката на двете величини се установява, че при начисляване на лихви върху лихви общият размер на възнаградителната лихва за гратисния период е нараснал с 1 969.32 лв. Съответно, независимо от формално спазеното изискване за начисляване на възнаградителна лихва от 7 %, тя е начислена върху главница 77 085.12 лв., формирана като сбор от усвоения кредит и капитализираната лихва за гратисния период, вместо върху главница 59 163.83 лв. – реално усвоения кредит. Очевидно е, че чрез капитализирането както на възнаградителната лихва през гратисния период, така и чрез последващото капитализиране на тази лихва към главницата, се надвишава императивно установения максимален лихвен процент, представляващ възнаграждението на Банката по конкретния кредит, който тя се е съгласила да получи със сключването на типовия договор. В качеството си на търговец, предоставящ именно такива услуги, Банката е имала възможността да прецени икономическата полза от кредитиране при конкретно зададените параметри. Съгласно чл.20, ал.2 ЗКСД уговорка за по-висока лихва от определената максимална в ал.1 на същия член е нищожна. Определянето на максимален размер на възнаградителната лихва по този вид кредити е обосновано с обезпечението им с държавна гаранция и свързаната с нея отговорност на Държавата при неизпълнение от страна на кредитополучателя на задълженията му към банката – кредитодател. Несъмнено увеличаването на дълга вследствие на капитализация на лихвите засяга пряко правната сфера на Държавата и затова законът оправдано не е предвидил възможност за капитализация. Освен противоречието с цитираните норми на ЗКСД предвиденото в чл.4.4 начисляване на възнаградителна лихва върху начислена в предходен период възнаградителна лихва по кредита и капитализирането й към главницата, води до анатоцизъм, т.е. до формиране на сложна лихва чрез преобразуване на лихви в главница, която също е лихвоносна. ВТАС споделя практиката на ВКС, която приема, че уговорката в договор за кредит или допълнително споразумение към него за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени /изтекли/ задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 33Д. Капитализирането на други задължения на длъжника към главницата не е ограничено от закона. По аргумент от чл.10, ал.3 ЗЗД олихвяването на изтекли лихви е недопустимо, освен ако е предвидено в наредба на БНБ, като използваното в нормата определение „изтекли“ лихви не дава основание за разграничение между лихви с настъпил падеж /просрочени/ и начислени в предходен период лихви, чийто падеж не е настъпил /неизискуеми/, на каквото разграничение се позовава Банката в писмената си защита пред ОС – Плевен и в насрещната въззивна жалба за обосноваване на тезата си за липса на анатоцизъм. И просрочените, и непадежиралите лихви безспорно са изтекли лихви към момента на включването им към главницата. Видно от текста на разпоредбата, не е достатъчно да липсва законова забрана за начисляване на лихва върху лихва, а законът изисква да има нарочна наредба на БНБ, допускаща олихвяване на лихви, каквато не е налице към датата на сключване на договора. Цитираната от Банката Наредба № 9/03.08.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск, действала през периода 11.04.2008 г. – 16.05.2014 г., т.е. по време на одобряване на типовия договор и сключване на договора между страните, не се явява наредба на БНБ по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД, защото в нея не се съдържа правило за начисляване на лихви върху лихви. В този смисъл са Решение № 66/20.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г., І т.о. на ВКС, Решение № 60091/27.07.2021 г. по т.д. № 1345/2019 г., ІІ т.о. на ВКС, Решение № 338/20.03.2023 г. на САС по в.гр.д. № 2699/2022 г., което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 1456/03.06.2024 г. по т.д. № 1877/2023 г., I т. о. на ВКС. Само при уговорка между търговци, на основание чл.294, ал.1 ТЗ олихвяването на изтекли лихви е допустимо, но кредитополучателят Б. няма такова качество. Не на последно място, според съда в настоящия му състав клаузата на чл.4.4 е нищожна и като неравноправна, договорена в противоречие с императивната разпоредба на чл.143, т.19 ЗЗП, тъй като не позволява на кредитополучателя да прецени икономическите последици от договора в тази му част към датата на сключването му. Неоснователно е позоваването от Банката в насрещната й въззивна жалба на разпоредбата на §12а от ЗЗП. Същата е неприложима при извършването от съда на преценка за наличие на неравноправни клаузи в договори за студентски кредит, тъй като разпоредбата на чл.17, ал.5 ЗКСД изрично препраща към потребителската защита по чл.143-148 ЗЗП по възникнали облигационни правоотношения на правоимащи по този закон лица с кредитираща банка. Целият дълг по кредита нараства значително вследствие на извършената капитализация на лихви и съответно на олихвяването им като част от главницата, към която са добавени след изтичане на гратисния период, и не може да се аргументира извод, че кредитополучателят е разбирал и се е съгласил с икономическите последици от тези операции. Поради нищожността на клаузата на чл.4.4 от процесния договор, тя не следва да се взема предвид при изчисляване размерите на вземането за възнаградителна лихва за гратисния период и на вземането за главница, което съответно рефлектира и върху вземането за възнаградителна лихва, дължима от 20.03.2020 г. до датата на предсрочна изискуемост. По изложените аргументи насрещната жалба на Банката срещу първоинстанционното решение в отхвърлителната му част е неоснователна. Съдът не констатира да са налице други клаузи на договора, които да са нищожни поради противоречие със закона или като неравноправни на основание чл.146 ЗЗП. На вещото лице по съдебно-икономическата експертизата са възложени задачи да изчисли размера на дълга при различни варианти, но с оглед приетата от съда нищожност на чл.4.4 от договора правилно първоинстанционният съд е кредитирал заключението във варианта без капитализация на лихвата за гратисния период към главницата. Исковите претенции на Банката за договорна лихва за гратисния период, за договорна лихва след гратисния период – 20.03.2020 г. до датата на предсрочната изискуемост – 15.09.2020 г., за лихва за забава върху падежиралите вноски за периода 20.03.2020 г. до 14.09.2020 г., за мораторна лихва в размер на законната лихва върху предсрочно изискуемата главница за периода от 15.09.2020 г. до 08.10.2020 г. и за разноски за уведомяване на длъжника са основателни до установените от експерта размери. Като е признал вземанията на Банката до така установените размери ОС – Плевен е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено. По разноските: При този изход на спора на Банката следва да се присъди сумата 1 000 лв. – направени разноски за възнаграждение на особения представител, назначен на Г. Б., който е извършил процесуални действия пред въззивния съд, като е инициирал въззивното производство чрез подадената от него въззивна жалба, както и сумата 110 лв. – разноски за преводач по съдебната поръчка до Република Гърция. Освен това Г. Б. следва да бъде осъдена да заплати по сметка на ВТАС държавна такса за производството пред ВТАС върху материалния интерес по въззивната жалба /77 932.49 лв./ – сумата 3 117.30 лв.