РЕШЕНИЕ

№ 25

гр. Златоград, 28.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЗЛАТОГРАД в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Асен Черешаров при участието на секретаря Роска С. Юрчиева като разгледа докладваното от Асен Черешаров Гражданско дело № 20245420100300 по описа за 2024 година За да се произнесе взе предвид следното:

Предявен е положителен установителен иск, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 77 и чл. 79, ал. ЗС от И. К. Х., ЕГН ••••••••••, гр. З., ул. „Б.“ №, вх., ет., ап. и С. К. Х., ЕГН •••••••••• с адрес: гр. С., ул. „П. Я.“ № – и двамата чрез адв. Е. М. В. от АК – С. със служебен адрес: гр. Н., обл. С., ул. „А. С.“ № срещу Община Н., със седалище и адрес на управление: гр. Н., обл. С., ул. „Ал. С.“ № ••, Булстат 000615043, представлявана от кмета Б. Р. К., за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици, на основание изтекла в тяхна полза придобивана давност в периода от 1985 г. до 25.09.2024 г. - датата на предявяване на иска, на реална част от 1995 кв.м /първначално искът е предявен за площта от 900 кв.м., като е допуснато изменение на иска по реда на чл.214 от ГПК/ от следния недвижим имот, находящ се в землището на с. Д., общ. Н., обл. С., местност „Н.“, а именно: поземлен имот с идентификатор 21004.10.41, с обща площ 3411 кв.м., с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, категория на земята: девет, стар номер 010041 по кадастралната карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД-18- 799/13.11.2019 г. на Изпълнителния директор на АГКК, при граници и съседи на имота имоти с идентификатори: 21004.10.39; 21004.10.38; 21004.10.58;

21004.888.9901.

В исковата молба пълномощникът на ищците твърди, че имат имота от баща си, като го владеят повече от 30 години - от 1985 г. явно и необезпокоявано от никого като свой. Облагородили са имота и го ползват за градина, засаждайки го с различни селскостопански култури. В имота имат изградена плевня.

При направена справка ищците установили, че процесният имот, включително и тяхната реална част е записан като стопанисван от община Н. и попадащ в категорията на земи по чл.19 ЗСПЗЗ. Твърди се, че процесният имот никога не е бил с неустановен собственик или безстопанствен, а още по- малко Община Н. някога да го е управлявала и стопанисвала, възползвайки се от правата си по чл.19 ЗСПЗЗ.

В периода от 1985 г. до настоящия момент, вкл. ищците не са прекъсвали и не са губили владението върху процесния имот. Постоянно явно и необезпокояван от никого имотът е владян от тях като техен, с оглед на което са го придобили по давност.

При позоваване от страна на ищците на изтекла в тяхна полза придобивна давност, сочат, че следва да установи осъществяването на всички елементи от този придобивен способ, но не и липсата на пречки за настъпването на вещноправните му последици.

Ищците сочат също така, че процесният имот, никога не е влизал в блокове на ТКЗС, не е бил отчуждаван и одържавяван. Цитират, че съгласно чл. 10 от същия ЗСПЗЗ на възстановяване по реда на закона подлежат селскостопанските имоти, които са притежавани преди образуването на ТКЗС или ДЗС, независимо от това дали са били включени в тях или в други, образувани въз основа на тях селскостопански организации, но които фактически или юридически са били отнети от собствениците им, каквато е трайната съдебна практика по приложението на посочената норма приема, че целта на закона е да се върне едно предходно фактическо и/или правно положение, което е било създадено в резултат на отнемане (ограничаване) от държавата на правото на лична (частна) собственост по отношение на определена категория имоти - земеделските земи. В процесния случай имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван, не е отнеман фактически нито от доверителя ми нито от неговия праводател, запазил е статута си на частна собственост, поради което спрямо имота не следва да се прилага разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ.

Излага още съображения, че в случая е придобил имота по давност на основание чл. 79, ал. 1 ЗС въз основа на продължило повече от десетгодишно непрекъснато владение.

На следващо място, ищците сочат, че процесния имот, записан като частна общинска собственост може да се придобива по давност и предвид постановеното Решение № 3 от 24 февруари 2022 г. по Конституционно дело № 16 от 2021 г. с което се Обявява за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г.; поел. доп., бр. 18 от 2020 г.) и на § 2 от заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (ДВ, бр. 7 от 2018 г.). Така при тълкуването на чл. 86 ЗС и § 1 ЗР на ЗДЗС през годините се налага извода, че в периода 01.06.1996 г. - 31.05.2006 г. не е имало забрана за придобиване по давност на имоти частна общинска собственост. На 01.06.2006 г., е в сила мораториумът, установен с § 1 ЗР на ЗДЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.).

Твърди също така, че за вещите - частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС от ДВ, бр. 33 от 1996 г., придобивният давностен срок започва да тече от 01.06.1996 г. и изтича на 01.06.2006 г., към който момент е в сила мораториумът, установен с § 1 ЗР на ЗДЗС (ДВ, бр. 46/2006 г.), с който е постановено спиране на давността за определен период от време, продължен впоследствие до 31.12.2022 г., но с горното конституционно решение този мораториум е обявен за противоконституционен, което решението било обнародвано в Държавен вестник на 4 март 2022 г. и влиза в сила от същата дата и гласи: „...последиците от преустановяване на мораториума ще настъпят от момента на влизане на настоящото решение в сила“.

Сочи още, че освен това КС изрично постановил, че обявяването на мораториума за противоконституционен (т.е. на разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС, с която е въведен, ) не се засяга неговия досегашен ефект. Т.е. не може да се поставя под съмнение, че от въвеждането на забраната за придобиване по давност на държавни и общински имоти на 31 май 2006 г. до 8 март 2022 г. давността е била спряна.

Тоест, ищците са придобили процесния имот на оригинерно правно основание.

С допълнителна Молба, вх. № 19/03.01.2025 г., съгласно дадени указания от съда с Разпореждане № 640/09.12.2024 г., ищците чрез пълномощника си адв. В. уточняват, че за тях е налице правен интерес от предявяване на настоящия положително установителен иска за имота – предмет на делото и че в случая, видно от представените по делото доказателства – скицата на имота, същият е записан като земи по чл. 19 ЗСППЗ, собственост на ответната община и вписването на имота като общински такъв е налице правен интерес от водена на настоящото дело, доколкото на ищците се оспорва претендираното им право. Извежда правния интерес от липсата на документ за собственост на владения от него имот и предвид формалното легитимиране на ответника като собственик на процесния имот по силата на чл. 19 ЗСПЗЗ дори и без акт за общинска собственост е налице правен интерес да установи със сила на присъдено нещо, че процесният имот не е бил в категорията на земите по чл. 19 ЗСПЗЗ и че спрямо него не е налице забрана за придобиване по давност и с оглед на заявеното с петитума на исковата молба – налице е оригинерно правно придобиване на правота на собственост.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е депозирал отговор на исковата молба.

В осз ищецът И. К. Х. се явява лично и с процесуалния си представител адв. В., а ищецът С. К. Х. не се явява, представлява се от адв. В., който поддържа иска.

Ответникът – редовно призован, се представлява от юрисконсулт Д., пледира за уважаване исковата претенция. Признава изцяло предявения иск /изменен по реда на чл.214 от ГПК/, като основателен и доказан и моли същия да бъде уважен. Сочи се, че общината не е дала повод за завеждане на делото, тъй като не е упражнявала фактическа власт върху процесния имот, поради което моли разноските по делото да не бъдат възлагани в нейна тежест.

Между страните не се спори относно наличие елементите от фактическия състав на владението – изтичане на определен срок, намерение за своене /animus/, упражняване на фактическа власт над вещта /corpus/ в претендираната площ от 1995 кв.м. Съдът, като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Ответникът, в осз, е направил признание на иска, за което настоящият съдебен състав счита, че е недопустимо и следва да се цени по реда на чл.175 от ГПК, а не по чл.237 от ГПК.

В Решение № 20 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о., ГК, е застъпен следният извод: „Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен.

То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на иска, за разлика от признанието на факти – юридически или доказателствени, което е доказателствено средство /чл. 175 ГПК/, и е съвместимо със защита срещу иска: ответникът може да отрече въведения от ищеца правопораждащ факт /факти/, а ако го признае – да противопостави съответни възражения. Съгласно ГПК /в сила от 1.03.2008 г./ признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Според чл. 237 ГПК то може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Това означава съдът да преустанови извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.

Решение при признание на иска не може да се постанови, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави и когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда – чл. 237, ал. 3 ГПК; по брачни искове – чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние – чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение – чл. 339 ГПК.

Исковете за собственост поначало не са сред посочените изключения.

Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Защитата на собствеността се състои на първо място в съдебното установяване /признаване/, че ищецът е собственик. Това изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен способ с допустимите за този способ доказателствени средства. Така например, когато спорът има за предмет недвижим имот, придобит чрез сделка, правото на собственост следва да се установи с нотариален акт – чл. 18 ЗЗД; когато придобиването касае имоти – частна държавна или общинска собственост, следва да се представи договор в писмена форма, вписан по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота – чл. 18 ЗС; когато ищецът твърди, че е придобил имот по силата на изтекла придобивна давност, той следва да установи в самото исково производство – чрез свидетелски показания, извлечения от данъчни книги или по друг подходящ начин, че е упражнявал владение за себе си през давностния период; ако се позовава на придобиване чрез административен акт, следва да представи този акт в исковото производство, и т.н. Ако ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, т.е., че имотът принадлежи на ищеца. Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, а това, по изложените вече съображения и такива за правна сигурност, не може да стане с признание на иска. Затова и направено от ответника признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК, ако например касае елементи от основанието на иска за собственост – например владеенето на имота и времето, през което то е упражнявано, или в някои хипотези на придобиване на движима вещ и др. С оглед изложеното, макар исковете за собственост да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска“.

Настоящият съдебен състав споделя в пълна степен изводите на касационната инстанция в цитираното по-горе решение.

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:

Първият елемент от състава на придобивната давност е упражняване на владение, което да съдържа признаците, установени в чл. 68 ЗС. Съгласно текста на цитираната разпоредба, владението представлява "упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя". Външен, обективен признак на владението е упражняването на фактическа власт.

По делото е разпитан свидетеля Р. Ц. Б., чийто покацания съдът цени по реда на чл.172 от ГПК, предвид роднинската й връзка с ищците /тяхна леля, сестра на майка им/.

От показанията на свидетелката се установява, че имотът представлява дълга нива, с площ около 2 дка. Сочи, че имотът се е ползвал първоначално от неината сестра – майка на ищците, като в него са засаждани селскостопански култури и зеленчуци. Свидетелката подробно описва имота, неговите граници, застрояване и начин на ползване. Твърди, че сградата в имота представлява жилище, построено преди повече от 50г.

Настоящият съдебен състав намира, че показанията на свидетеля Б. са подробни, хронологически и логически последователни и вътрешно непротиворечиви.

В тях тя възпроизвежда обстоятелства, които непосредствено е възприела като очевидец. От тези обстоятелства се налага категоричен извод, че има ясна представа за имота, кой го ползва, от колко време и дали го ползва като собственик.

Съдът дава вяра на показанията на свид. Б.. При оценката на показанията й настоящият състав съобрази факта, че свидетелката е леля на шщците. Единствено на това основание обаче не може a priori да се отрече доказателствената стойност на показанията й, както и възможността тя да дава правдиви показания по делото. Процесуалният закон съдържа ясен регламент кои лица не могат да бъдат свидетели и съдът не може да поставя допълнителни ограничения като отхвърля достоверността на показанията на допустим свидетел само по съображения, че се намира в родствена връзка с шщците, щом законът допуска това лице да бъде свидетел по делото. Заинтересоваността и предубедеността на свидетеля не са субективни предположения, които да тежат отнапред върху дадено лице, единствено поради родствена връзка или близки отношения със страна по делото. Напротив, касае се за конкретни факти, които като всеки друг факт в процеса, трябва да бъдат доказани, а не единствено предполагани. Предубедеността на даден свидетел се доказва, като се установи недостоверността на твърденията му. Следователно да се отрече доказателствената стойност на показанията на свид. Б. единствено по съображение, че е леля на шщците, но без да е установено показанията й да са недостоверни, би представлявало проява на предубеденост от страна на самия ръководно-решаващ орган. Имайки предвид тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че показанията на свидетелката са изключително подробни, хронологически и логически последователни и вътрешно непротиворечиви. В тях тя възпроизвежда обстоятелства, които непосредствено е възприела като очевидец.

Съдът дава пълна вяра на показанията на свидетелката. Те не са оборени от нито едно доказателство по делото. Същевременно свидетелката не се опитва манипулативно да представи фактическата обстановка като преувеличава потребностите на ищците – така например споменава, че те са имали спор с първите си братовчеди заради подкопаването на имота от едната му страна. В заключение показанията на свидетелката се ценят като подробни и добросъвестно дадени, поради което се ползват с доверие от съда.

Предвид това съдът намира, за установено, че ищецът е упражнявал фактическа власт върху поцесния имот за период значително надхвърлящ 10 години.

Субективният признак на владението е намерението на владелеца – той държи вещта като своя, т.е. той се смята или иска да стане собственик. В случая от показанията на разпитания свидетел се установява, че ищците считат имота за своя собственост, придобита и предадена им от техните родители.

При така събраните доказателства, съдът намира, че се установява по делото и субективният елемент на владението, поради което са налице кумулативно предвидените предпоставки, необходими за приложението на института на придобивната давност – упражнявано владение върху процесната площ за срок от повече от 10 години.

В настоящото производство ответникът не депозира възражения срещу заявения иск и не ангажира доказателства.

По доказателствата:

Горната фактическа обстановка Съдът възприе въз основа представените и приети по делото писмени доказателства и събраните гласни свидетелски показания.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от ПРАВНА СТРАНА следното:

Разпоредбата на чл. 86 ЗС в редакцията до изменението, обн. ДВ.бр. 33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., установява забрана за придобиване по давност на вещ, частна държавна или общинска собственост. Впоследствие с разпоредбата на § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, ДВ бр. 105 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г., е установен мораториум върху давността, като е предвидено, че тази давност спира да тече.

Установеният в §1 ЗДЗС мораториум многократно е продължаван, като с Решение № 3/24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Република България (обн. ДВ, бр. 18/4.03.2022 г., в сила от 07.03.2022 г. ) са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.).

При това положение, проследявайки във времето законодателната уредба, се налага извод, че за да бъде придобит имот частна общинска собственост по давност е необходимо владението да е установено в периода от изменението на чл. 86 ЗС обн. ДВ.бр. 33 от 1996 г. – т.е. от 01.06.1996 г. и да продължило един ден след отмяната на мораториума, осъществена с влизане в сила на решението на Конституционния съд на Република България, т.е. един ден след 07.03.2022 г., като в този период давността да не прекъсвана.

По делото не е заявено възражение за това че имотът не може да бъде придобит по давност, предвид че представлява публична общинска собственост, поради което за придобиването му на соченото от ищеца основание не се установява.

Именно ответникът носи тежест по оборване презумпциите по чл. 69 ЗС и чл. 83 ЗС, както и да докаже твърдения/възражения, че имотът не може да бъде придобит на соченото основание от ищеца. Негова е тежестта да докаже, че този имот попада в приложното поле на съществуващата забрана/ограничение по силата на закона.

Настоящият съдебен състав намира, че всички предпоставки за придобиване на спорния терен по давност са налице. Ищецът е упражнявал фактическата власт върху вещта в рамките на изискуемия десетгодишен срок за придобиването й по давност.

Владението е продължило от 1985г. до 25.09.2024 г., когато е предявен искът.

Обстоятелството, че в определени периоди от време законът не допускал придобиването на имоти държавна или общинска собственост по давност, не променя изводът, че ищецът е упражнявал фактическа власт с намерение своене.

Според чл. 69 ЗС предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.

В хода на производството, при условията на главно и пълно доказване ищецът успешно доказва владение за себе си.

По разноските:

При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски възниква единствено за ищците, които се свеждат до претенция за присъждане единствено на внесен депозит по СТЕ в размер от 600 лв.

Ответникът е направил искане за разпределяне отговорността за разноските в тежест на ищците, по реда на чл. 78, ал. 2 ГПК. Съдът намира същото за неоснователно, доколкото не е спорно по делото, че процесния имот е бил включени формално в патримониума на Община Н.. Единственият път, по който ищците са в състояние да защитят правата си, е именно настоящият съдебен процес, поради което съдът приема, че общината е дала повод за завеждане на делото.

Воден от горното, Съдът