Решение № 575 от 16.1.2025 г. на Административен съд - Варна по дело № 979/2024 г.

Производството е по реда на Глава ХІІ от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/. Делото е образувано е по касационна жалба от Агенция „Пътна инфаструктура“, чрез юрк. В.П. против Решение № 45/ 08.02.2024 г., постановено по АНД № 289/ 2023 г. по описа на РС - Девня, с което отменен е ЕФ № 8504619571, издаден от МРРБ, Агенция „Пътна инфраструктура“, с който на „Груп плюс“ ООД, ЕИК 130524668, е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лв. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения и в противоречие с материалния закон. Твърди се, че от страна на въззивния съд не е извършен комплексен анализ на събраните доказателства, не са изложени мотиви относно формирания краен извод за отмяна на ЕФ. Поддържа се, че неправилен е извода на въззивния съд за плащане на дължимата тол такса. Отправя се искане за отмяна на обжалваното решение, както и за постановяване на друго, по съществото на спора, с което да се потвърди отменения ЕФ. В съдебно заседание по делото, касаторът, редовно призован не изпраща представител. От процесуалния му представител юрк. Ст. С. е получена писмена молба по делото за служебна ангажираност и даване ход на делото в негово отсъствие. Ответникът по касационната жалба – „Груп Плюс“ ООД, в депозирано чрез представител по пълномощие писмено становище оспорва касационната жалба. Прави искане за оставяне в сила на въззивното решение и за присъждане на направените по делото разноски, включително възнаграждение за един адвокат. Представителят на Окръжна прокуратура – Варна, в съдебно заседание, дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата, за правилност и законосъобразност на въззивното решение, като пледира за оставянето му в сила. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съотнесени към наведените касационни основания, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е депозирана в законово установения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от легитимирано лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт, съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 от АПК, и при спазване на изискванията на чл. 212 от АПК, което налага извод за нейната процесуална допустимост. Разгледана по естеството на изложените оплаквания и в рамките на задължителната касационна проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 63 „в“ от ЗАНН, настоящият съдебен състав намира жалбата за неоснователна. За да потвърди обжалваното пред него НП въззивният съд е установил от фактическа страна, че в 16. 52 ч., на 13. 06. 2021 г., в землището на гр. Девня, обл. Варна, с устройство № 10071 - елемент от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от ЗП е било установено, че МПС, собственост на ответника – автобус с ДК№ •••••••• с допустима техническа маса 14 440, брой оси 2, категория Евро 6, се е движил по път А – 2, км 399 + 703, с посока нарастващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, без да е заплатена изцяло дължимата пътна такса съобразно категорията, а именно няма валидно подадена тол – декларация или закупена маршрутна карта. На 03. 02. 2023 г. бил съставен ЕФ № 8504619571, връчен по надлежния ред. От правна страна въззивният съд е приел, че с промените на ЗДвП и създаването на чл. 189 Ж от същия закон, е създадена възможност за установяване на адм. нарушения по този закон и ангажиране на административно-наказателна отговорност за тях по опростена процедура, основаваща се на заснемане от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от ЗП, а именно издаване на ЕФ в отсъствие на контролен орган и нарушител. По този начин специалният закон /ЗДвП/ въвежда особено производство по установяване и санкциониране на адм.нарушение, но не регламентира отклонение по отношение на давностните срокове за неговото започване и приключване. Чл. 1 от ЗАНН предвижда субсидиарна приложимост на разпоредбите на този общ закон относно реда за установяване на адм. нарушения, за налагане и изпълнение на административни наказания, във всеки случай когато липсва специална уредба, каквато не е налице по отношение на давностните срокове за производствата по издаване на ЕФ. При тази липса относно сроковете за образуване, съответно за приключване на процедурата по ангажиране отговорността на нарушителя и предвид разпоредбата на чл. 1 от ЗАНН, приложим в производствата по чл. 189 Ж от ЗДвП е цитираният текст от общия закон. Съгласно императивните разпоредби на чл. 34, ал. 1 от ЗАНН, сроковете за образуване на АНП са съответно три месеца от откриване на нарушителя и една година от извършване на нарушението. Според т. 1 от ТП № 1 / 27. 02. 2015 г. по ТД № 1 / 2014 г. на ОСНК на ВКС и ОС на ІІ колегия на ВАС, сроковете по чл. 34 от ЗАНН са давностни и с тяхното изтичане се погасява възможността да бъдат реализирани правомощията на АНО. За тези срокове съдът следи служебно. Налага се извод, че издаването на ЕФ след изтичане на предвидените в чл. 34 от ЗАНН давностни срокове е абсолютна процесуална пречка за АНП и е достатъчно основание за цялостна отмяна. ЕФ по своето правно действие представлява едновременно акт с установителни /като АУАН/ и санкционни /като НП/ функции. Приемането за него на последици, различни от установените за АУАН и НП би означавало нееднакво третиране на нарушители, извършили едно и също нарушение, в зависимост единствено от това дали то е заснето с електронна система или констатирано от контролен орган, каквото нито е нормативно предвидено, а още по – малко оправдано от гледна точка на закона. Аргумент в подкрепа на горното е и това, че специалната процедура за санкциониране на нарушители чрез издаване на ЕФ цели осъществяване на едно ускорено производство по ангажиране на административно - наказателна отговорност, а ефекта от неприлагането на нормите на чл. 34 от ЗАНН би бил противоположен, тъй като създава възможност за продължително бездействие на администрацията, незастрашено от санкцията за изключване на отговорността, нещо в което липсва всякаква правна логика. Следва да се акцентира, че изложеното не е в противоречие с ТР № 1 / 26. 02. 2014 г. по ТД № 1 / 2013 г., където се приема, че ЕФ се приравнява едновременно към АУАН и НП само по отношение на правното му действие, но не и по форма, съдържание, реквизити и процедура по издаване. От това следва единствено, че посочените изисквания, регламентирани подробно в ЗАНН, са неприложими по отношение на ЕФ, но никъде в цитираното ТР /в т. ч. и в мотивите/ не е прието, че тази разлика е и по отношение на сроковете в производствата по чл. 189 Ж от ЗДвП. Подобно тълкуване е разширително и недопустимо в АНП, като същото по никакъв начин не допринася за преследваната бързина с това специално производство. В процесния случай не се спори, а и се установява от събраните по делото доказателства, че нарушението е извършено на 13. 06. 2021 г., а ЕФ е издаден на 03. 02. 2023 г., т. е. много след изтичане на давностните срокове по чл. 34, ал. 1 от ЗАНН, което винаги е 3 самостоятелно основание за цялостна отмяна. В този смисъл е и актуалната практика на Администравен съд – Варна – например Решение № 1779 / 18. 12. 2023 г. по КАНД № 2446 / 2023 г. на този съд, а и на множество други съдилища в страната от края на 2023 г. и началото на 2024 г. Изводите са в унисон и с измененията на чл. 186 А от ЗДвП /ДВ бр. 66 / 2023 г./, към който препраща чл. 189 Ж, ал. 8 от ЗДвП. Горното е достатъчно основание за цялостна отмяна, доколкото е процесуално нарушение от категорията на абсолютните такива, но за пълнота следва да бъде добавено и следното: Отново съобразно актуалната практика на Административен съд – Варна – например Решение № 1448 / 30. 10. 2023 г. по КАНД № 2071 / 2023 г. по описа на този съд, а и на множество други съдилища в страната от края на 2023 г. и началото на 2024 г., хипотезата на чл. 179, ал. 3 Б от ЗДвП не е посочена в разпоредбата на чл. 189 Ж, ал. 1 от ЗДвП, която изрично предвижда издаването на ЕФ само за нарушения по чл. 179, ал. 3 от ЗДвП, но не и такива по чл. 179, ал. 3 Б от ЗДвП. Независимо, че в разпоредбите на чл. 167 А, ал. 4 и чл. 189 Ж, ал. 7 от ЗДвП са включени и нарушенията по чл. 179, ал. 3 Б от ЗДвП, разширително тълкуване при прилагане на санкционни разпоредби е недопустимо, поради което нарушението е следвало да се установи и санкционира по общия ред. Отделно санкционната разпоредба на чл. 179, ал. 3 Б от ЗДвП не съответства на разпоредбата на чл. 9 А от Директива 1999 / 62 / ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17. 06. 1999 г. относно заплащане на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури. Тази директива е транспонирана с Наредба за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние - § 2 от ДР, приета на основание чл. 10, ал. 7 от ЗП - § 3 от ДР. Съставите на административни нарушения, свързани с незаплащане на дължими тол такси за изминато разстояние и предвидените за тях санкции са регламентирани в ЗДвП, поради което същите следва да се тълкуват в съответствие с изискванията и целта на визираната директива. Действително тълкуването на разпоредбата на чл. 9 А от същата директива е от съществено значение, за което е направено искане до СЕС в тази насока, но последния вече се е произнасял по подобни казуси – решения по съединени дела Euro - Team и Spiral - Gep, С – 497 / 15 и 498 / 15, EU: C: 2017: 229, като дадените в тях на националните юрисдикции насоки са достатъчно конкретни и ясни, за да бъдат приложени и в настоящия случай. Отделно отговорът, който СЕС ще даде на отправеното запитване само частично ще допринесе за правилното решаване на настоящия спор, т. к. се иска тълкуване само на изисквания за съразмерност и пропорционалност, въведени с чл. 9 А от тази директива, но не и какво следва като последица от евентуално констатиране на несъответствие на националното законодателство. Този въпрос обаче е изследван от СЕС в постановено от него решение по дело С – 4 384 / 2017 г. Според разпоредбата на чл. 9 А от горната директива, държавите установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по тази директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директивата не съдържа правила за определяне на санкциите на национално равнище и по - специално не предвижда изрично критерии за преценка на пропорционалността им. Но както е посочено в т. 39 от решение по обединени дела Euro - Team и Spiral - Gep, при липса на хармонизация на законодателството на Съюза в областта на санкциите, приложими при неспазване на условия, предвидени от установен в това законодателство режим, държавите са компетентни да изберат санкции, които според тях са подходящи. Съгласно постоянната съдебна практика произтичащото от дадена директива задължение за държавите да постигнат предвидения в нея резултат, както и задължението им по чл. 4, § 3 от ДЕС и на чл. 288 от ДФЕС да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на това задължение, тежи върху всички органи на държавите, вкл. и върху съдебните органи /също решения по C – 184 / 15 и C – 197 / 15, EU: C: 2016: 680, т. 50, по Pantuso и др., C – 616 / 16 и C – 617 / 16, EU: C: 2018: 32, т. 42. Според т. 58 и т. 59 от решението, за да изпълни това задължение, принципът за съответстващо тълкуване изисква националните юрисдикции да използват всички свои правомощия, като вземат предвид вътрешното право в неговата цялост и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на правото на Съюза и да стигнат до разрешение, което съответства на преследваната от него цел /също решения по Pоpperl, C – 187 / 15, EU: C: 2016: 550, т. 43, по Crespo Rey, C – 2 / 17, EU: C: 2018: 511, т. 70/. Така задължението на национален съд да се позове на съдържанието на правото на Съюза, когато тълкува и прилага релевантните норми на вътрешното право, е ограничено от общите принципи на правото и не може да служи като основа за тълкуване contra legem на националното право /също решение от по Pоpperl, 6 C – 187 / 15, EU: C: 2016: 550, т. 44/. В т. 61 от решението е прието, че въпреки това от постоянната съдебна практика следва също, че ако не е възможно такова съответстващо тълкуване, националната юрисдикция е длъжна да приложи правото на Съюза в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост остави без приложение всяка разпоредба, която ако бъде приложена, предвид обстоятелствата по случая, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат /също решение по Pоpperl, C – 187 / 15, EU: C: 2016: 550, т. 45/. Тъй като разпоредбите на чл. 179, ал. 3 Б от ЗДвП, чл. 187 А, ал. 2, т. 1, 2 и 3 от ЗДвП не допускат извършването на преценка относно тежестта на санкциите и на елементите, които могат да бъдат отчитани при определяне на техния размер, а предвиждат глоби и имуществени санкции в абсолютен размер и доколкото в правомощията и компетенциите на съда не се включва определянето на подходящ санкционен режим, а само прилагане на приетия такъв от законодателните органи, не е възможно тълкуване на националния закон по начин, съответен на конкретизираната директива, поради което и единственият начин, който гарантира пълната ефективност на правото на Съюза и защитава предоставените на частноправните субекти права, е непропорционалната национална санкционна уредба - чл. 179, ал. 3 Б от ЗДвП, чл. 187 А, ал. 2, т. 3 от ЗДвП, да бъде оставена без приложение, т. к. в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза резултат. Решението на въззивния съд е валидно, допустимо и правилно, постановено в съответствие с приложимия материален закон. Настоящата инстанция намира, че установените от въззивния съд факти кореспондират със събраните по делото доказателства. Изводите му са съобразени с установените факти и с приложимото право. Налице е съответствие между мотивите и диспозитива на съдебното решение. Разпоредбата на чл. 189ж, ал. 1, изр. първо от ЗДвП, в приложимата редакция към датата на извършване на нарушението (ДВ, бр. 105/2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) регламентира, че при нарушение по чл. 179, ал. 3 ЗДвП, установено и заснето от електронната система по чл. 167а, ал. 3 ЗДвП, може да се издава ЕФ в отсъствието на контролен орган и на нарушител за налагане на глоба или имуществена санкция в размер, определен за съответното нарушение. Електронният фиш съдържа данни за: мястото, датата, точния час на извършване на нарушението, регистрационния номер на пътното превозно средство, собственика или вписания ползвател, описание на нарушението, нарушените разпоредби, възможността за заплащане на таксата по чл. 10, ал. 2 ЗП, размера на глобата, срока и начините за доброволното й заплащане. В нормата не е предвидена възможност да се издаде електронен фиш за нарушение като процесното. Липсва и друга разпоредба, която изрично да предвижда такава възможност, поради което в случая е следвало да бъде съставен АУАН, а впоследствие да се издаде НП, а не да се съставя електронен фиш. Следователно, към момента на извършване на нарушението не е налице изрична нормативна регламентация, предвиждаща възможност за издаване на електронен фиш за нарушение по чл. 179, ал. 3б от ЗДвП. По отношение на санкцията следва да бъде съобразено и произнасянето на СЕС по дело С – 61 на СЕС, а именно: посоченото в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г. изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“, с фиксиран размер. Ето защо, санкционната норма на чл. 179, ал. 3б ЗДвП, предвиждаща абсолютен размер на санкцията за собственик на пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 от Закона за пътищата, за което изцяло или частично не е заплатена дължимата такса по ЗП, включително в резултат на невярно декларирани данни, посочени в чл. 10б, ал. 1 от Закона за пътищата, а именно – глоба или имуществена санкция в размер 2500 лв., следва да остане неприложена. В ЗДвП липсва друга норма, предвиждаща възможност за налагане на санкция за нарушение по чл. 10б, ал. 3 от ЗП, следователно не е налице нормативно основание за прилагане на санкция за конкретното нарушение. По изложените съображения, обжалваното решение следва да се остави в сила. При изхода на спора, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата, сумата от 660 лева, представляваща извършени през настоящата инстанция разноски за адв. възнаграждение. Възражението на касатора за неговата прекомерност се преценява като неоснователно, доколкото договореното и заплатено адвокатско възнаграждение е в размер надвишаващ незначително минималния съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адв. възнаграждения, който е напълно съобразен с фактическата и правна сложност на делото и обема на извършената от проц. представител на въззивника работа.