Решение № 389 от 29.11.2024 г. на Окръжен съд - Перник по дело № 542/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК. Образувано по въззивна жалба, подадена от „БАНКА ДСК“ АД против Решение № 679/15.07.2024 г. по гр.д. № 5551/2023 г. по описа на Районен съд - Перник. С решение № 679/15.07.2024 г. по гр.д. № 5551/2023 г., Районен съд - гр. Перник е отхвърлил предявените от „БАНКА ДСК" АД, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ № 19, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79 ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 430, ал.1 и ал. 2 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД против Р. С. С., ЕГН ••••••••••, адрес •••, за установяване дължимостта на сумата от 8 906, 80 лв. - главница, 1 612, 65 лв. -договорна /възнаградителна/ лихва за периода 01.02.2012 г. - 15.04.2013 г., 837, 62 лв. - наказателна лихва за периода 01.02.2012 г. - 15.04.2013 г., за които суми в производството по ч.гр.д.№ 2161/2013г. на Районен съд Перник е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, като погасени по давност. В срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК 121830616, чрез юрисконсулт, с която се атакува постановеното от Районен съд - гр. Перник решение, като се твърди, че същото е неоснователно и незаконосъобразно. Сочи се, че в хода на първоинстанционното производство е било безспорно установено, че между „БАНКА ДСК" АД и наследодателя на ответника - С. С. К. е сключен Договор за кредит от •••, като е уговорен срок на издължаване от 120 месеца. В продължение се навеждат твърдения, че неправилно първата инстанция е достигнала до извода, че вземането на банката по процесния договор е погасено по давност на 18.04.2018 г., като не е взела предвид началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност. В подкрепа на изложените съображения е цитирана и съдебна практика. Моли се съда да постанови решение с което да бъде отменен, постановеният от първата инстанция съдебен акт, като се постанови ново, с което исковата претенция да бъде уважена изцяло. Прави се искане за присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции разноски, включително юрисконсулско възнаграждение. Не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства. В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от Р. С. С., с който се оспорват направените с въззивната жалба искания, като се твърди, че същите са неоснователни. Твърди се, че районният съд е постановил решението си, като е изложил ясни и конкретни мотиви. По изложените съображения се моли съда въззиваната жалба да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение да бъде потвърдено. Не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства. В съдебно заседание жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, моли да бъде уважена въззивната жалба с всички законни последици, включително да им бъдат присъдени направените разноски. Въззиваемият моли да бъде потвърдено изцяло решението на РС Перник, като правилно и законосъобразно. Въз основа на събраните доказателства, настоящият въззивен състав намира за установено следното: Производството пред Районен съд Перник е образувано въз основа на искова молба, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Видно от приложеното ч. гр. д. № 2161/2013 г. по описа на РС Перник, съдът е издал Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК на 18.04.2013 г. срещу С. С. К. и Й. К. Г. при условията на солидарна отговорност. Въз основа на издадения изпълнителен лист по молба на „Банка ДСК“ ЕАД е образувано изп.дело № 20157520400480 по описа на ЧСИ С.Д.. Поканата за доброволно изпълнение с изх.№ 00700/17.02.2017г. до С. С. К. не е връчена лично на длъжника, тъй като по информация на призовкаря лицето е починало. Поканата за доброволно изпълнение до длъжника Р. С. С. е изпратена и връчена на 19.07.2023 г. лично, който в законоустановения срок е депозирал възражение. В указания от съда едномесечен срок заявителят е предявил установителен иск в хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид което за ищеца е налице правен интерес от предявената установителна искова претенция, а с оглед на идентитета между съдебно предявеното вземане и вземането по заповедта за изпълнение същата е процесуално допустима. От приложения Договор за кредит за текущо потребление от ••• се установява, че между "Банка ДСК" ЕАД и С. С. К. е постигнато съгласие кредиторът да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 10 000, 00 лева със срок за издължаване за 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване, с падеж 1-во число на месеца, при лихвен процент 7, 44 % и годишен процент на разходите 16.95 %. Съгласно т. 10 от договора кредитът е обезпечен с поръчетилство. Към договора е приложен е погасителен план. Представено е Допълнително споразумение № ••• към Договор за кредит за текущи нужди № •••, с което страните са постигнали съгасие лихвеният процент по кредита да бъде намален на 14.95%, а годишният процент на разходита по кредита 16%, като е подписан нов погасителен план. Видно от представеното по делото писмо с вх.№ от 16.10.2023 г. /находящо се в кориците на в.ч.гр.д.№ 598/2023г. по описа на ОС Перник/ в производството по образуваното изп.дело № 20157520400480 по описа на ЧСИ С.Д. поканата за доброволно изпълнение с изх.№ 00700/17.02.2017 г. до С. С. К. не е връчена лично на длъжника, тъй като по информация на призовкаря лицето е починало. Поканата за доброволно изпълнение до длъжника Р. С. С. е изпратена и върху същата е удостоверено, че е връчена лично на 19.07.2023г. По делото е прието заключение на вещото лице по допусната съдебно- счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът кредитира като компетентно и обективно дадено, от което се установява, че по сключения Договор за кредит за текущо потребление от ••• между Банка ”ДСК ” АД клон Перник, в качеството на кредитор и С. С. К., в качеството му на кредитополучател за сумата от 10 000, 00 лв. с краен падеж 27.10.2011 г. и Допълнително споразумение № 1 към договора за кредит с краен падеж 27.10.2019 г., кредитът е усвоен от кредитополучателя на ••• по разплащателна сметка. От постъпилите суми за заплащане на задълженията по кредита в размер на 5392, 48 лв. са погасени - главница 1 420.34 лв., договорна лихва 3896, 52 лв., санкционираща лихва 13, 13 лв., наказателна лихва 2, 49 лв. и 60, 00 лева - такса изискуемост. От банковото извлечение на разплащателната сметка на кредитополучателя С. С. К. за периода от ••• - 20.05.2024 г. и заемната сметка ••• е видно, че е преустановено плащането на суми за погасяване на кредита — главница и лихви от 02.05.2012 г. Размерът на непогасените задължения от кредитополучателя по Договор за кредит за текущи нужди от ••• към датата на изготвяне на заключението /21.05.2024 г./ е в размер на 20 018.35 лв., от които: - главница 8 906, 80 лв.; присъдени лихви 1 241, 41 лв., дължими съдебни разходи 1 208, 08 лв. и законна лихва 8662, 06 лв. Размерът на непогасените задължения от кредитополучателя по Договор за кредит за текущи нужди от ••• към датата на последен падеж 27.10.2019 г. е в размер на 17 460.12 лева, от които 8 023, 06 лева - главница, 7 810, 90 лева - законна лихва и 1 626, 16 лева - присъдени лихви. След като взе предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от ГПК, Пернишкият окръжен съд, за да се произнесе взе предвид следното: Въззивната жалба се явява редовна и процесуално допустима – подадена е от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество. Извършвайки служебно проверка По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, по въпросите за незаконосъобразност на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата. Преценявайки изложените доводи, становището на насрещната страна, както и събраните по делото доказателства Пернишкият окръжен съд намира следното: Преценката на първостепенния съд за неоснователност на предявените искове е правилна, изложените от ПРС мотиви се споделят, като на осн. чл.272 ГПК въззивния съд ги възприема и препраща към тях. Установената по делото от първостепенния съд фактическа обстановка е безспорна между страните, във въззивната инстанция не се ангажираха доказателства, които да доведат до промяната й, съответно – до различни правни изводи. С депозираната пред ПРС искова молба ищецът „ Банка ДСК” АД - клон Перник е претендирал да се приеме за установено по отношение на ответника Р. С. С., че последният дължи сумите, подробно описани в исковата молба, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 2161/2013 г. по описа на ПРС. Така предявеният иск е положителен установителен такъв и следва да се квалифицира по чл. 422, ал.1 ГПК. Съгласно чл.422, ал.1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК, където е посочено, че когато възражението е подадено в срок, съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса. Видно от указанията, дадени с ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.9, с разпоредбата на чл. 422 ал. 1 о т ГПК /според която искът за установяване съществуването на вземането се смята за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/, е създадено изключение от общото правило на чл. 125 от ГПК относно момента на предявяване на иска и възникване на съответните правни последици /вкл. прекъсване и спиране на давността/. Посочената в нормата на чл. 422 ал. 1 от ГПК фикция обаче не означава, че съществуването на материалното право се установява единствено към този момент, без да се съобразяват фактите от значение за спора към момента на формиране на силата на пресъдено нещо, а именно - приключване на съдебното дирене, след което решението влиза в сила. В производството по чл. 422 от ГПК общото правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК е приложимо, като съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право, а това са фактите, настъпили след предявяване на иска, респ. – след момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В хипотезата на чл. 4 1 8 о т ГПК, доколкото заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила, сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство, имат за основание издаденото разпореждане за незабавно изпълнение и не подлежат на съобразяване от страна на съда в исковия процес. Стъпвайки на постановките на цитираното тълкувателно решение, в т.1.2. от ТР № 8 от 21.02.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС се акцентира върху приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК относно фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Изведен е извод, че последователното прилагане на този принцип, а и на нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК, налага при разрешаване на спор по чл. 422 от ГПК да се вземе предвид настъпването на падежа на определени вноски в хода на производството, п р и липсата на надлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението. В т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС /относно приложението на чл.116 б.В от ЗЗД при молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл.242 ГПК – отм./ се правят разяснения, че сега действащият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането по чл. 422, ал. 1 от ГПК, като предявяването му има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С липсата на подобна правна уредба в ГПК от 1952 г. е аргументиран изводът, че на молбата за издаване на изпълнителен лист по отменения кодекс не може да бъде придадено действие да прекъсва давността. Такова действие е неприемливо и с оглед едностранния характер на производството за издаване на изпълнителен лист. Длъжникът узнава за същото едва при връчване на призовката за доброволно изпълнение, когато давността е прекъсната със започване на изпълнителния процес. Давността се прекъсва само със започване на производство, в което длъжникът участва. Давността не може да бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. В същия смисъл са и мотивите към т. 10 от тълкувателното решение. Според тях, давността е правна последица на бездействието на кредитора, поради което ако той няма правна възможност да действа, давност не тече. Ако кредиторът бездейства /не предявява иск/, давността тече, защото той може да избира да предяви иск, или не. Давността прекъсва с предявяването на иска и спира да тече, защото кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си, докато исковият процес е висящ. Когато съдебното решение влезе в сила, започва да тече нова давност. Такава започва да тече и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа /като иска нови изпълнителни способи, ако не е удовлетворен/, или да не действа. Преценени в цялост, тълкувателните мотиви на ТР № 2/26.06.2015 г. изтъкват бездействието на кредитора във времето като основание за течение на погасителната давност, а тълкувателните мотиви на ТР № 4 от 18.06.2014 г. и ТР № 8 от 21.02.2019 г. отдават значение на факти, които могат да бъдат съобразявани в хода на производството по чл. 422 от ГПК след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Липсва бездействие на кредитора в заповедното производство при издаване на обикновена заповед за изпълнение, т.к. препис от нея се връчва на длъжника за възражение от заповедния съд и изпълнителен лист може да се издаде едва след влизането й в сила /чл.416 ГПК/. Преди този момент кредиторът няма правна възможност да действа по изпълнението й. При издаването на заповед за незабавно изпълнение на основанията, посочени в чл. 417 от ГПК, едновременно със заповедта се издава и изпълнителен лист /чл. 418 от ГПК/. Заповедта за изпълнение в този случай се връчва на длъжника от съдебния изпълнител, след образуване на изпълнително дело /чл. 418, ал. 5 от ГПК/ по почин на кредитора. Следователно, времето от момента на издаване на заповед за незабавно изпълнение ведно с изпълнителен лист до предприемане на действия по връчването й на длъжника зависи от волята на кредитора. Ето защо правилото, че погасителната давност се прекъсва с предявяване на иска за съществуване на вземането, но към минал момент - този на подаване на заявлението, ако искът е предявен в срока по чл. 415 от ГПК, съгласно прогласеното в чл. 422 ал.1 от ГПК обратно действие на исковата молба, може да важи безусловно само за заповедите, издадени по чл. 411, ал.3 от ГПК. В случаите по чл. 418 от ГПК /които показват по-голямо сходство с предходната процесуална уредба на ГПК от 1952 г. - отм. за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание/ бездействието на кредитора да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с което да започне да тече както срокът на длъжника за възражение по чл. 414 от ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл. 415 от ГПК, следва да бъде зачетено в производството по чл. 422 от ГПК като факт с правно значение по смисъла на чл.235 ал.3 ГПК. Указанията в посочените тълкувателни решения, съгласно които давността относно вземането се прекъсва, считано от момента на подаване на заявлението, ако са спазени условията на чл. 422, ал. 1 от ГПК, се съотнасят към хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 418 от ГПК само когато такова изпълнение е предприето в рамките на разумния срок, съответстващ на постановената съда незабавност на изпълнението. Ако заявлението по чл. 417 о т ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства - не получава издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за бездействие по смисъла на т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г., което не може да има за последица прекъсването на давността. При така даденото разрешение, обжалваното решение се преценява като правилно, по следните съображенията: В конкретния случай, видно от приложеното ч. гр. д. № 2161/2013 г по описа на ПРС на 16.04.2013 г. Банка ”ДСК ” АД клон Перник е депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК против С. С. К.. На 18.04.2013 г. исканата заповед както и изпълнителен лист за процесните суми са издадени. Изпълнителният лист и заповедта са получени от представител на Банката на 29.05.2013 г. Изпълнителното дело въз основа на този изпълнителен лист е образувано на 26.06.2015 г., като поканата за доброволно изпълнение, ведно с приложенията й е изпратена от съдебния изпълнител до длъжника С. С. К., с удостоверяване в разписката на 07.03.2017 г., че по данни на съседи лицето е починало. След което поканата за доброволно изпълнение до длъжника Р. С. С. е връчена на 19.07.2023 г. лично, а исковата молба по настоящото дело е предявена на 30.11.2023 г. При тези факти съдът намира, че петгодишната погасителна давност относно вземането е изтекла преди датата ма подаване на исковата молба срещу Р. С. С.. Като е постановил крайните си изводи в този смисъл, първоинстанционният съд се е съобразил със смисъла на закона, поради което въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение на Районен съд - Перник следва да бъде потвърдено. По отговорността за разноски: С оглед резултата от обжалването и оставянето без уважение на въззивната жалба на осн чл. 273 от ГПК във връз. с чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззивният жалбоподател не се дължат, направените в хода на въззивното производства разноски. По изложените мотиви, Окръжен съд – Перник