Решение № 327 от 28.11.2023 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 158/2023 г.

Производството е въззивно, образувано по жалби на ЗД „Бул Инс“ АД със седалище гр.София срещу решение № 72 от 02.12.2022г. по търг.дело № 41/21г. по описа на ОС - Търговище в частта му, с която застрахователят е осъден да заплати на А. Й. С. от с.Г. Н., о. Т. сумата 84 000лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на сина и Ю. Х. А. – 42г., настъпила на 06.06.2020г. в резултат на ПТП, предизвикано на същата дата на ул.“Стамо Костов“ в с.Заветно, община Попово, при управление на л.а. „БМВ 318И“ с рег.№ Т 57 91 КТ в нарушение на правилата за движение по пътищата по чл.20 ал.2 от ЗДвП от водача А. М. М., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружеството, ведно със законна лихва, считано от 01.12.2020г. до окончателното изплащане на задължението и по жалба на А. Й. С. срещу същото решение, но в частта му, с която е отхвърлен предявения от нея иск за застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на сина и за разликата над 84 000лв. до 140 000лв., претендирани като частичен иск, както и по отношение на началната дата на присъдената лихва за забава и по въззивна жалба на Я. Ю. Б., малолетен, действащ чрез своята майка и законна представителка Х. Ю. Х. срещу същото решение, в частта му, с която е отхвърлен изцяло предявения от него иск за застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта Ю. Х. А. – 42г., негов дядо. Във въззивната жалба на застрахователното дружество се твърди че решението в обжалваната от него осъдителна част е неправилно и необосновано. Твърди че е налице „случайно деяние“. Твърди че поведението на застрахования водач на МПС с рег.№ Т 5791 АК е било съобразено с разпоредбите на ЗДвП, тъй като се е движил с разрешена за конкретния пътен участък скорост и не е бил длъжен да предвиди, че пострадалият ще навлезе в насрещната лента с технически неизправно МПС, без включени светлини, като водачът не е могъл да предотврати удара с оглед влошената пътна обстановка. Евентуално твърди неправилно приложение на критериите за справедливост, уредени в чл.52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, като твърди че определеният размер от 140 000лв. е силно завишен и не съответства на действително претърпените от ищцата болки и страдания. Твърди че е налице противоречие между даденото от първоинстанционния съд разрешение по приложението на чл.52 от ЗЗД и критериите, които следва да се съблюдават при определяне на обезщетението, посочени в постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и доразвити в практиката на касационната инстанция. Излага, че при определянето на размера съдът не се е съобразил с възрастта на ищцата, не е установено влошено психично и психологично състояние, пострадалият не е заемал обществено значима длъжност, не е получавал трудови доходи по смисъла на КТ. Счита че не следва да бъдат кредитирани свидетелските показания на С., Х. и К. като повърхностни, а тези на последните двама като заинтересовани от изхода на спора. Позовава се и на практика на съдилищата по сходни казуси, където е определен по-нисък размер. Твърди че в случай че не се приеме наличието на „случайно деяния“ размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде значително по-нисък. Оспорва приетия от съда размер на съпричиняване. Изцяло споделя извода на съда, че пострадалият водач на мотопед не е следвало да участва в уличното движение, тъй като е нерегистриран. Но твърди че нарушението на пострадалия обуславя съществен негов принос, без който не би се стигнало до ПТП. Твърди също така и други нарушения на пострадалия, установени по делото – навлизане в насрещната лента за движение, с което е създал опасност за движението, неизползване на задължителна предпазна каска, управление на технически неизправно МПС, без фар, стопове и мигачи. Оспорва извода на съда, че липсата на светлинно оборудване на ППС не е компонент от причинно-следствената верига на ПТП. Твърди че в резултат на всички установени нарушения и връзката им с настъпилия вредоносен резултат следва да бъде прието съпричиняване в размер на 80 %. Моли съда да отмени решението в обжалваната от него осъдителна част и да постанови друго, с което исковата претенция на С. да бъде отхвърлена изцяло, евентуално да бъде намален значително размера на дължимото обезщетение. Претендира направените по делото разноски. В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор от А. Й. С. от с.Г. Н., в който се изразява становище за неоснователност на подадената жалба от застрахователя. Моли съда да потвърди решението в обжалваната от него осъдителна част. В жалбата на А. Й. С. и Я. Ю. Б., малолетен, действащ чрез своята майка и законна представителка Х. Ю. Х., се твърди че решението в обжалваните от тях части е неправилно. По жалбата на А. С.: Твърди че присъденото обезщетение е занижено, не съответства на съдебната практика при компенсиране на вреди от този тип и не може да репарира в пълен обем претърпените вреди от морално естество. Оспорва приетия от съда размер на съпричиняване. Твърди че първоинстанционния съд неправилно е ценил само част от събраните по делото доказателства и напълно е игнорирал други. Твърди че въпросите относно съпричиняването са останали неизяснени. Оспорва извода на съда, че е налице принос и определения от съда размер 40 %. Твърди че по делото е установено, че пострадалият е управлявал велосипед, а не мотопед, че към момента на удара се е движил с 20 км/ч, както и че няма доказателства по делото към момента на удара велосипеда да е бил задвижван с двигател. Позовава се и на установеното от експерта, че дали се е придвижвал с мускулна сила или с помощта на монтирания мотор, то и в двата случая може да достигне скорост до 35 км/ч. Излага че за движението на велосипеди по пътищата, отворени за обществено ползване не се изисква регистрация, нито употреба на каска. Сочи че съгласно Наредба № 1-45 от 24.03.2000г. приложима към настоящия случай велосипедите с допълнително монтиран двигател не подлежат на регистрация. Твърди че по делото не е доказано и че велосипедистът се е движил в лентата за насрещно движение, като се позовава на обясненията на вещо лице Х., дадени в съдебно заседание на 28.11.2022г. Твърди че катастрофата е настъпила по средата на пътното платно и не е налице навлизане от страна на велосипедиста в лентата за движение на лекия автомобил. Твърди че направеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат е недоказано при условията на главно и пълно доказване, поради което и обезщетението не следва да бъде намалявано. По жалбата на Я. Б.: Твърди че двамата с починалия му дядо са били в изключително близки отношения, били са създали трайна и дълбока емоционална връзка и търпи продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени. Подробно излага съществуващите между починалия и неговата майка и внук връзка и търпените от двамата болки и страдания. Твърди че размерът не е съобразен с установения и действащ към момента на произшествието застрахователен лимит, както и с трайната съдебна практика за присъдени обезщетения в сходни случаи. По отношение на началната дата на присъждане на законна лихва, се твърди че на основание чл.429 от КЗ лихва се дължи от датата на уведомяване на застрахователя от застрахования или от датата на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице. Твърди че срокът за уведомяване на застрахователя от застрахования е 13.06.2020г., както и че застрахователната претенция е изпратена на 27.11.2020г. Молят съда да отмени решението в обжалваните му отхвърлителни части и да им присъди обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на сумата 140 000лв., като частична от цялата в размер на 180 000лв. за С. и в размер на 10 000лв., частичен от 50 000лв. за Б., ведно със законна лихва, да присъди законна лихва върху целия размер на определените обезщетения с начална дата – 13.06.2020г. до окончателните им плащания. Претендират адвокатски възнаграждения по реда на чл.38 от ЗА. В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор от застрахователното дружество, в които се изразява становище за неоснователност на подадената жалба. Моли съда да потвърди решението в обжалваната от ищците част. Въззивниците А. Й. С. и Я. Ю. Б., действащ със съгласието на своята майка Х. Ю. С., в депозирана за съдебно заседание молба от процесуален представител молба, поддържат своите жалби и молят съда да уважи предявените от тях искове и да остави без уважение жалбата на застрахователя. Претендират направените по делото разноски – адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА. Въззивникът ЗК „Бул Инс“ АД, в депозирана за съдебно заседание молба от процесуален представител, поддържа своята жалба и моли съда да я уважи като намали размера на присъденото обезщетение. Изразява становище за неоснователност на жалбата на ищците и моли съда да я остави без уважение. Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното: Предявени са искове с правно основание чл.423 от КЗ и чл.86 от ЗЗД от А. Й. С. и Я. Ю. Б., непълнолетен, действащ със съгласието на своята майка Х. Ю. Х. срещу ЗД „Бул Инс“ АД за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Ю. Х. А., син на С. и дядо на Б., починал при пътно-транспортно произшествие на 06.06.2020г., причинено виновно от водача на лек автомобил „БМВ 318И“ с рег.№ Т 5791 АК, при сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за сумата 140 000лв., частичен от 180 000лв. за ищцата С. и за сумата 10 000лв., като частичен от 50 000лв. за ищеца Б., ведно със законна лихва. Решението на първоинстнационния съд е обжалвано изцяло – от застрахователя в осъдителната му част и от ищците в отхвърлителните му части, включително и за началната дата на присъдената законна лихва. Не са спорни пред въззивна инстанция: настъпването на пътно- транспортното произшествие на 06.06.2020г., причинената смърт на Ю. Х. А. в резултат на произшествието, починал на 42 години. Не е спорна вината на водача на лек автомобил „БМВ 318И“ с рег.№ Т 5791 АК – А. М. М., установена с влязла в сила присъда по НОХД № 18/22г. по описа на Търговищкия окръжен съд. Не е спорно, че между застрахователното дружество и собственика на автомобила, с който е причинено пътно- транспортното произшествие е сключен договор за задължителна застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите”, действаща към датата на пътно-транспортното произшествие, която покрива отговорността на застрахователя за причинени от М. вреди при управлението на автомобила. Не е спорно че ищците са съответно майка и внук на починалия Ю. А.. Спорни пред въззивна инстанция са размерът на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на майката на А. и наличието на съпричиняване от страна на починалия А., както и легитимацията на Я. Б., като внук на починалия, да претендира обезщетение за неимуществени вреди. По размера на неимуществени вреди, претърпени от майката, въззивният съд намира следното: От събраните от настоящата инстанция гласни доказателства – показанията на свидетелите Х. М. К., В. Ю. Х. и Т. Е. С., преки и непосредствени, депозирани непротиворечиво и убедително и взаимно допълващи се, поради което и кредитирани от въззивната инстанция изцяло, тези на свидетелките К. и Х. при условията на чл.172 от ГПК, въззивният съд приема за установено, че починалият Ю. винаги е живеел с майка си в едно домакинство, отношенията им са били добри и взаимно са си помагали. След внезапната смърт на сина и С. се е сринала психически и здравословното и състояние се е влошило. На самото погребение не е могла да отиде защото припаднала. От тогава започнала да получава припадъци, наложило се постъпване в психиатрия. Свидетелите сочат че до загубата на сина и С. не е имала подобни проблеми. При определяне по справедливост на основание чл.52 от ЗЗД на размера на неимуществените вреди и съобразно Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС, въззивният съд отчита конкретните обективно съществуващи обстоятелства съобразно указаните от Пленума на ВС общи критерии - момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действително съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения и обстоятелствата, при които е настъпила смъртта. Ю. А. е бил на 42г., когато е починал в резултат на получени травми при пътно при пътно-транспортно произшествие на 06.06.2020г., несъвместими със живота. Към момента на смъртта му неговата майка е била на 58г. Събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства сочат че починалият и неговата майка са били сплотено и задружно семейство с много добри, топли и хармонични отношения по между им. Внезапната смърт на сина е причинила на майка му морални болки и страдания, с висок интензитет и времетраене, които и по настоящем не са отминали. Съгласно постоянната съдебна практика при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, като застрахователната сума по договора следва да се има предвид като един от критериите по приложението на чл.52 ЗЗД. Определените обезщетения отговарят и на етап на социално – икономическото развитие в страната към датата на деликта, ориентир за която са както официално оповестените статистически данни за средна работна заплата, инфлация и пр., така и нормативно установените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди при застраховка „Гражданска отговорност“, макар последните да се явяват само помощен критерий. Отчитайки всички тези обстоятелства, настоящия състав на въззивния съд приема, че в конкретния случай справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за понесените от А. Й. С. неимуществени вреди от смъртта на нейния син е в размер на сумата 160 000лв. По възражението за съпричиняване: С оглед влязлата в сила присъда на наказателния съд и на основание чл.300 от ГПК възражението за случайно деяние е неоснователно. Възражението за съпричиняване е направено своевременно като се твърди и се поддържа във въззивното производство, че пострадалият е допринесъл за настъпване на уврежданията поради управление на нерегистриран мотопед, технически неизправен без фар, стопове и мигачи, без свидетелство за управление, без предпазна каска, която би предотвратила фаталния удар, като и поради навлизане в насрещната лента за движение. Не е спорно, че починалият А. е управлявал велосипед, на който е бил поставен допълнителен двигател с вътрешно горене. Установено е приетата от първата инстанция експертиза, обективно и компетентно дадена и кредитира от въззивния съд изцяло, че поставеният допълнително двигател е с работен обем 50 куб.см., с максимална мощност 3 k w и максимална скорост до 35 км/ч. Установено е от експертизата, че максималната скорост, която велосипедът може да достигне привеждан в движение с мускулна сила, както и максималната скорост, привеждан в движение от поставения двигател е до 35 км/ч. Посочено е от експерта, че няма данни да има поставени фар, стопове и мигачи. Установено е от експерта, че от техническа гледна точка с оглед измененията в конструкцията и поставения двигател велосипедът не представлява опасност за участниците в движението. Не е спорно че към момента на произшествието велосипедистът е бил без предпазна каска. В константната и задължителната практика на ВКС последователно е поддържано становището, че за да е налице съпричиняване по смисъла на чл.51 от ЗЗД като основание за намаляване на дължимото от делинквента или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” обезщетение, е необходимо пострадалият обективно да е допринесъл с поведението си за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51 ал.2 от ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на делинквента, до увреждането като неблагоприятен резултат. Съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия поради нарушение на норми, отнасящи се до водачи на мотопеди, не се установява от събраните доказателства, като съображенията за този извод са следните: В § 30 от ДР на Наредба № I-45 от 24.03.2000г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства, е посочено, че същата въвежда в българското право изискванията на Директива 2014/46/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 г. за изменение на Директива 1999/37/ЕО на Съвета относно документите за регистрация на превозни средства. В приложното поле на Директива 1999/37/ЕО на Съвета попада уредбата на документите за регистрация на превозни средства, издавани от държавите членки. Съгласно чл.3 от Директивата държавите-членки издават свидетелства за регистрация на превозни средства, които са предмет на регистрация съгласно техните национални законодателства. Според националното законодателство - чл.1 ал.5 т.4 от Наредба № I-45 от 24.03.2000г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства, не подлежат на регистрация велосипедите с допълнително монтиран двигател. Не са предвидени други допълнителни критерии за максимална мощност, максимална скорост и др. за приложение на предвиденото изключение за необходимост от регистрация на велосипедите с допълнително монтиран двигател. Конкретното превозно средство, чиито водач е загинал в резултат на процесното ПТП, е произведено като велосипед и отговаря на дефиницията за велосипед по националното законодателство - има педали и се задвижва с мускулната сила на водача. Предвид техническите характеристики на допълнително монтирания двигател, установени от експертизата – двигател с работен обем - 50 куб.см, с максимална мощност 3 kw и максимална скорост до 35 км/ч. попада в категория L1e – подкатегория L1e – В по Регламент (ЕС) № 168/2013, но това не променя характеристиката му на велосипед с допълнително монтиран двигател по националното законодателство - чл.1 ал.5, т. 4 от Наредба № I-45 от 24.03.2000г., тъй като фабрично е проектиран за задвижване с педали и е допълнително оборудван за спомагателно задвижване с двигател с цел подпомагане въртенето на педалите – комбинирано превозно средство. Поначало понятието „допълнително монтиран двигател“ следва да се тълкува в смисъла, даден от Стандарт EN 15194: 2017, а именно не непременно като двигател, който е монтиран впоследствие на велосипед, а като двигател, присъединен към велосипед, който не е основен източник на задвижване, а е спомагателен, допълнителен източник на мощност към мускулната сила, като последната се явява основен източник на задвижване. Критерият за преценка дали пътното превозно средство е велосипед с допълнително монтиран двигател не е кога е монтиран двигателя, а дали се явява основен или допълнителен/спомагателен източник на мощност за задвижване. Въз основа на посоченото, съдът приема, че пострадалото лице е управлявало пътно превозно средство, произведено като велосипед, което е идентифицирано от експертното изследване с техническите параметри на "моторно превозно средство" по смисъла на § 6 т.11 от ДР на ЗДвП и тъй като попада сред изключенията, изброени в чл.1 ал.5 от Наредба № I-45 от 24.03.2000г., не подлежи на регистрация по реда на Наредба № I-45 от 24.03.2000г., от водача не се изисква да притежава СУМПС, да спазва правилата за водачи на МПС от категория АМ, а превозното средство да отговаря на изискванията за тази категория МПС, както и задължението по чл.137е от ЗДвП да използва защитна каска. Недоказано по основание е и възражението за съпричиняващо поведение на пострадалия, съставляващо според застрахователя неносене на светлоотразителна жилетка при настъпване на инцидента, тъй като произшествието е настъпило в населено място, в светлата част на денонощието, без данни за намалена видимост, поради което пострадалият не е имал задължение по чл.80 от ЗДвП. От приетото от първата инстанция заключение на съдебно- автотехническата експертиза, кредитирано от въззивния съд, се установява механизма на настъпване на произшествието, който не е спорен пред въззивна инстанция. Мястото на удара между лекия автомобил и велосипеда е в средата на пътното платно в лентата за движение на лекия автомобил, поради което и съдът приема, че велосипедистът е навлязъл в насрещната лента за движение. С това е създал опасност за движението – чл.5 ал.1 т.1 от ЗДвП и е нарушил и чл.44 ал.1 от ЗДвП като не е осигурил достатъчно странично разстояние при разминаване на насрещно движещи се превозни средства, както и разпоредбата на чл.80 т.2 от ЗДвП да се движи възможно най-близко до дясната граница на платното за движение. С оглед на така изложеното съставът на въззивния съд намира възражението за съпричиняване изразяващо се в навлизане и движение в лентата за насрещно движение за доказано и основателно. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Паралелът и сравнението на поведението на участниците в движението, с оглед правилата, които всеки е длъжен да съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. Съразмерността на действията и бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, причинили пътното произшествие, ще определят и приноса му за настъпването на вредите. С оглед на така изложеното, въззивният съд приема за доказано направеното възражение за съпричиняване като определя приноса на пострадалия в размер на 20 %. При определяне на по-голяма отговорност на водача на автомобила съдът отчита от по-голямата отговорност на водачите на превозни средства, която ЗДвП им поставя за осигуряване на безопасността на движението /чл.5 ал.2, чл.20, от ЗДвП/, както и тежестта на допуснатото от него нарушение, установено с влязла в сила присъда. От своя страна пострадалият нарушавайки правилата за движение по пътищата, навлизайки в лентата за несрещно движение сам се е поставил в риск. С оглед на така изложеното и предвид определения от въззивната инстанция справедлив размер на обезщетението за претърпените от смъртта на сина и неимуществени вреди, съдът намира искът на майката за обезщетение за доказан и основателен до размера на сумата 128 000лв. Поради което и обжалваното решение в частта му, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати обезщетение до размера на сумата 84 000лв. за ищцата С. и с която искът и за разликата над 128 000лв. до 140 000лв., като частичен от 180 000лв. е отхвърлен следва да бъде потвърдено. В частта му, с която искът за разликата над 84 000лв. до 128 000лв. е отхвърлен следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът за този размер да бъде уважен. При определяне на началната дата на забава в плащането на дължимото от застрахователя обезщетение за вреди въззивният съд се позовава на разрешението, дадено от ВКС в решение № 128 от 04.02.2020г. по търг.дело № 2466/18г., първо търговско отделение. От касационната инстанция е прието, че в хипотезата на пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ в застрахователната сума по чл.429 от КЗ се включва дължимото от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от момента на уведомяване на застрахователя, респективно от момента на предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя. По-ранно уведомяване на застрахователя няма установено по делото, поради което и началната дата на дължимата лихва за забава в настоящия случая е 01.12.2020г., датата на пощенското клеймо, когато претенцията е получена от застрахователя. П о легитимацията на внука на починалия при пътнотранспортното произшествие негов дядо да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт: Съобразно разрешението, дадено в тълкувателно решение № 1/2016г. от 21.06.2018г., задължително за съдилищата, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961г. /деца, съпруг и родители/ и Постановление № 5 от 24.11.1969г. /отглеждано, но неосиновено дете, отглеждащия го и на лицето, което съжителства на съпружески начала с починалия/ на Пленума на ВС, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Изрично е посочено в мотивите на касационния съд че възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в посочените две Постановления на ВС следва да се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди, наред с най-близките или вместо тях. Изложено е в решението, че в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките по между им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Касационната инстанция сочи че право на обезщетение за неимуществени вреди на преживелия родственик е справедливо да се признае, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. С оглед на така изложеното, съставът на въззивния съд намира, че в тежест на ищеца Б., при условията на главно и пълно доказване, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес, е да установи съществуването на изключителност в близостта между дядо и внук, надхвърляща нормално присъщата за тази родствена връзка. От първата инстанция са събрани гласни доказателства – показанията на свидетелите Х. М. К., В. Ю. Х. и Т. Е. С., преки и непосредствени, депозирани непротиворечиво и убедително и взаимно допълващи се, поради което и кредитирани от въззивната инстанция изцяло, тези на свидетелките К. и Х. при условията на чл.172 от ГПК. От показанията на свидетелите съдът приема за установено, че между починалия Ю. и неговия внук Я. отношенията са били близки и добри. Дядото често се е грижил за внука си, защото баща му е излизал в чужбина. Свидетелката Х. сочи че се детето се е променило след смъртта на дядо си, станало е затворено и чувствително. Въз основа на така очертаната от свидетелите връзка, въззивният съд намира че същата съответства изцяло на характерната и типична за нашето общество връзка между дядо и внуци – близост, обич, взаимност, разбирателство, помощ, доверие, уважение, както че ищецът Б. тежко е понесъл внезапната смърт на своя дядо. Само те обаче не могат са обосноват справедливо увеличаване на предвидимия от застрахователя обем на отговорност. За да е оправдано изключението, е необходимо да съществуват особени и конкретно установени житейски обстоятелства, породили необичайно силна привързаност, която съответно да може обективно да причини морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка между обичащи се по между си баба и внук и братя и сестри. Такива конкретни житейски обстоятелства по делото не са установени. Не се установяват и морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, породени от внезапната загуба на близък член на семейството. Изложените мотиви към тълкувателното решение разкриват ясно идеята, от която се е ръководило общото събрание на съдиите от трите колегии на ВКС при разширяване на кръга на лицата с право на обезщетение - да се признае по изключение активна легитимация на други лица, извън най- близките (по смисъла на двете постановления на Пленума на ВС от 1961г. и 1969г.), за получаване на обезщетение за неимуществени вреди, когато поради конкретни житейски ситуации и обстоятелства те са създали с починалия особено близка духовна и емоционална връзка, отличаваща се по съдържание от традиционно съществуващите връзки между дядо и внуци, и между братя и сестри, и когато интензитетът и продължителността на търпените от тях болки и страдания по повод загубата на близкия човек надвишават тези, които е нормално да се понасят в случай на смърт на единия от тях. По тези съображения въззивният съд намира че в настоящия случай ищецът не е провел пълно и главно доказване за съществуването на такава трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, създаваща по изключение активна легитимация за тях да претендират обезщетение за неимуществени вреди. Няма основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61г. и № 5/69г. на Пленума на ВС и претенцията на ищеца Б. следва да се отхвърли. С оглед на така изложеното обжалваното решение в частта му, с която искът на Б. е отхвърлен следва да бъде потвърдено. На основание чл.78 ал.1 от ГПК и с оглед променения размер от въззивната инстанция на уважената част от исковете следва да бъде изменен и размера на дължимото по реда на чл.38 от ЗА възнаграждение на процесуалния представител на ищцата С.. Съобразно изхода на спора дължимото за първа инстанция адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА е в размер на сумата 4 751лв. с ДДС. Поради което и отчитайки присъдената от първата инстанция сума 3 660лв. в полза на процесуалния представител следва да бъде присъдена допълнително сумата 1 091лв. Дължимото на процесуалния представител на въззивницата адвокатско възнаграждение съобразно предмета на въззивно обжалване и уважената част от исковете е в размер на сумата 11 246лв. с ДДС, която следва да и бъде присъдена по реда на чл.38 от ЗА. Адвокатското възнаграждение пред въззивна инстанция е изчислено съобразно размерите в действащата към момента редакция на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл.78 ал.3 от ГПК и с оглед променения размер от въззивната инстанция на уважената част от исковете следва да бъде изменен и размера на присъдените на застрахователното дружество разноски за първа инстанция. Съобразно изхода на спора дължимото за първа инстанция адвокатско възнаграждение е в размер на сумата 535лв. с ДДС, а разноските в размер на 39.43лв. Поради което и за разликите над тези суми до присъдените 2 496лв. и 69.33лв. решението следва да бъде отменено. За въззивна инстанция въззивницата С. следва да бъде осъдена да заплати на застрахователя адвокатско възнаграждение съразмерно отхвърлената част от исковете в размер на сумата 1 054лв. Съдът намира възражението за прекомерност на договорените и изплатени адвокатско възнаграждение в общ размер на сумата 15 040лв. с ДДС за прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото и същото следва да бъде намалено до минималния му размер спрямо който следва да бъде определен и размера, възложен на насрещната страна. Въззивникът Б. следва да бъде осъден адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 580лв. с ДДС, който размер е в рамките на минималния по наредбата. С оглед изхода на спора пред въззивна инстанция и поставеното осъдително решение от въззивния съд следва да бъде присъдена дължима държавна такса за първа инстанция още в размер на 1 760лв. и за въззивна инстанция в размер на 880лв. В полза на бюджета на съдебната власт следва да бъдат присъдени и изплатените разноски за възнаграждения за вещи лица, които съразмерно уважената част от исковете са в размер на сумата 238лв. Поради което и разликата над присъдените 91лв. в размер на 147лв. следва да бъде присъдена с настоящето решение. Водим от горното, съдът