Решение № 5485 от 11.10.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2282/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Производството е образувано по подадена въззивна жалба от В. Ц. Л., чрез попечителя си – М. Г. Л., срещу Решение № 20066560 от 10.11.2022 г., постановено по гр. д. № 8544/2021 г. по описа на СРС, 71-ви състав, с което са уважени предявените от „Й.Б.“ ЕАД (с предишно наименование “Т.Б.“ ЕАД) по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 184, 21 лв., представляваща неизпълнение по Договор за мобилни услуги от 10.05.2017 г. за предпочетен номер +•••• и Договор за мобилни услуги от 13.05.2017 г. за предпочетен номер +••••, ведно със законна лихва от 19.9.2019 г. до изплащане на вземането, обективирани във фактури №№ 7256787790/15.05.2017 г. за отчетен период 12.05.2017 г. – 14.05.2017 г., 7258059498/15.06.2017г. за отчетен период 15.05.2017 г. – 14.06.2017 г., 7257723976/05.06.2017г. за отчетен период 05.05.2017г. – 04.06.2017 г. и 7259025798/05.07.2017 г. за отчетен период 05.06.2017 г. – 04.07.2017 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 53808/2019г. по описа на СРС, 71-ви състав. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 410 лв., представляваща разноски в исковото и заповедното производство. Във въззивната жалба на ответника, подадена чрез попечителя му, са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Твърди, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че е формално дееспособен, предвид представеното ЕР на ТЕЛК от 23.11.2021 г., което е продължение на ЕР на ТЕЛК от 16.09.2015 г. Посочва, че видно от ЕР на ТЕЛК от 2015 г., продължава да е със същата диагноза „параноидна шизофрения“ и намалена трудоспособност 75% за срок от три години. Поддържа, че не е налице формална дееспособност, защото е поставен под ограничено запрещение с решение на СГС, 1-ви брачен състав, като поставянето под запрещение е въз основа на преценката на вещи лица след преглед и съответно освидетелстване. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Въззиваемият – ищец „Й.Б.“ ЕАД (с предишно наименование “Т.Б.“ ЕАД), чрез процесуалния си представител - адв. В. Н., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображения и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното: По делото е представен договор за мобилни услуги от 10.05.2017 г.., сключен между Т.Б. ЕАД и В. Ц. Л. за предпочетен номер +••••, със срок на действие 24 месеца и месечен абонамент в размер на 30, 99 лв. на месец. Представен е договор за мобилни услуги договори от 13.05.2017 г., сключен между Т.Б. ЕАД и В. Ц. Л. за предпочетен номер +••••, със срок на действие 24 месеца и месечен абонамент в размер на 40, 99 лв. на месец. Към процесните договори са приложени подписани от ответника декларации-съгласие, с който последният удостоверява получаването на подписан от представител на оператора екземпляр от Общите условия (ОУ) на "Т.Б." ЕАД. Процесните договори и прилежащите към тях общи условия са подписани от представител на ищеца и от ответника, поради което и настоящият състав на съда намира, че въз основа на тях между страните са възникнали облигационни правоотношения. По силата на процесните договори ищецът е поел задължение да предоставя на ответника мобилни услуги за определен срок от време, за което потребителят се е задължил да заплаща уговорена в процесните договори абонатна такса, дължима за всеки календарен месец. Предвид създадената между страните облигационна обвързаност по ненаименовани договори за услуги, съдът счита, че ищецът е предприятие, предоставящо електронни съобщителни мрежи и/или услуги по смисъла на ЗЕС, а ответника притежава качеството, както на абонат на електронни съобщителни услуги съгласно Параграф 1, т.1 от ДР на ЗЕС, така и на потребител по смисъла на Параграф 13, т.1 от ДР на ЗЗП, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. Следователно на ответника в качеството на физическо лице от предприятие, предоставящо електронни съобщителни мрежи и/или услуги са предоставени далекосъобщителни услуги, поради което и основателността напредявените искове е предпоставено от установяване от ищеца, освен наличието на валидни договори и наличието на обстоятелства, допускащи неравноправност на договорните клаузи по смисъла на чл.143 от ЗЗП, в това число, че тези клаузи са били индивидуално уговорени по смисъла на чл.146 от ЗЗП В настоящият случай процесните договори са сключени при наличието на представително установени от едната страна Общи условия, които съгласно чл.226, ал.3 ЗЕС са неразделна част от индивидуалния договор между предприятието и крайния потребител. В чл.298 ТЗ е предвидена принципната възможност търговският договор да бъде сключен при наличието на предварително установени от едната страна Общи условия, които на практика съдържат клаузите на договора, в който случай предпоставка за валидност на Договора при предварително установени от едната страна Общи условия е приемане на същите от насрещната страна по договора, тъй като установените от търговеца, предлагащ стоки или услуги, Общите условия стават задължителни за другата страна, само ако тя заяви писмено, че ги приема. В текста на чл.298, ал.2 от ТЗ законодателят е предвидил допълнително изискване – за предаване на Общите условия на насрещната страна по договора, когато за действителността на договора има изискване за писмена форма, тъй като в противен случай те няма да имат действие за нея. От приложените към процесните индивидуални договори Общи условия на дружеството – ищец (ОУ), представляващи неразделна част от съответния договор и приложими спрямо абонати и потребители се установява, че абонатът – ответник е декларирал, че е запознат с тях, като с подписа си същият е удостоверил, че ги приема и се задължава да ги спазва. Съгласно чл. 20 от ОУ, всички услуги се заплащат в зависимост от техния вид и специфика, по цени съгласно действащата ценова листа на мобилния оператор, приложена към горепосочените договори за мобилни услуги. В договора за мобилни услуги са посочени конкретни номера, посредством които потребителят се идентифицира сред абонатите на ищеца. Посочени са СИМ карти за предоставените мобилни номера, които осигуряват достъп на потребителя до мрежата и услугите на мобилния оператор, както и е осигурен достъп до мрежата чрез предоставения фиксиран номер. С това ищецът е изпълнил задълженията си по договора, поради което се явява изправна страна по същия. Съобразно поетите задължения със сключения договор е издал на ответницата фактури за месеците от процесния отчетен период. По делото са представени фактури, издадени от ищеца на ответника – В. Ц. Л. във връзка с използвани от него мобилни услуги, предоставени въз основа на процесните договори. С фактура от 15.05.2017 г., ищецът е начислил на ответника сума в размер на 43, 92 лв., представляваща сбор от месечна такса и такса за разговори, данни, съобщения и други таксувани услуги за номер ••••. С фактура от 15.06.2017 г., ищецът е начислил на ответника сума в размер на 91, 09 лв., представляваща сбор от месечна такса и такса за разговори, данни, съобщения и други таксувани услуги за номер ••••. С фактура от 05.06.2017 г., ищецът е начислил на ответника сума в размер на 101, 40 лв., представляваща сбор от месечна такса и такса за разговори, данни, съобщения и други таксувани услуги за номер ••••. С фактура от 05.07.2017 г., ищецът е начислил на ответника сума в размер на 142, 39 лв., представляваща сбор от месечна такса и такса за разговори, данни, съобщения и други таксувани услуги за номер ••••. Процесните фактури са съставени по надлежен ред и от формална страна съдържат всички задължителни реквизити, включително и относно предмета и стойностното изражение на съответната услуга за заплащането на която е начислена съответната абонаментна такса. В тази връзка, и предвид обстоятелство, че във въззивната жалба липсват оплаквания в тази насока, съдът намира за установено по делото, че ищецът е предоставил на ответника уговорените мобилни услуги, за които са издадени и процесните фактури, поради което и за него е възникнало задължение за заплащане на предоставените мобилни услуги. Спорно е обстоятелството дали към момента на сключването на договорите, ответникът не е бил способен да разбира или да ръководи действията си по смисъла на чл. 31, ал. 1 ЗЗД. В настоящия случай, ответникът е поставен под ограничено запрещение след момента на сключване на процесните договори през м. май 2017 г., а именно с решение № 3056/25.04.2019 г. на СГС, ГО, I-ви брачен състав по гр.д. № 14583/2018 г. Видно от представеното по делото експертно решение № 2361/23.11.2021 г. на Университетска болница МБАЛ „Св. Йоан Кръстител“ ЕАД – София (л. 50 СРС), ответникът страда от психично заболяване – шизофренна психоза с персистираща параноидна симптоматика, затрудняваща социалното функциониране („параноидна шизофрения“), обуславяща 80% трайно намалена работоспособност. Съгласно практиката на ВКС, основанието за унищожаемост по чл. 31 ЗЗД е налице тогава, когато едната страна макар и формално дееспособна, към момента на сключване на атакуваната сделка, не е могла да разбира или да ръководи действията си. Без значение е продължителността на това състояние. Определящо е състоянието на лицето към момента на извършване на сделката и по- специално - дали това състояние е било такова, че да позволи на сключилия сделката - да действа съзнателно и разумно, така че да може свободно, без външна намеса да формира и да изрази волята си. Преценката е предоставена на съда. При извършването й - тъй като се касае за дееспособно лице - съдът е длъжен да съобрази всички съотносими, установени към релевантния момент обстоятелства, които биха били от значение за формиране на волята за осъществяване на процесната сделка - възраст, здравословно състояние, начин на живот, различни зависимости, включително и от трети лица и други. Затова - при преценката си - съдът следва да отчете значението на всички ангажирани по делото доказателства (писмени документи, свидетелски показания, експертизи, обяснения на страните), съобразно изискванията на чл. 235 и сл. от ГПК, без да е длъжен да дава превес на заключенията на медицинските експертизи (Решение № 698 от 12.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 14/2010 г., III г. о., Решение № 73 от 5.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3228/201, Решение № 144 от 14.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 5100/2017 г., III г. о., ГК). Действително, в представеното експертно заключение е отбелязана датата на инвалидността, която предхожда сключването на процесните договори – 16.06.2015 г. Следва да се отбележи, обаче, че от обстоятелството, че към посочената дата на ответника е била поставена диагнозата „параноидна шизофрения“, не се налага извод за психичното му състояние в последващи периоди. Продължителността на установено болестно състояние не е от решаващо значение в хипотезата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД, но е от значение степента на психичните нарушения, интензитетът и механизма на проявата им. Не е изключено лицето да е в невъзможност за съзнателна оценка и разумно действие поради болестно състояние с голяма давност, което не е било своевременно констатирано медицински. При някои, но не при всички заболявания и с оглед вида и степента им съдът може да направи достатъчно обоснован логически извод, че щом по медицински критерии лицето не е било в състояние да разбира и ръководи постъпките си изобщо, тази невъзможност се проявява и в конкретния изследван по делото момент, но само ако засвидетелстваното медицински състояние е трайно, а проявленията му засягащи критично съзнанието или волята са установени като постоянни, без ремисии. Когато отсъства категоричност в заключенията на вещите лица по този показател, за преценка на състоянието на лицето към момента на сделката от решаващо значение са и доказателства за условията и начина на живот, семейна среда, обкръжение, поведение и ориентация на лицето (Решение № 144 от 14.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 5100/2017 г., III г. о., ГК). В настоящия случай, както правилно е отбелязал и първоинстанционният съд, не са налице доказателства, въз основа на които да се направи извод за невъзможността на ответника да разбира и ръководи постъпките през процесния период. По делото не са ангажирани доказателства за заплащането на предоставените мобилни услуги, което обстоятелство и не се твърди от ответника, поради което и съдът намира, че исковата претенция на ищеца за заплащане на сумата от 184, 21 лв. (и при съобразяване на предмета на проверка в настоящото въззивно производство), представляваща сбор от стойността на месечните абонаментни такси за мобилни услуги и такса за разговори, данни, съобщения и други таксувани услуги, за които са издадени процесните фактури следва да бъде уважен. По изложените съображения и с оглед обстоятелството, че по правилността на обжалваното решение с въззивната жалба не са направени други оплаквания и доколкото настоящата инстанция по силата на чл. 269 ГПК е ограничена да извърши проверка само по релевираните оплаквания, решението следва да бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена. При този изход на въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 273 ГПК, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемото дружество, сумата от 400, 00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение в производството пред СГС. С оглед на цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. Така мотивиран, Софийски градски съд