Решение № 7700 от 16.12.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 2238/2024 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от С. И. И. срещу Решение 20094905/22.06.2023г., постановено по гр.д. № 23852/2019г. по описа на Софийски районен съд, 119 с-в, в частта му (съгласно уточнителна молба от 04.12.2024г.), с която са изцяло уважени исковете по чл. 422 ГПК на „Топлофикация София“ЕАД за главници за цена на топлинна енергия и цена на услугата „Дялово разпределение“. Изложени са оплаквания за неправилни изводи за наличие на облигационни отношения. Не било доказано правото на собственост да е преминало по наследяване от М.С.. Наследството било прието по опис и към неговото приемане по опис в него нямало имуществени права. Неприложим бил чл. 64 ЗН, защото не било доказано, че е знаел за този имот на наследодателката, а знанието му не се предполагало. Справката от имотен регистър не водела до извод, че имота е бил в патримониума на наследодателя. Задължението за цена на услугата по дялово разпределение не било към ищеца, а към дружеството, което извършвало дейността. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на исковете. Постъпил е отговор на жалбата с който тя се оспорва. СГС след проверка по реда на чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваните части. По отношение неговата правилност въззивният съд е ограничен до оплакванията в жалбата и императивните материални норми. СГС след преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на събраните по делото доказателства намира въззивната жалба за неоснователна по следните фактически и правни съображения: Спорен е въпросът за съществуването на договорно правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия. Съгласно чл. 153 ЗЕ и задължителната практика на ВКС (ТР 2/2017г на ОСГК) собствениците са презюмираните потребители на ТЕ в топлоснабден имот. В тази връзка са неоснователни оплакванията, свързани с наследственото правоприемство между М.М.С. и въззивника. По делото на л. 70 и л. 24 са представени удостоверение за наследници на М.М.С. и препис – извлечение от акт за смърт, видно от които жалбоподателят е син и единствен наследник на М.М.С. (починала вдовица през 2016г.). Собствеността на наследодателката М.С. се установява от представения договор от 05.06.1973г. между представители на СГНС и М.М.С., видно от който последната се обезщетява с жилище за отчужден имот, на основание решение на ИК на СГНС от 07.06.1971г. (л. 29 от делото). Посочен е и точен адрес на отстъпеното в обезщетение жилище. От неоспорено удостоверение на л. 23, издадено от ГИС София, се доказва, че адресът му (ж.к. „••••••••), е идентичен с адреса на топлоснабдения имот (ж.к. „••••••••). Веднъж придобито правото на собственост не може да бъде загубено. Неговият притежател може да се разпореди с него чрез правна сделка, друго лице може да го придобие на оригинерно основание, или чрез друг уреден изрично със закон способ (наследствена трансмисия), то може да бъде отчуждавано по ред определен със закона. В тази връзка е неоснователно твърдението на ответника, че представеното на л. 89 писмо от Агенцията по вписванията, от което се установява, че не е открита партида в Интегрираната информационна система за кадастър и имотен регистър на името на М.С., не означава, че имотът е бил в нейния патримониум към момента на смъртта. Вписването на договорите, с които се извършват придобиването и разпореждането с имоти държавна или общинска собственост е предвидено в ЗС едва с чл. 18 в ред. ДВ, бр. 32 от 2005 г., като такова не е било предвидено в приложимата към момента на сключване на договора от 1973 г. ред. ДВ, бр. 92 от 1951 г. Също така, ответникът не е твърдял, че не е наследник на майка си. Следователно той е придобил по наследствено правоприемство имота. По отношение на оплакването, че наследството е прието по опис и в съдебния акт е посочено, че в него няма права и задължения, СГС намира следното: Постановеното от СРС Решение № 11427/19.07.2026 г. по гр.д. № 34159/2016г. е охранителен акт, тъй като е издаден в рамките на охранителното производство по чл. 61 от ЗН вр. чл. 553 – 559 от ГПК и като такъв не се ползва със сила на пресъдено нещо относно обема на включеното в наследството на дадено физическо лице имущество, а има доказателствена сила само относно вида, количеството и стойността на описаните имоти и вещи (в този смисъл и Определение № 137 от 16.03.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 382/2011 г., I г. о., ГК). Следователно описът няма отношение към обхвата на придобитото по наследяване имущество и не установява по неоспорим начин обхвата на наследствените права. Също така, основната положителна последица от приемането на наследството по опис е редуцирането на отговорността на наследника до размера на наследствените права, като въпросната изгода се губи при неизпълнение на задължението на наследника по чл. 64 от ЗН да посочи на съда всички известни нему наследствени имоти, за да се впишат в описа. В случая, видно от представените по делото доказателства - препис – извлечение от акт за смърт, представеното от ответника удостоверение за наследници и направената в заповедното производство по ч.гр.д. № 33087/2017г. справка за предоставяне на данни по реда на Наредба 14/18.11.2009г., е налице пълна идентичност между адреса на процесния топлоснабден имот, постоянния адрес на наследодателката на ответника и постоянния и настоящ адрес на ответника. Поради това СГС споделя изцяло извода на СРС, че ответникът не е изпълнил задължението си по чл. 64 от ЗН, предвид съзнателното невписване в описа на известно на наследника имущество. Освен това съгласно чл. 60, ал. 2 ЗН приемането по опис не води до отпадане на отговорността за задълженията на наследството, а само я ограничава по размер-до стойността на останалото след смъртта на наследодателя имущество. Ответника не е направил възражение, че стойността на имота е по-малка от претендираните по делото задължения (възникнали до смъртта на неговата майка) и в този смисъл е ирелевантно дали е загубил облагите на описа. Предвид изложеното, съдът приема, че ответникът С. И. И. отговаря за шроцесните задължения., в качеството на наследник на майка си М.С., а след нейната смърт и за м. 04.2016г и като собственик.. Отношенията между страните се уреждат от действалите за периода Общи условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ЕАД на клиенти в гр. София от 28.03.2013г., одобрени с Решение на КВЕР ОУ-2/03.02.2014г., публикувани във вестник „24 часа” и във вестник „19 минути”. ОУ влизат в сила без да е необходимо писмено приемане и един месец след първа публикация. Следователно се явява неоснователно оплакването относно влизането в сила на същите, предвид чл. 152, ал.2 от ЗЕ. Според СГС, предвиденото в клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2, чл. 32, ал. 1 и 2 от ОУ на ищеца от 2014г. публикуване на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си (поканата си) за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т. е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от възникването на правото. Следва вземанията за процесния период от м.05.2014г. до м.04.2016г. да се третират като безсрочни и следователно веднага изискуеми, при което давност тече от тяхното възникване – тоест от деня следващ отчетния месечен период по правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД и не е изтекла преди заявлението по чл. 410, което прекъсва давността, съгласно чл. 422 ГПК и което е от 25.05.2017г. Предвид изложеното, задълженията за цена на ТЕ за процесния период не са погасени по давност. Неоснователни са и оплакванията за недължимост на цена на услугата „Дялово разпределение“. По отношение направеното от ответника в отговора на исковата молба оспорване на част от представените от ищеца доказателства (договор между СЕС и ФДР, протокол от ОС на СЕС, договор между ищеца и ФДР), СГС счита, че същото е голословно. Оспорването на тези документи не е доказано. Пред въззивния съд, с въззивната жалба, не са поддържани тези оспорвания. Няма и искания, свързани с разпределение на доказателствената тежест. На следващо място, ЗЕ урежда цената на услугата „Дялово разпределение“ като част от съдържанието на договора по чл. 139“в“ от ЗЕ между топлопреносното предприятие и лицето на което е възложено (пак от топлопреносното предприятие – чл. 139, ал. 2 ЗЕ) извършването на дяловото разпределение. Това следва при сравнителен анализ на уредбата по чл. 139, ал. 1 и ал. 2 от ЗЕ вр. с чл. 139“в“ ЗЕ и чл. 140, ал. 5 ЗЕ. След измененията на закона още от 2006г. тази цена вече не подлежи на договаряне с потребителите – липсва като съдържание на договора по чл. 140, ал. 5 от ЗЕ, а се посочва в договора между топлопреносното предприятие и лицето на което е възложено (пак от топлопреносното предприятие) извършването на дяловото разпределение и се предвижда, че топлопреносното предприятие е платеца на тази сума. Съгласно чл. 22, ал. 2 вр. с ал. 1 от ОУ на ищеца от 2014г., потребителите заплащат на топлопреносното дружество стойността на тази услуга. Касае се за установен механизъм за опосредено плащане на цената на тази услуга, като се плаща от топлопреносното предприятие на лицето по чл. 139в, но доколкото услугата е в интерес на потребителя (чрез нея се определя реалното му задължение за ТЕ), той следва да я възстанови на продавача на ТЕ, каквото е предвиждането в ОУ на ищеца за продажба на ТЕ на клиенти за битови нужди. По този механизъм се спестява на потребителя необходимостта от отделни действия за изпълнение на задължението за плащане към самия търговец по чл. 139б от ЗЕ. На л. 41 от делото пред СРС има справка за цената на услугата дялово разпределение, която за исковия период от възлиза на 45, 50 лева и съвпада с размера на исковата претенция. Следва да се отбележи, че видно от справката, не е била начислена сума за дялово разпределение за м.05.2014г. За пълнота, предвид наведеното от ответника възражение в отговора на исковата молба, вземането за цена на услугата дялово разпределение е безсрочно и следователно веднага изискуемо, съгласно чл. 69 ЗЗД, и на основание чл. 114 ЗЗД давност започва да тече от края на всеки месец, за който се отнася вземането. Тоест, дори и да е била начислена сума за м.05.2014г., вземането не би било погасено по давност. Други оплаквания няма в жалбата, поради което същата е неоснователна, а решението следва да се потвърди в обжалваната му част. По разноските: Само въззиваемото дружество има право на разноски за въззивна инстанция, като се претендира юрисконсултско възнаграждение, което СГС определя на 100, 00 лева, с оглед ниската правна и фактическа сложност на делото пред въззивния съд. Водим от гореизложеното съдът