Решение № 1474 от 19.12.2025 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 1902/2025 г.

производство поради това, че деянието не е извършено от лицето; вреди; причинно-следствена връзка между незаконно повдигнатото обвинение от правозащитните органи и вредоносния резултат, като отговорността на държавата е безвиновна.

Видно от приложеното за послужване по делото дп № 176 по описа на отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР – Пловдив за 2012 г., а също и от останалите събрани по делото писмени доказателства:

• на 21.11.2012 г. на основание чл. 212, ал. 1 Наказателно-процесуален кодекс /НПК/ е образувано дп № 270 по описа на Районно управление на полицията /РУП/ – Хисаря за 2012 г. срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 209, ал. 1 във връзка с чл. 18 НК;

• с постановление от 29.11.2021 г. на ••••• при Районна прокуратура – Пловдив дп № 270 по описа на РУП – Хисаря за 2012 г. е иззето от водещия разследването ••••• и е възложено на ••••• при Сектор „Противодействие на криминалната престъпност“ – Пловдив, пред който е образувано дп № 176/2012 г.;

• на 12.12.2012 г. по дп № 180 по описа на Сектор „ПКП“ – Пловдив за 2012 г., водено срещу неизвестен извършител, е извършено претърсване в жилище на адрес – гр. •••••, ползвано от Р. В., в негово присъствие и в същия ден е задържан за срок от 24 часа в помещение за временно задържане на V–то РУП при ОД на МВР - Пловдив на основание чл. 63, ал. 1, т. 1 Закон за министерство на вътрешните работи /обн., ДВ, бр. 17 от 24.02.2006 г., в сила от 1.05.2006 г., отм., бр. 53 от 27.06.2014 г./, за което е издадена заповед за полицейско задържане на лице рег. № 277/12.12.2012 г. на ••••• в Сектор „ПКП“ при ОД на МВР – Пловдив, при което му е извършен полцейски обиск, за което е изготвен протокол от същата дата;

• с постановление от 13.12.2012 г. на ••••• при Районна прокуратура – Пловдив към дп № 176/2012 г. по описа на Сектор „ПКП“ – Пловдив /пр. 10948 от 2012 г./ са обединени материалите по: дп № 1022 по описа на ІІ-ро РУП – Пловдив за 2012 г. /пр. № 10089 от 2012 г./; дп № 270/2012 г. на РУП – Хисар /пр. № 11199 от 2012 г./ и дп № 180/2012 г. на Сектор „ПКП“ – Пловдив /пр. № 11198 от 2012 г./;

• с постановление от 13.12.2012 г. на ••••• при ОД на – МВР – Пловдив Р. И. В. е привлечен като обвиняем по дп № 176/2012 г. за престъпление по чл. 211 във връзка с чл. 210, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 209, ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 във вразка с чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК, като в същия ден за времето от 17: 40 ч. до 17: 50 ч. /10 минути/ е разпитан като обвиняем, а на основание постановление от 13.12.2012 г. на ••••• при Районна прокуратура – Пловдив е задържан за срок от 72 часа в ОЗ „Следствени арести“ – Пловдив;

• с определение постановено в проведено на 15.12.2012 г. открито съдебно заседание по чнд № 8539 по описа на Районен съд – Пловдив за 2012 г., потвърдено с окончателно определение на Окръжен съд – Пловдив постановено в открито съдебно заседание на 20.12.2012 г. по вчнд № 2022/2012 г., спрямо Р. И. В., обвиняем по дп № 176/2012 г. на Сектор „ПКП“ – Пловдив, е взета мярка за неотклонение „здържане под стража“;

• на 24.01.2013 г. Р. В. е разпитан като обвиняем по дп № 176/2012 г. на Сектор „ПКП“ – Пловдив за времето от 14: 10 ч. зо 14: 50 ч. /40 минути/ в присъствието на назначения му служебен защитник адвокат М.;

• с постановление от 13.08.2013 г. на ••••• при Районна прокуратура – Пловдив, тъй като на 08.08.2013 г. Р. В. е бил изпратен в ••••• на основание определение на Районен съд – гр. Оряхово за изпълнение на влязъл в сила осъдителен съдебен акт по нохд № 8/2013 г. на същия съд, с който му е било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 10 месеца, е отменена взетата спрямо него по дп – дознание № 176/2012 г. на Сектор „ПКП“ – Пловдив мярка за неотклонение „задържане под стража“;

• с постановление от 31.12.2013 г. на ••••• при Районна прокуратура – Пловдив наказателното производство е спряно на основание чл. 244, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 25, т. 2 НПК – поради неустановяване на местонахождението на друг обвиняем;

• с постановление от 15.12.2018 г. на ••••• при Районна прокуратура – Пловдив наказателното производство е въззобновено;

• с постановление от 13.05.2019 г. на ••••• при Районна прокуратура – Пловдив наказателното производсто по дп – дознание № 176/2012 г. по описа на отдел „КП“ – гр. Пловдив е спряно;

• с постановление от 11.02.2020 г. на ••••• при Районна прокуратура – Пловдив наказателното производство е възобновено;

• 02.06.2020 г. на Р. В. е връчена призовка за явяване на 09.06.2020 г. в отдел „КП“ при ОД на МВР – Пловдив;

• на 09.06.2020 г. Р. В. се е явил с назначения му по делото служебен защитник адвокат М. в ОД на МВР – Пловдив, отдел „КП“ – Пловдив, като му е предявено разследването и за времето от 14: 50 ч. до 16: 30 ч. /40 минути/ се е запознал с материалите по разследването;

• с постановление на ••••• при Районна прокуратура – Пловдив от 01.09.2020 г., заверен препис на който е представен с исковата молба, наказателното производство водено срещу Р. В. за престъпление по чл. 211 във връзка с чл. 210, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 209, ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 във вразка с чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК – поради това, че не са събрани доказателства, доказващи участието му в извършване на престъплението, в което е обвинен, като видно от направените отметки върху постановлението, преписи от него са изпратени на както на обвиняемите, така и на пострадалите.

Въз основа на така установената фактическа обстановка могат да се направят следните фактически изводи:

На 13.12.2012 г. на ищеца е повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 211 във връзка с чл. 210, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 209, ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК, което е тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 Наказателен кодекс, тъй като за него е предвидено наказание лишаване от свобода от три до десет години, т. е. повече от пет години. С постановление от 01.09.2020 г. на ••••• при Районна прокуратура – Пловдив наказателното производство срещу ищеца е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК поради това, че обвинението не е доказано, като преписи на постановлението в съответствие с чл. 243, ал. 4 НПК / ред. обн. ДВ, бр. 63 от 2017 г./ са връчени както на обвиняемите, така и на пострадалите.

Спори се доколко в правната сфера на ищеца е възникнало претендираното право на обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ предвид разпоредбата на чл. 243, ал. 10 Наказателно-процесуален кодекс, предвиждаща възможността в редакцията й към 01.09.2020 г. /ДВ, бр. 63 от 2017 г./, когато не са били налице основанията за прекратяване на наказателното производство по чл. 243, ал. 1 НПК и постановлението за прекратяване на наказателното производство не е било обжалвано от обвиняемия или от пострадалия, или от неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, то да може служебно да бъде отменено от ••••• от по-горестоящата прокуратура в срок до две години, когато производството е образувано за тежко престъпление, и в срок до една година - в останалите случаи, от издаването на постановлението за прекратяване на наказателното производство, а също и от ••••• ••••• в изключителни случаи и след изтичането на посочените срокове.

Въпреки произтичащото от закона – чл. 243, ал. 10 НПК /в редакцията му към 01.09.2020 г./, правомощие на ••••• от по-горестоящата прокуратура, съответно на ••••• ••••• служебно да отмени постановлението за прекратяване на наказателното производство, когато не са били налице визираните в чл. 243, ал. 1 НПК основания за прекратяването му, то предвид изричната норма на чл. 243, ал. 4 НПК, изискваща изпращане на преписи от постановлението за прекратяване на наказателното производство на обвиняемия, на пострадалия или неговите наследници, или на ощетеното юридическо лице и уреждаща възможност на посочените лица да обжалват постановлението пред съответния първоинстанционен съд в седемдневен срок от получаването на преписа, съдът приема, че за възникване на материалното право на обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не е необходимо изчакването на визираните в чл. 243, ал. 10 НПК срокове за служебна отмяна, а е достатъчно постановлението за прекратяване на наказателното производство да е съобщено на посочените в чл. 243, ал. 4 НПК лица и да е изтекъл срокът на всяко едно от тях за обжалване - приемането на нещо друго предвид изричната разпоредба на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и липсата на някакви допълнителни изисквания за реализирането на отговорността на държавата в посочената хипотеза не отговаря на смисъла за закона и на въведената с него обективна отговорност.

Предвид гореизложеното съдът приема, че са налице първите два елемента от фактическия състав на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – повдигане на обвинение в извършване на престъпление от общ характер и прекратяване на наказателното производство, тъй като деянието не е извършено от лицето, поради което следва да се пристъпи към изясняване и на останалите две предпоставки – вредите и причинно-следствената връзка между незаконно повдигнатото обвинение и описания в исковата молба вредоносен резултат.

Според трайната съдебна практика /Решение № 457 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 1506/2009 г. на ВКС, ГО; решение № 427 от 16.06.2010 г. по гр. д. № 273/2009 г. на ВКС, ІІІ-то ГО; Решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на ВКС, ІV-то ГО; Решение № 165 от 16.06.2015 г. по гр. д. № 288/2015 г. на ВКС, ІІІ-то ГО / нормално е наказателното преследване да се е отразило негативно на психиката и личния живот на ищеца, с оглед на което може да се претендира обезщетение за обичайните неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, без същите да бъдат описвани подробно в исковата молба. Доколкото, обаче, в настоящия случай ищецът претендира обезщетение за конкретизирани в исковата молба вреди, то съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК в негова тежест е установяването на същите.

В тази насока като доказателство е приет заверен препис на експертно решение, издадено на 09.10.2024 г. от ТЕЛК - •••••, видно от който на 09.10.2024 г. ищецът е преосвидетелстван от комисията по документи, при което му е определен по-висок процент трайна неработоспособност – 83%, в сравнение с този, отреден при предходното му освидетелстване - 75%, за срок от 3 години поради следното общо заболяване, от което е инвалидизиран на 13.03.2019 г. – счупване на горния край на тибията /голям пищял/, придружаващо заболяване: хипертонично сърце без /застойна/ сърдечна недостатъчност, като в графа „Анамнеза“ на решението е описана следната история на заболяванията на ищеца: „През 1997 г. получил фрактура на дясна бедрена кост, опериран – метална остеосинтеза. На 01.05.2011 г. при падане получил травма в областта на лявата КС. Установена фрактура на еминенция интеркондиларис. Хоспитализиран и опериран в ортоп. отделение на 05.05.2011 г. – остеосинтезис металика. От 2017 г. имал постепенно засилващи се болки в двете ТБС. Установена асептична некроза на двете бедрени глави. Направени операции 21.07.2018 г. – алопластика на дясна ТБС и на 25.01.2019 г. – лява ТБС. Има болки в лявото коляно. Все още има болки и в областта на двете ТБС и се чувства нестабилен при вървене. С установена артериална хипертония. Оплаква се от лесна умора при мин. физ. усилия, главоболие. На поддържаща терапия с •••••.“ Коментираното експертно решение съставлява официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, тъй като е издадено от длъжностни лица – лекарите, включени в състава на трудово-експертна лекарска комисия съгласно чл. 103, ал. 4 Закон за здравето и по определени в закона – чл. 101, ал. 4 Закон за здравето във връзка с Глава ІV на Наредба за медицинската експертиза /приета с ПМС № 120 от 23.06.2017 г., обн., ДВ, бр. 51 от 27.06.2017 г., в сила от 27.06.2017 г./, форма и ред, поради което се ползва с доказателствена сила както относно дадените от органите на медицинската експертиза диагнози, така и относно констатациите им за историята на заболяванията и за състоянието на пациента към датата на преосвидетелстването му. Ето защо въз основа на него съдът приема за устновено, че: през 1997 г. ищецът е получил фрактура на бедрената кост, във връзка с което е опериран, при което му е поставена метална остеосинтеза, а на 01.05.2011 г., при падане – травма в областта на лява колянна става, поради което е опериран и му е поставена метална остеосинтеза; през 2017 г. е установена асептична некроза на бедрените глави на двете му тазобедрени стави, за което са му извършени две операции за подмяна на последните - на 21.07.2018 г. на дясна и на 25.01.2019 г. на лява.

Липсват доказателства по делото за периода, през който е действала взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“, той да е търсил медицинска помощ и да не е получил такава, както и за причината, довела до настъпилата у него асептична некроза на бедрените глави на двете му тазобедрени стави, с оглед на което и предвид голямата отдалеченост във времето на това негово медицинско състояние, констатирано през 2017 г., от пролежаването му в следствения арест в периода от 13.12.20212 г. до 08.08.2013 г., когато е преведен в •••••, решаващият състав приема за необосновано твърдението му, че именно „лишаването му от свобода за срок от осем месеца в комбинация с ограничената физическа активност, неадекватна медицинска грижа и стресова среда е довело до значително износване на тазобедрената му става.“, наложило спешна оперативна интервенция на същата, свързана с продължителен следоперативен период и физическа рехабилитация, а доколкото данни за диагностицирането му с общото заболяване „Хипертонично сърце без /застойна/ съдречна недостатъчност“ се съдържат единствено в приетия като доказателство заверен препис на експертно решение на ТЕЛК - •••••, което е издадено на 09.10.2024 г., повече от четири години след датата на прекратяване на воденото срещо него наказателно производство – за недоказано и твърдението му, че в резултат на неправомерните действия на Районна прокуратура – Пловдив е развил хипертонична болест, поради което и предвид изложеното до тук - и че няма причинно-следствена връзка между установеното от органите на медицинската експертиза на 09.10.2024 г. влошаване на здравословното състояние на ищеца и образуваното срещу него наказателно производство.

Не кореспондира на събраните по делото доказателства и твърдението на ищеца, че в хода на наказателното производство спрямо него е взета мярка за процесуална принуда – забрана да напуска пределите на Република България, тъй като в материалите по приложеното за послужване по делото дп № 176 по описа на отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР – Пловдив за 2012 г. не се съдържат такива, които да го установяват.

Противно на твърдението на ищеца, че вследствие на повдигнатото му обвинение и наложената му мярка за неотклонение е изгубил работата си и е останал без доходи, установява се от съдържащия се в кориците на приложеното за послужване по делото дп № 176 по описа на отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР – Пловдив за 2012 г. Протокол за разпит на обвиняем с дата 13.12.2012 г. /том ІІ, лист 128/, че при разпита му като обвиняем на 13.12.2012 г. той е заявил, че е е безработен и е с начално образование, като това негово изявление е скрепено и с подписа му върху протокола.

В тази част протоколът за разпит съставлява частен свидетелстващ документ, подписан от ищеца, в който той е удостоверил неизгодни за себе си факти, поради което се ползва с доказателствена сила за тези факти, има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател. Ето защо въз основа на този документ съдът намира, че към 13.12.2012 г. ищецът е бил безработен, поради което привличането му като обвиняем по дп № 176 по описа на отдел „Криминална полиция“ при ОД на МВР – Пловдив за 2012 г. и вземането мярка за неотклонение „задържане под стража“ спрямо него не са довели до оставането му без доходи, съответно не са дали отражение върху трудовата му дейност, тъй като той не е упражнявал такава.

А тъй като по делото не са ангажирани доказателства с какво име се е ползвал в обществото ищецът преди привличането му като обвиняем, съответно след приключване на наказателното производство той да е искал да започне работа и да е предприел конкретни действия в тази насока, то съдът намира за абсолютно голсловни и твърденията му, че „етикетът“ на бивш обвиняем след прекратяване на наказателното производство продължава да вреди на репутацията му, включително като му създава затуднения при търсене и кандидатстване за работа.

С оглед всестранното изясняване на въпроса относно отражението върху ищеца на воденото срещу него наказателно производство по искане на ответника бе изискана и справка за съдимостта на В., видно от която: с решение от 12.09.2005 г. по нахд № 1621 на Районен съд – Руса за 2005 г. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343б, ал. 1 и чл. 343г НК, като на основание чл. 78а НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание „глоба“, както и е лишен от право да управлява МПС за срок от 1 година; на 18.01.2006 г. е одобрено споразумение по нохд № 16/2006г. на Районен съд – Търговище, с което е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 209, ал. 1 НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 8 месеца, изпълнението на което е отложено; на 23.01.2006 г. е одобрено споразумение по нохд № 146/2006 г. на Районен съд – Русе, с което е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343в, ал. 1 НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 3 месеца, изпълнението на което е отложено за срок от три години, както и е лишен от право да управлява МПС за срок от две години; на 11.04.2006 г. е одобрено споразумение по нохд № 1055/2006 г. на Районен съд – Русе, с което е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 209, ал. 1 НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода една година и шест месеца, изпълнението на което е отложено за срок от 3 години и шест месеца; с влязла в сила на 21.12.2007 г. присъда по нохд № 15/2006 г. на Районен съд – Русе е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2 и 5 във връзка с чл. 209, ал. 1 НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода 3 години; Районен съд – Русе определя общо наказание по нохд №№ 16/2006 г. на Районен съд – Търговище, 16/2006 г. на Районен съд - Русе, 1055/2006 г. на Районен съд - Русе и 15/2006 г. на Районен съд – Русе в размер на 3 години лишаване от свобода, изтърпяването на което е започнало на 20.08.2007 г.; на 03.07.2013 г. е одобрено споразумение по нохд № 8/2013 г. на Районен съд – Оряхово, с което е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 211, ал. 2 във връзка с чл. 210, ал. 1, т. 1, предложение 1 и т. 2 във връзка с чл. 209, ал. 1 НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода 9 месеца, което е изтърпяно в ••••• за периода 09.08.2013 г. – 31.05.2014 г. Базирайки се на разгледаната в предходното изложение справка за съдимост решаващият състав приема, че към 13.12.2012 г. ищецът има богато криминално минало, като успоредно с воденото срещу него дп № 176 по описа на отдел „КП“ при ОД на МВР – Пловдив за 2012 г. срещу него е имало висящо и наказателно производство, предмет на нохд № 8 по описа на Районен съд – Оряхово за 2013 г., по което му е определено и наказание лишаване от свобода, което той е изтърпял за времето от 09.08.2013 г. до 31.05.2014 г. В обобщение въз основа на събраните и коментирани в предходното изложение доказателства съдът намира, че вследствие на незаконно повдигнатото му обвинение са накърнени едни от основните права на ищеца като гражданин на Република България – правото му на лична свобода съгласно чл. 30, ал. 1 Конституция на Република България /КРБ/, правото му на личен живот съгласно чл. 32, ал. 1 КРБ, правото му свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната, в резултат на което в неимуществената му сфера са настъпили обичайните в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ негативни последици – причинени са му емоционални и психологически терзания, неудобства и лишения; променен е обичайният му ритъм на живот. Следователно налице са всички предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата да поправи тези вреди.

На обезщетение подлежат всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице съгласно чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ, като в последния липсва уредба относно начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, но в § 1 от Заключителните му разпоредби е предвидено, че за неуредените в него въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони. Ето защо и тъй като в случая се касае за вреди от непозволено увреждане, то при определяне на размера на обезщетението следва да намери субсидиарно приложение разпоредбата на чл. 52 Закон за задълженията и договорите, съобразно която обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.

Според даденото задължително разрешение в т. ІІ от Постановление на Пленума на ВС № 4/23.12.1968 г.: „ …Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД … не е абстрактно … То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.“ В случаите, когато се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се имат предвид и указанията дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., постановено по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, а също така и установените в трайната съдебна практика факти и обстоятелства от значение за определянето на обезщетението, каквито са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; отражение на случилото се върху ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Пак според съдебната практика като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служат и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането; следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния й субституент за заплащане на обезщетение само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване; обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за всички неимуществени вреди претърпени от ищеца в резултат на приключилото срещу него незаконосъобразно наказателно преследване /№ 16 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 396/ 2010 г., ІІІ г. о.; решение № 3 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 637/ 2011 г., ІІІ г. о.; решение № 55 от 11.03.2013 г. по гр. д. N 1107 /2012 г., ІV г. о.; решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/ 2012 г., IV г. о.; решение № 476 от 27.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3281/2015 г., IV г. о.; решение № 311 от 14.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 300/2017 г., IV г. о./ Установи се вече по-горе в настоящото изложение, че: ищецът е обвинен в извършването на едно тежко умишлено престъпление; от момента на привличането му като обвиняем по д. п. № 176/12 г. по описа на Отдел „КП“ – Пловдив на 13.12.2012 г. до момента на издаване на постановлението за прекратяване на наказателното производство на 01.09.2020 г. са изтекли 8 години и 18 дни, който период е извън рамките на разумния; въпреки дългата продължителност на досъдебното производство участието на ищеца, като се изключи времето на задържането му под стража от 13.12.2012 г. до 08.08.2013 г., в него е минимално и се свежда само в даването на обяснения при извършените му разпити на 13.12.2012 г. за времето от 17: 40 ч. до 17: 50 ч. /10 минути/ и на 24.01.2013 г. за времето от 14: 10 ч. до 14: 50 ч. /40 минути/ и запознаване с материалите по разследване, предявени му на 09.06.2020 г. за времето от 14: 50 ч. до 16: 30 ч. /40 минути/ или с обща продължителност от 1 час и половина; преди повдигане на обвинението ищецът е участвал при извършване на обиск на обитаваното от него жилище, след което същият е задържан със заповед за полицейско задържане за 24 часа; спрямо него е взета и мярка за неотклонение „задържане под стража“, която е търпял реално 7 месеца и 25 дни, за времето от 13.12.2012 г. до 08.08.2013 г., когато е преведен в ••••• за изтърпяване на присъда, като срещу не са предприети мерки за процесуална принуда; наказателното производство не е повлияло по някакъв начин на отношенията му в семейството, с приятели, върху трудово- осигурителния, професионалния и здравния му статус. Или като цяло неоснователно повдигнатото му обвинение и задържането му са засегнали основни граждански права на ищеца, което неминуемо е дало негативно отражение върху емоционално-психологическото му състояние, върху начина и качеството му на живот, върху социалното му функциониране, но не може да се сподели виждането му, че са налице „сериозни“ последици от това посегателство.

В обобщение налице са всички елементи на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, като вземайки предвид констатираните в предходния абзац обстоятелства и отчитайки икономическата обстановка в страната през 2020 г. в сравнение с която към датата на приключване на съдебното дирене е налице изключително голямо повишаване на цените в България и на минималната работна заплата със 76.55 % /минималната работна заплата през 2020 г. е 610 лв. съобразно ПМС № 350/19.12.2019 г., а към месец декември 2025 г. – 1 077 лв. според ПМС № 359/23.10.2024 г./, в съответствие критериите за справедливост настоящият състав намира, че дължимото обезщетение за репариране на установените вреди следва да е в размер на 8 000 лв.

Предвид разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗОДОВ, уреждащи съответно изключване на отговорността на държавата в случай, че увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, а също и възможност за намаляване на обезщетението, когато пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, то в рамките на настоящото производство при определяне на размера на претендираното обезщетение следва да бъдат обсъдени и наведените от ответника в тази насока възражения, основаващи се на твърденията, че ищецът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, тъй като има значително криминално минало, наказателното производство е прекратено поради недоказаност, а не поради липса на извършено престъпление, както и предвид наличието на събрани доказателства за неговата евентуална съпричасност.

Според даденото в т. 3 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г. задължително разяснение при извършване на преценка за наличието на основание за изключване на отговорността на държавата или за намаляване на обезщетението трябва да се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност – ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако пострадалият само е допринесъл – обезщетение се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай.

Един от основните принципи на наказателното право, регламентиран в чл. 16 от действащия Наказателно-процесуалния кодекс /НПК/ е, че обвиняемият се смята за невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда. Следователно по силата на тази законова презумпция само по себе си богатото криминално минало на обвиняемия не съставлява доказателство за виновността му в приписваното му престъпно деяние.

Вън от горното чл. 103, ал. 2 НПК постановява, че обвиняемият не е длъжен да събира доказателства, че е невинен, като същевременно алинея първа на посочената норма разпорежда, че тежестта на доказване на обвинението по дела от общ характер лежи върху органите на досъдебното – това според чл. 193 НПК са •••••ът и разследващите органи. Именно затова законът – чл. 107, ал. 1 НПК, на тях възлага правомощието служебно да събират доказателства. Следователно, тъй като според посочените правни норми органите на досъдебното производство са тези, които следва да съберат доказателства, установяващи по категоричен начин връзката на обвиняемия с приписваното му престъпно деяние, то поведението на ищеца като обвиняем по отношение на дейността по доказване на обвинението не може да послужи като основание за изключване или намаляване на отговорността на ответника в изследваната хипотеза, още повече, че самият факт на прекратяване на наказателното производство поради недоказаност на обвинението е елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, приравнен според даденото задължително по силата на чл. 130, ал. 2 Закон за съдебната власт разрешение в т. 7 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. на ВКС на РБ, ОСГК, по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на хипотезата на прекратяване на наказателното производство поради това, че деянието не е извършено от лицето.

А в случай, че ответникът твърди да са били събрани доказателства за евентуалната съпричасност на ищеца към приписваното му престъпно деяние, то възниква и основателният въпрос – защо тогава •••••ът не е повдигнал обвинение, а е прекратил наказателното производство поради недоказаност на обвинението, като едно такова бездействие на органите на досъдебното производство е неотносимо към поведението на ищеца като пострадал, дирещ обезщетение от незаконосъобразно образуваното срещу него наказателно производство и съответно няма как да послужи като основание за намаляване/изключване на отговорността за вреди по ч. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Предвид гореизложеното като неоснователно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца като неоснователно следва да бъде отхвърлено.

И тъй като се касае за вреди от непозволено увреждане, в който случай съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД, приложим субсидиарно при уреждане на процесното правоотношение на основание § 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ, длъжникът изпада в забава без покана, то върху обезщетението следва да бъде присъдена и законната лихва от деня на забавата. Същият според настоящия състав с оглед на: разяснението направено в т. 4 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, че при незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва възниква от влизане в сила на •••••ския акт за прекратяване на наказателното производство; разпоредбата на чл. 243, ал. 10 Наказателно- процесуален кодекс, уреждаща правомощия на ••••• от по-горестоящата прокуратура за отмяна на постановлението за прекратяване на наказателното производство, когато не са били налице основанията за прекратяване на наказателното производство по чл. 243, ал. 1 НПК, поради което то не влиза в сила, а също и разпоредбата на чл. 243, ал. 4 НПК, изискваща изпращане на преписи от постановлението за прекратяване на наказателното производство на обвиняемия, на пострадалия или неговите наследници, или на ощетеното юридическо лице, съвпада с този на изчерпване на възможностите за обжалване на •••••ския акт за прекратяване на наказателното производство. Поради това, че в настоящия случай няма данни постановлението за прекратяване на наказателното производство да е обжалвано, а най-късната дата, на която то е връчено на посочените в чл. 234, ал. 4 НПК лица, е 21.09.2020 г., то срокът за обжалването му е изтекъл на 28.09.2020 г. Следователно на 29.09.2020 г. ответникът е изпаднал в забава и от този ден върху присъденото обезщетение следва да се присъди и законната лихва.

На основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева разноски за заплатена по производството държавна такса.

На основание чл. 10, ал. 3, изр. 2 ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 692 лв. разноски за заплатено адвокатско възнаграждение съразмерно на уважения иск /8650 лв. заплатено адвокатско възнаграждение х 8%/.

По изложените мотиви съдът: