Решение № 10231 от 25.11.2024 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1822/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Образувано е по касационна жалба на С. И. Н., [ЕГН] с адрес [населено място], община Панагюрище, област Пазарджик, [улица], чрез пълномощник адв. К., против Решение № 864/18.06.2024 г., постановено по АНД № 6423/2023 г. по описа на Районен съд – Пловдив (ПРС), VIII н.с., с което е потвърдено Наказателно постановление (НП) № 23-0432-001029/21.06.2023 г. на Началник Първо РУ при ОД на МВР – Пловдив, с което на Н. на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) е наложено административно наказание глоба в размер на 200 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца за нарушение по чл. 140, ал. 1 от ЗДвП. В жалбата се сочи, че решението е постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон и наложеното наказание е явно несправедливо - касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК и се настоява за отмяната му и отмяна на наказателното постановление. Претендира сторените разноски, съгласно представен списък. Ответникът по касационната жалба – Началник на Първо РУ при ОД на МВР – Пловдив изразява становище за неоснователност на касационната жалба като подробни съображения излага в нарочна молба-становище. Прави възражение за прекомерност на евентуално претендирано от касатора адвокатско възнаграждение. Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив застъпва становище за неоснователност на така подадената касационна жалба. Административен съд – Пловдив, ХХI състав, след като разгледа поотделно и в съвкупност, наведените с жалбата касационни основания и в изпълнение изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено от фактическа и правна страна следното: Жалбата е подадена от надлежна по чл. 210 от АПК страна в преклузивния по чл. 211 от АПК срок, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на производството пред ПРС е било НП № 23-0432-001029/21.06.2023 г., издадено от А. Р. С. на Началник Първо РУ при ОД на МВР – Пловдив, с което на Н. на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП е наложено административно наказание глоба в размер на 200 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца за нарушение по чл. 140, ал. 1 от с.з. Обжалваното НП е издадено въз основа на АУАН серия GA № 703583/31.05.2023 г., съставен от В. Г. П. на длъжност старши полицай при Първо РУ при ОД на МВР – Пловдив, в който е констатирано, че на 31.05.2023 г. в 13, 00 часа в [населено място] на [улица]до № 9 с посока на движение от юг към север Н. управлява товарен автомобил [Марка], модел „Логан“, бял цвят, с рег. № [рег. номер], собственост на „ПРАЙМБИЛД 11“ ЕООД с Булстат 205342198, като допуска следното нарушение: управлява МПС, което не е регистрирано по надлежния ред, тъй като не е изпълнил задължението си да прехвърли собствеността му в законовия срок, регистрацията е прекратена на 05.04.2023 г., видно от направена справка в ОДЧ, с което е прието, че е нарушена разпоредбата на чл. 140, ал. 1, пр. 1 от ЗДвП. Посочено е, че същото МПС е със служебно прекратена регистрация на основание чл. 143, ал. 15 от ЗДвП. Административното наказание е наложено при тази фактическа и правна обстановка, която е възприета и възпроизведена в оспореното пред районния съд НП. С обжалваното пред настоящата инстанция решение, ПРС е приел, че при съставяне на АУАН и издаване на НП, не са допуснати съществени процесуални нарушения, а от събраните доказателства безспорно се установява извършеното от лицето нарушение, което не е маловажно по смисъла на чл. 28 от ЗАНН и наложеното административно наказание правилно на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП е наложено в минималните размер и срок. Като е стигнал до тези правни изводи, районният съд е постановил правилен съдебен акт. Във връзка с възраженията на касатора, поддържани пред настоящата инстанция, следва да се посочи, че същите са идентични с тези, направени в първоинстанционното производство, по които решаващият съд е дал законосъобразен отговор, като при правилна преценка на събраните доказателства по делото и при правилно приложение на материалния закон, е достигнал до обосновани изводи относно законосъобразността на наказателното постановление, като е формирал правилно вътрешно убеждение, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК касационната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, изключително обстойни и обосновани. За пълнота е необходимо да се посочи във връзка с основните възражения, че касаторът не е собственик на автомобила, не е бил известяван за дерегистрацията и не е имал задължение да предвиди такава, е необходимо да се посочи, че нормата на чл. 140, ал. 1 от ЗДвП поставя изискване по пътищата, отворени за обществено ползване, да се допускат само моторни превозни средства и ремаркета, които са регистрирани и са с табели с регистрационен номер, поставени на определените за това места. Нарушението на това правило се санкционира от разпоредбата на чл. 175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП, която предвижда наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от 6 до 12 месеца и с глоба от 200 до 500 лв. водач, който управлява моторно превозно средство, което не е регистрирано по надлежния ред или е регистрирано, но е без табели с регистрационен номер. Казано с други думи, в случая, от значение за ангажиране отговорността на водача е единствено това дали същият е управлявал моторно превозно средство, което не е регистрирано по надлежния ред. Доказателствата сочат, че на процесната дата, място и час Н. е управлявал автомобил с рег. № [рег. номер], чиято регистрация е била служебно прекратена на 05.04.2023 г. По аргумент от чл. 143, ал. 15 от ЗДвП контролните органи не са задължени да уведомяват приобретателя на МПС за служебното прекратяване на регистрацията, така, както например е предвидено в разпоредбата на чл. 143, ал. 10 от ЗДвП и по отношение на които случаи е приложимо Тълкувателно постановление № 2 от 05.04.2023 г. по тълк. д. № 3/2022 г. на Върховен касационен съд и Върховен административен съд, съгласно което не се наказва с предвиденото в чл. 175, ал. 3 от ЗДвП административно наказание водач, който управлява моторно превозно средство, чиято регистрация е служебно прекратена по реда на чл. 143, ал. 10 от ЗДвП, без за това да е уведомен собственикът на моторното превозно средство. Даденото от съда тълкуване кореспондира с изричното съдържание на чл. 143, ал. 10 от ЗДвП, който за разлика от чл. 145, ал. 2 от ЗДвП поставя задължение за контролните органи да уведомят собственика на автомобила за факта на прекратяване на регистрацията. Настоящият случай не е такъв. Неблагоприятно засягане за собственика на автомобила е предвидено като задължителен резултат при настъпване на определен юридически факт – изтичане на двумесечен срок от датата на придобиване на автомобила и неизпълнение на задължението по чл. 145, ал. 2 от ЗДвП. Все в тази насока следва да бъде съобразено още и че ако поради незнание бъде извършено такова нарушение (какъвто се твърди да е настоящият случай), следва да се счете, че е налице непредпазливо деяние по смисъла на чл. 11, ал. 3 от Наказателния кодекс във връзка с чл. 11 от ЗАНН, тъй като деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди. Съгласно чл. 7, ал. 1 от ЗАНН, деянието, обявено за административно нарушение, е виновно, когато е извършено умишлено или непредпазливо. Според ал. 2 на чл. 7 от ЗАНН, непредпазливите деяния не се наказват само в изрично предвидените случаи, а в случая разпоредбата на чл. 175, ал. 3 от ЗДвП не изключват наказуемостта при непредпазливост. При това положение правилно и законосъобразно е ангажирана административнонаказателната отговорност на касатора. Цитираното в жалбата решение на Административен съд – Пловдив е изолиран случай и не може да се приеме като постоянна практика на административните съдилища. Във връзка с твърдението, че ПРС неправилно е приел, че лицето е извършило две нарушения, едното от които с правна квалификация по чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, е необходимо да се посочи, че сами по себе си мотивите на съдебния акт не отразяват волята на съда по съществото на повдигнатия пред него правен спор, а само начина на формиране на тази воля, поради което не се ползват със сила на пресъдено нещо и не са задължителни за страните. Действително, съдът в мотивите е посочил, че: „По делото безспорно се установява извършените от Н. с така определената правна квалификация две нарушения по чл. 140, ал. 1 от ЗДвП и чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП.“, но никъде другаде в акта не се коментира извършено нарушение по чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, поради което и следва да се приеме, че в случая се касае за допусната техническа грешка. Допуснатата грешка в мотивите обаче не внася никакво съмнение относно действително формираната и външно обективирана воля на съда по отношение на законосъобразността на НП, поради което и може да бъде поправена по реда на чл. 414, ал. 1, т. 1 от НПК от съда, постановил обжалваното решение, ако възникнат затруднения, свързани с тълкуването му. С оглед на изложеното, не са налице касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК, а атакуваното решение на районния съд е валидно, допустимо и съответстващо на материалния закон и следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 63в от ЗАНН във връзка с чл. 221, ал. 2 от АПК, Административен съд – Пловдив, ХХI състав,