РЕШЕНИЕ

№ 3519

гр. София, 30.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-11 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стою Хр. Згуров при участието на секретаря Диана Ст. Борисова като разгледа докладваното от Стою Хр. Згуров Гражданско дело № 20221100108613 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на делото е предявеният от В. И. С., ЕГН •••••••••• иск с правно основание чл.439 ГПК срещу ответното дружество „М.“ АД, ЕИК ••••, относно признаването за установено, че ищцата не дължи вземанията по изпълнителен лист, издаден на 03.12.2015г. по ч.гр.д. № 19958/2015г. съгласно описа на Софийския районен съд, в размер на 19120, 05 лв., представляващи дължима главница по договор за потребителски кредит №701-34/2008г., ведно със законната лихва, считано от 09.04.2015г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 5853, 21 лв. за периода от 08.04.2012г. до 08.04.2015г. и 1404, 07 лв.-разноски по делото, въз основа на който е образувано изп.дело №1427/2016г. по описа на ЧСИ Н.М. поради това, че вземанията са погасени по давност, като към момента на подаване на исковата молба общият размер на задълженията по изпълнителното дело е 38 000 лв.

Ищцата основава исковата си претенция с твърденията, че за принудителното събиране на вземанията по изпълнителния лист е образувано изпълнително дело №1427/2016 г. по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 съгласно регистъра на КЧСИ като към момента на предявяване на иска вземанията са погасени по давност, тъй като след 2017г. по изпълнителното дело не са извършвани изпълнителни действия. Сочи, че не е била уведомена за сключения договор за цесия между бА.та и „М.“ АД, както и че е подписала споразумение с кредитора от 10.09.2019г. поради ниската си правна култура.

В законоустановения срок за отговор на исковата молба, такъв постъпи от страна на ответното дружество. С него се оспорват твърденията на ищцата, че процесните вземания са погасени по давност. Сочи, че по изпълнителното дело са постъпвали плащания от длъжника до 12.12.2018 г., а на 14.10.2020 г. е насрочен опис на движими вещи. Твърди, че освен със споразумение от 10.09.2019 г., признание на дълга, прекъсващо давността, е налице и в споразумение от 14.06.2018 г. В съдебното заседание ищцата се яви лично и с пълномощника си адв.Г., която поддържа предявения иск, моли съда да го уважи и претендира за разноски по делото.

Ответното дружество в съдебното заседание беше представлявано от пълномощника му ю-т Ралева, която оспорва предявения иск, моли съда да го отхвърли и да присъди в полза на доверителя й разноските по делото.

След като взе предвид изложеното в исковата молба и отговора, събраните доказателства по делото и изявленията на страните в съдебно заседание, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

От изисканото и приложено към настоящото производство заверено копие от изпълнително дело №1427/2016 г. по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 съгласно регистъра на КЧСИ, както и от останалите приети по делото писмени доказателства се установява, че изпълнителният лист е издаден на 03.12.2015г. по ч.гр.д. № 19958/2015г. съгласно описа на СРС въз основа на влязла в сила Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.410 ГПК от 07.05.2015г.

Въз основа на така издадения изпълнителен лист по молба на взискателя „М.“ АД от 11.02.2016г.. е образувано изпълнителното дело. С нея взискателят е възложил от ЧСИ на основание чл.18 ЗЧСИ извършването на изпълнителни действия, както и е поискал извършването на запори на вземания на длъжника от две конкретни банки в страната, с което давността е била прекъсната.

На 15.02.2016г. и 11.04.2017г. по искане на ЧСИ са наложени запори върху вземанията на ищцата по банковите й сметки в „Обединена българска бА.“ АД и „Райфайзенбанк(България)“АД. На 04.12.2017г. е била наложена възбрана върху недвижим имот на ищцата. Съдебният изпълнител с разпореждания от 30.05.2018г. и 14.10.2020г. е насрочвал описи на движими вещи на длъжника, за което е изпращал на длъжника покани за принудително изпълнение, които обаче не са били осъществени и с тези действия давността не е била прекъсната, но те са от значение за това, че не е изтекъл двугодишният срок по смисъла на чл.433, ал.1, т.8 ГПК за перемиране на изпълнителното производство. С молба от 17.01.2022г. взискателят е поискал от съдебният изпълнител да бъде наложен запор върху вземането на длъжника за пенсия, но липсват доказателства такъв да е бил наложен.

От приетите като писмени доказателства по делото заверени копия от споразумения сключени между кредитора „М.“ АД и длъжника В. С. на 14.06.2018г. и 10.09.2019г. се установява, че последната на тези дати е признала процесните задължения.

При така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, като в ал. 2 на същата разпоредба е предвидено, че искът може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Тоест посочените норми уреждат защита на длъжника, след като кредиторът е предприел действия въз основа на изпълнителното основание, като тази защита може да се основава само на обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Поради това в настоящото производство не могат да бъдат разглеждани възраженията на ищцата за липсата на уведомяване за извършена цесия на вземанията й по договора за кредит.

Задълженията за дължима главница по договор за кредит и за разноски по делото се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, а тези за лихви и неустойки с изтичането на 3-годишен давностен срок.

Според чл. 116 ЗЗД и чл.117, ал.1 ЗЗД давността се прекъсва: с признаване на вземането от длъжника (б. "а"), с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство (б. "б"), и с предприемане на действия за принудително изпълнение (б. "в"), а ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.

По отношение на вземане, за което е налице издадена заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, е приложима нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Същата предвижда, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Това важи за всички съдебно установени вземания, вкл. за лихвите. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес по реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, както е и в случая, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен срок, заповедта се стабилизира ("влиза в сила" по терминологията на закона), като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта факти, са основанията на иска по чл. 424 ГПК - новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства. Извън иска по чл. 424 ГПК, длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта факти. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд да приеме възражението му по реда на чл. 423 ГПК. Съгласно действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор, относно съществуването на вземането. Аргумент в полза на това разбиране е и разпоредбата на чл. 371 ГПК, която допуска в производството по търговски спорове възражение за прихващане да се прави до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, когато съществуването или неоспорването му са установени с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение.

Така при положение, че Заповедта за изпълнение е влязла в сила най- рано на 08.06.2015г., защото е издадена на 07.05.2015г. и най-късно на 03.12.2015г., когато е издаден изпълнителният лист., то от 08.06.2015г. съответно от 03.12.2015г. е започнал да тече петгодишен давностен срок относно всички процесни вземания. Този срок е бил прекъснат неколкократно с извършените от ЧСИ изпълнителни действия по налагането на запори на 15.02.2016г. и 11.04.2017г., както и от наложената възбрана на 04.12.2017г.

Действително в периода след 04.12.2017г. от страна на взискателя и ЧСИ не са предприемани изпълнителни действия спрямо длъжника, с които давността да е била прекъсвана, макар делото да не е перемирано. Давността обаче не е изтекла в периода от 05.12.2017г. до 05.12.2022г., тъй като е била прекъсната на основание чл.116, б.“а“ ЗЗД със сключването на споразумения от 14.06.2018г. и 10.09.2019г.

Съгласно Тълкувателно решение № 4/2019г., ОСГТК на ВКС, признаването на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД следва да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Същото следва да бъде направено, след като е започнала да тече погасителната давност и преди нейното изтичане. То може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му. Кредиторът като титуляр на вземането, наред с длъжника, признаващ съществуването на задължението, са част от индивидуализиращите белези на правоотношението, поради което насочеността на изявлението, с което се признава вземането именно към кредитора или негов представител, формира съществена част от еднозначността и недвусмислеността на това волеизявление. В настоящия случай, процесните споразумения недвусмислено сочат на признание на процесните вземания от страна на длъжника пред неговия кредитор и ответник в настоящото производство, като за валидността на подобно признание е без значение и не е необходимо да се изследва степента на правна култура на длъжника.

Така предвид извършените признания на вземането на 14.06.2018г. и 10.09.2019г. погасителната давност е била прекъсната и считано от 10.09.2019г. е започнал да тече нов петгодишен давностен срок, който не е изтекъл и към настоящия момент.

Поради изложеното, съдът намира, че предявеният иск следва да бъдат отхвърлен като неоснователен.

На основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК в полза на ответното дружество следва да бъдат присъдени разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение, което съобразно ниската правна и фактическа сложност на спора съдът определя в размер на 100 лв.

Мотивиран от гореизложеното, съдът