Решение № 1490 от 23.12.2025 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 1229/2025 г.

производство свидетели. Така от показанията на св. В. се установява, че в процесния имот имало голяма двуетажна къща, която била съборена около 1996г., като на нейно място започнал строеж на кооперация, който обаче не се завършил. След събарянето на къщата, Н. М. започнал да живее във фургон пред имота, а в двора на самия имот имало маса и столове, където Н. се хранел. Единствено той ползвал имота, като не разрешавал други хора да влизат там, като това положение продължило до смъртта на М.. Свидетелката сочи още, че не била виждала други хора да влизат в имота. Самият имот, откъм улицата, бил ограден от Н. М. с тел, а след смъртта му, неговата сестра Е. направила метална ограда и метална врата, оградила целия имот, като сложила и ключ на вратата. Установява се още, че трети лица търсили единствено Е. за въпроси, касаещи имота. Така свидетелят разказва как съседи, с цел да монтиран отоплително тяло на собствената си сграда, търсили Е., за да преминат през имота. Показанията на св. В. напълно се подкрепят и от показанията на св. П.. Последната изяснява, че в процесния имот имало къща, която била съборена около 1995г., с цел да се строи кооперация. Н. М. първоначално живеел в къщата, а след събарянето във фургон, като през деня пребивавал в самия имот, а през нощта спял във фургона. Докато бил жив Н. никой друг не влизал в имота. След като починал, неговата сестра Е. К. направила ограда, сложила врата и заключила имота. Докато Н. бил жив също имало ограда, но тя била временна, а към настоящия момент оградата била ламаринена. Твърди, че за влизане в имота всички трети лица търсили единствено Е.. В тази връзка са и показанията на св. Г., който сочи, че Н. М. вечер спял във фургона, а през деня пребивавал в самия имот. Имотът имал ограда, а Н. не допускал никого до него. След смъртта на М., неговата сестра Е. К. направила ламаринена ограда, монтирала врата, която се заключвала и никой не могъл да влиза в имота. Така установените факти от разпита на свидетелите водят до обоснования извод, че приживе Н. е упражнявал фактическата власт върху имота, като същият е започнал да владее от около 1996г. до смъртта си, тоест владението е установено дори в един по-ранен момент от момента, посочен по делото, а именно 06.12.2002г. Несъмнено действията по ограждането на имота, ежедневното му използване, недопускането на други лица представляват неоспорими характеристики на поведение на владелец, който демонтира намерение да свои, което от своя страна е предпоставка за възникване и на право на собственост след изтичането на законовия период от време. От показанията на св. В. и св. П. се разкрива, че владението на М. е било и явно, доколкото същите изрично посочват, че живеят в непосредствена близост до процесния имот, тоест изградили са своите впечатления като съседи, което води до извод, че действията на владелеца са били показни и открити, по начин който позволява те да бъдат възприети от публичността. Отново ще се посочи, че за да е явно едно владение е достатъчно то да бъде така упражнявано, че всеки заинтересован, включително и собственика да може да научи, а не да е научил задължително, която явност в случая е налице. Обстоятелството, че свидетелките са съседи води и до извод, че възприятията им са преки и непосредствени, те лично са възприели описаната фактическа обстановка през годините, което обуславя по-висока доказателствена стойност на показанията им. По отношение приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС е постановено Тълкувателно решение №1/2012г. от 06.08.2012г. на ОСГК на ВКС, с което се прие, че презумпцията се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. В мотивите на тълкувателния акт е посочено, че презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Посочено е още, че независимо от правото на всеки от съсобствениците да ползва общата вещ, то някой от тях може сам да упражнява фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на останалите. Това може да стане било като въобще не знае, че и друг има право на собственост върху същия имот, било като отнеме владението на останалите съсобственици и не ги допуска да го ползват съобразно идеалните си части. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Тогава е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл.79 ЗС. От изложеното следва, че за да бъде оборена презумпцията по чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици, нужно е основанието, на което е установена фактическата власт от съсобственика, да признава такава власт и на другите съсобственици. Такъв ще бъде случаят примерно, когато на две лица е прехвърлено правото на собственост и е предадено владението върху един имот, като впоследствие въз основа на вътрешните им отношения само един от приобретателите остава там. Когато обаче основанието, на което се установява това фактическо състояние не признава фактическа власт на другия съсобственик, тогава този, който владее се счита, че владее за себе си. В настоящия случай, видно от подробно изложената по-горе фактическа обстановка, към момента, от който се претендира, че М. започнал да владее - 06.12.2002г., денят следващ постановяване Решението на ВКС, с което е обявен за окончателен предварителният договор, действително имотът е бил в режим на съсобственост, като права са притежавали следните лица при съответните квоти, както следва: 1) 7/10 ид.ч. общо за Я. П. и Г. К., тоест по 7/20 ид.ч. за всеки от тях, които са придобити от купувачите в режим на СИО, доколкото към момента влизане в сила на Решението на ВКС - 05.12.2002г., двамата са били в граждански брак; 2) за С. Л. – 2/10 или 4/20 ид.ч., тъй като на 28.10.2002г. Е. К. се разпоредила с 2/10 ид.ч. от имота в полза на Л.; 3) за Н. М. – 1/10 или 2/20 ид.ч., останали му по наследство от неговата баба. От така установеното следва, че към 06.12.2002г. Е. К. не е притежавала собственост по отношение процесния имот. Както безспорно се установи от представените по делото доказателства, към 06.12.2002г., когато се претендира да е започнал да тече срокът за придобивна давност, Н. М. е бил осъществил фактическа власт върху целия имот. За да се прецени дали в отношенията му с другите съсобственици намира приложение презумпцията на чл. 69 ЗС, тоест дали М. е владелец или държател на чуждите идеални части, посочени по-горе, следва да се посочи дали основанието, на което Н. е установил фактическата си власт признава такава власт и на другите съсобственици. В тази връзка настоящият състав намира, че братът на Е. К. е установил фактическа власт върху имота на основание наследство от своята баба, което основание по никакъв начин не признава такава власт по отношение на Я. П. и Г. К., нито пък по отношение на С. Л.. Първите двама черпят своите права от постановеното решение на ВКС, с което се обявява за окончателен сключеният между тях и Е. К. предварителен договор за 7/10 ид.ч. от имота, а С. Л. от сключен между него и К. договор за покупко-продажба на 2/10 ид.ч. От това се извежда, че основанието, на което владелецът е установил властта си не признава такава власт на останалите страни, то е коренно различно от основанията, от които другите съсобственици черпят правата си. От изложеното следва обоснованият извод, че в отношенията между Н. М., Я. П. и Г. К. ще се прилага на общо основание презумпцията на чл. 69 ЗС, тоест първият е владял за себе си и не е бил държател на чуждите идеални части. Същото е правното положението и между М. и С. Л. – Н. е бил владелец и на неговите идеални части, а не държател. За пълнота ще се посочи, че липсват каквито и да било доказателства за това, че другите съсобственици изобщо са осъществили през който и да е период фактическа власт върху имота. По безспорен начин се доказа, че Н. М. е владял процесния имот, с намерение за своене, от 06.12.2002г. /дори от по-ранен етап/ до смъртта си през 2014г. От това следва, че към 06.12.2012г., когато изтича 10-годишният давностен срок, правата на Я. П., Г. К., съответно съпругата му Д. С., както и на С. Л. са се погасили, тъй като са придобити по давност от друго лице. След смъртта на М. на •г., Е. К., като единствен наследник на своя брат, е наследила цялото негово имущество, в това число и спорния имот. Ищцата Е. В. Г., с прекратяване на брака с Я. П. от •г., е придобила 7/40 ид.ч. от имота, но в отношенията с владелеца М. също се прилага презумпцията на чл. 69 ЗС, като всичко изложеното по-горе намира пълно приложение и тук, поради което Г. е загубила собствеността си към момента на изтичане на 10-годишният давностен срок – 06.12.2012г. Ищците по делото – Е., В. и М. П., като наследници на Я. С. П., не са придобили никакви права в имота, тъй като към момента на откриване на наследството към 06.01.2018г., техният наследодател не е притежавал права на собственост в процесния имот. Така установеното е достатъчно за отхвърляне изцяло на предявения иск за делба. Настоящият състав намира, че не е налице необходимост да коментира последващите прехвърлителни сделки – от Е. към Д. К., доколкото последната изрично заявява, че не желае имотът да се дели и претендира отхвърляне на иска за делба, който резултат в случая е налице. Доколкото не са налице основанията за допускане недвижимия имот до делба, то не следва да се обсъжда и въпросът дали недовършеният строеж представлява самостоятелен обект и следва ли същият да се изключи от делбата. Поради изложените аргументи първоинстанционното решение се явява допустимо и правилно, поради което ще се потвърди изцяло. ПО ЧАСТНАТА ЖАЛБА: Неоснователни се явяват релевираните възражения за недопустимост на определението, в частта, с която ищците са осъдени да заплатят на Д. К. сумата от 300 лв. – разноски в производството, както и 1000 лв. в полза на адв. П. Д. за осъществено проц.представителство по чл. 38 ЗА. Както бе посочено по-горе, в случая не е налице главно встъпване, поради което и съдът не е бил задължен да постановява отделен диспозитив в тази насока. В същото време Д. К. е участвала в производството по делба като лице, притежаващо права на по отношение делбената вещ. След като е взела участие по делото, респ. генерирала е определени разноски, то с оглед изхода на спора тези разноски следва да и бъдат възстановени. По отношение правилността на определението жалбоподателите акцентират, че от страна на адв. Д. /проц.представител на Е., Д. и С. К./ и адв. Б. /проц.представител на С. Л./ били направени искания за присъждане възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 ЗА в размер от по 1500 лв., като съдът редуцирал същите и присъдил възнаграждения от по 1000 лв., който размер обаче също бил завишен. В тази връзка следва да се посочи, че основен ориентир при определяне размера на адвокатските възнаграждения е фактическата и правна сложност на делото, като на преценка подлежат и извършените от процесуалния представител проц.действия, броя на проведените съдебни заседания, материалния интерес, както и други фактори. В настоящия случай делото несъмнено се отличава със завишена фактическа и правна сложност. Налице са многобройни релевантни факти, които следваше да се установят. Налице е и необходимостта от изследване на съдебна практика, респ. съотнасяйки същата с конкретните особености на делото. В производството са проведени множество открити съдебни заседания. Като се има предвид горното, по отношение възнаграждението на адв. Д., съдът намира същото за напълно обосновано, доколкото и проц.представител е имал активно проц.поведение. Обстоятелството, че определеното възнаграждение от 1000 лв. по чл. 38, ал.2 ЗА за оказано проц.представителство на Д. К. надвишава договореното възнаграждение между същия адв. Д. и ответника С. К. не е основание да се намали възнаграждението по реда на ЗА, доколкото при определяне на последното съдът се ръководи от всички изложени по-горе фактори, а не от договорена сума между адвоката и другата страна по делото. Освен това за защита интересите на Д. К. проц.представител е осъществил различни по вид и сложност процесуални действия, които обуславят присъждането на така определения размер на възнаграждение. По отношение възнаграждението на адв. Б. обаче, настоящият състав намира, че същото следва да бъде редуцирано до размера от 600 лв., доколкото действително процесуалната активност на последния е занижена. Процесуалният представител е депозирал ОИМ, с който единствено е посочил, че желае искът спрямо неговия доверител да се отхвърли, като не са налице предприети в хода на делото действия, които да обуславят исканото възнаграждение. ПО РАЗНОСКИТЕ: С оглед изхода на спора сторените във въззивното производство разноски ще следва да останат в тежест на жалбоподателите. По делото е представен Договор за правна защита и съдействие от 05.09.2025г., сключен между Е. Н. К. и С. С. К., в качеството си на клиенти и адв. П. Д. Д.. Посочено е, че всеки от клиентите заплатил сума от по 750 лв. в полза на адвоката, които суми се претендират. Направено е и искане от адв. П. Д. за присъждане на сумата от 1000 лв.- възнаграждение за оказано във настоящото произвоство проц.представителство по реда на чл. 38, ал.2 ЗА в полза на Д. К.. Представен е и договор за правна защита и съдействие от 02.09.2025г., сключен между С. Л. и адв. С. Б. за оказано проц.представителство по реда на чл. 38, ал.1, т.3, предл.2 ЗА, като се претендира присъждане на сумата от 1000 лв. Депозирано е и възражение за прекомерност от адв. Г. П.. Настоящият състав намира, че в полза на Е. и С. К. следва да се присъди заплатеният адвокатски хонорар, доколкото делото се отличава със завишена фактическа и правна сложност, респ. всичко изложено по-горе за разноските пред Районен съд намира приложение и тук. Същото се отнася и за претендираното от адв. Д. възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА. По отношение претендираното от адв. Б. възнаграждение по чл. 38, ал.1, т.3 ЗА, съдът намира че същото е прекомерно, доколкото в производството пред въззивния съд процесуалният представител на С. Л. не е имал активно процесуално поведение, с изключение на явяването си в открито съдебно заседание. Поради тази причина дължимото за настоящата инстанция възнаграждение на адв. Б. следва да бъде определено в размер на 400 лв. Воден от горното, съдът: