Решение № 145 от 10.7.2025 г. на Районен съд - Каварна по дело № 233/2024 г.

Производството е образувано по искова молба, подадена от З. И. Г., чрез пълномощник адв. Л. Б. – САК, против „Кредирект“ ЕООД, ЕИК..., с която е предявен установителен иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № 1023297 сключен на 23.02.2024 г. между нея и „Кредирект“ ЕООД, като съдържащ нищожни и неравноправни клаузи и евентуален установителен иск, спрямо главния иск, за признаване за установено по отношение на ответника „Кредирект“ ЕООД, че клаузата по чл. 6, 1 и 6, 2 от договор за потребителски кредит № 1023297/23.02.2024 г. е нищожна. В исковата молба се твърди, че ищецът е заемополучател по Договор за потребителски кредит № 1023297 г. сключен на 23.02.2024 г. с "Кредирект" ЕООД. По силата на посочения договор в заем на ищеца бил предоставен финансов ресурс в размер от 1700, 00 лева, който следвало да бъде върнат в срок от 18 месеца, при уговорен фиксиран лихвен процент – 50 % и годишен процент на разходите – 62, 96 %. Поддържа се, че съгласно погасителен план, общата сума, която следвало да бъде върната от ищеца по процесния договор, възлиза на 5832, 00 лева, която сума включвала главница, лихва и неустойка за непредставяне на обезпечение. Съгласно чл. 6 от договора, в срок от два дни от сключване на договора заемополучателят следвало да предостави обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител – физическо лице, което да отговаря на множество изисквания, поставени от кредитора. Съобразно чл. 18 от договора за кредит, при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят следвало да заплати неустойка в размер на 3270, 74 лева. Изтъква се, че предвидената неустойка при непредоставяне на обезпечение е включена в погасителния план към договора за кредит и е разпределена на равни вноски към главницата и лихвата по заема. По този начин действителната цена на заема възлизала на сумата от 5832, 00 лева. Излага съображения за нищожност на клаузата на чл. 6 от договора за потребителски кредит, предвиждаща задължение на потребителя за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение. Твърди, че клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Изтъква, че неустойката при неосигуряване на обезпечение не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Поддържа, че вземането за неустойка е допълнителна и гарантирана облага и същата представлява скрито възнаграждение за кредитора. Счита, че уговорената клауза противоречи на принципа на добросъвестността, доколкото цели създаването на предпоставки за начисляване на неустойка, която в случая излизала извън присъщите си функции. Предвид изложеното са предявени гореописаните искови претенции за прогласяване нищожността на целия договор за потребителски кредит, евентуално на клаузите от договора, предвиждащи неустойка при непредоставяне на обезпечение. Претендират се и сторените разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответникът "КРЕДИРЕКТ" ЕООД, чрез адв. М. - САК, е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове, като неоснователни по подробно изложени съображения. По същество се твърди, че договорът за кредит не бил недействителен и в случая били съобразени всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и тези на ЗПФУР. Уговорената неустойка не можела да се включи в ГПР, защото разходите се посочвали към датата на сключване на договора за кредит, а тя се начислявала за неизпълнение на задълженията на длъжника и евентуално би била дължима след сключване на договора. Тя имала обезпечителна функция и не представлявала добавък към лихвата, като потребителят предварително бил уведомен за всички възможни суми, които ще му бъдат начислени при неизпълнение на задълженията по кредита. Нямало и заблуждаваща търговска практика, защото в договора ясно бил посочен размерът на ГПР. Клаузата за неустойка била действителна, като потребителят имал възможност и да се откаже от договора, без да дължи каквито и да е суми, ако е преценил, че договорът съдържа неизгодни за него условия. Очевидно било, че той договаря недобросъвестно по чл. 12 от ЗЗД, защото въобще нямал намерение да представя обезпечение, като е целял единствено да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор. Нямало противоречие на неустойката с добрите нрави, клаузата била индивидуално уговорена и имала компенсаторен характер. На клиента бил предоставен предварително СЕФ, с което той бил информиран за всички параметри по кредита и бил наясно с икономическите последици. Между страните имало сключени общо 2 договора за кредит, с идентични условия, като вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия договор, ищцата сключила нов, без да изпълнява задълженията си по тях за предоставяне на обезпечение. Нито имало заблуждаваща търговска практика на финансовата институция, нито клаузите на кредита били неравноправни, след като в продължение на три години ищцата е ползвала многократно един вид кредитен продукт, респ. многократно се е запознавала с условията му. При всеки отделен кредит е получавала преддоговорна информация и сама е избрала да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна: Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че: сумата в размер на 1700 лв. е била изцяло усвоена от заемателя З. Г.; заемателят е изплатил на „Кредирект“ ЕООД по договор за паричен заем № 1023297/23.02.2024 г. сума в размер на 3594, 00 лв.; заплатената сума е послужила за погасяване на задълженията по договора по следния начин: 729, 35 лв. – главница, 692, 94 лв. – възнаградителна лихва, 2141, 71 лв. – такса без обезпечение/неустойка, 30, 00 лв. – такса/администр.на проср.кредит; годишният процент на разходите съгласно договора е 62, 96%; когато в обхвата на разходите по кредита се включи и дължимата неустойка по чл. 18, вр. с чл. 6 от договора, тогава ГПР е в размер на 298, 06%. В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 62, 96%, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП) - 50%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 18 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 3270, 74 лева (при отпусната заемна сума от 1700, 00 лева, т. е. тя е в пъти повече от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (2 дни), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Съгласно чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи - такси, неустойки и т. н. (чл. 23 ЗПК). На основание гореизложените доводи предявеният иск за прогласяване на недействителен на договора за кредит на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК се явява основателен и доказан и следва да се уважи. Доколкото се уважава главният иск за недействителност на договора, то не се е сбъднало вътрешно процесуалното условие за разглеждане на иска, предявен при условията на евентуалност за прогласяване на недействителността на клаузата за неустойка. Предвид установената по делото недействителност на договора за кредит следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. По разноските: При този изход от спора право на разноски има ищеца. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 233, 28 лв. и депозит за възнаграждение на вещо лице в размер на 250, 00 лв. С определение от открито съдебно заседание проведено на 20.05.2025 г. съдът е приел заключението на вещото лице, по поисканата от ищеца ССЕ, като е задължил последния в едноседмичен срок да внесе по сметка на съда разликата между първоначално определения депозит и окончателния размер на възнаграждението на вещото определено на сумата от 377, 00 лв. Ищецът не е възразил срещу размера на определеното възнаграждение при приемане на заключението. До настоящия момент по делото не са представени доказателства, удостоверяващи заплащането на дължимата сума от 127, 00 лв. Съгласно чл. 76 ГПК, всяка страна предварително внася в съда разноските по действията, които е поискала. Поначало възнаграждението за вещите лица също следва да бъде внесено предварително, доколкото е от кръга на визираните в чл. 76 ГПК разноски. В случая обаче, размерът на дължимото възнаграждение е бил определен от съда при приемане на заключението, с оглед представената от вещото лице справка-декларация и ищецът, като страна която е поискала назначаването на експертизата е бил длъжна да внесе възнаграждението в определения от съда 7-дневен срок. С невнасянето на сумата, същият е останал задължен за разноски, поради което е осъществен съставът на чл. 77 ГПК, предвиждащ постановяване на определение за принудително събиране на разноски, които страната не е заплатила. Предвидената с разпоредбата на чл. 77 ГПК възможност за присъждане на разноски, касае случаи при които страната не е внесла предварително или въобще не е внесла дължими такси за производството или възнаграждения за вещи лица и свидетели. Разпоредбата не изисква нарочно сезиране на съда, нито пък предвижда размяна на книжа между страните и това е така, защото се касае за правоотношение между съда и съответната дължаща разноски страна. Следователно ищецът следва да бъде осъден на основание чл. 77 от ГПК да заплати по сметката за вещите лица при РС Каварна, сумата от 127, 00 лева представляваща неизплатено възнаграждение за изготвена по делото експертиза, която сума след постъпването й да бъде изплатена на вещото лице. Процесуалният представител на ищеца претендира на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение в минимален размер, съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищецът е материално затруднено лице – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято полза е разрешен спора. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С- 438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ЗФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК. В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т. о., е прието, че посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове – в този смисъл е Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК. Като взе предвид вида и обема на осъществената правна защита в исковото производство, липсата на фактическа и правна сложност на спора, както и броя на проведените в исковото производство открити съдебни заседания, настоящият съдебен състав приема, че на процесуалния представител на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в общ размер на 400 лв., платимо от ответника "КРЕДИРЕКТ" ЕООД. Възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 от ГПК не следва да се разглежда, доколкото не е на лице хипотеза на договорено между ищеца и адвоката, осъществяващ защитата и заплатено от ищеца възнаграждение за един адвокат. Така мотивиран, съдът