Решение № 17 от 16.1.2025 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 234/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на И. Д. К., ЛНЧ ••••••••••, гражданин на Великобритания, чрез особен представител – адв. Е. П., срещу Решение № 108/07.03.2024г. по гр.д. № 246/2023г. по описа на Окръжен съд-Плевен в частта, в която е осъден да заплати на „Обединена българска банка“ АД сумата от 56 172.69 лв., представляваща главница по Договор за студентски кредит от 28.11.2013г., от която 11 079.20 лв. – редовно падежирали главници за периода 15.11.2020г. – 15.03.2023г. и 45 093.49 лв. – предсрочно изискуема главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на ИМ – 30.03.2023г. до окончателното изплащане, и сумата от 2 153.93 лв. – редовна възнаградителна лихва за периода 15.08.2022г. – 15.03.2023г. В жалбата се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваните части поради противоречия с материалния закон. Развиват се оплаквания срещу изводите на съда за настъпила предсрочна изискуемост на вземането и за неоснователност на възражението за недействителност на процесния договор за кредит поради противоречие със закона – чл.10 ал.1 от ЗПК. Излага, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът не е изискал от компетентните държавни органи във Великобритания или чрез съдебна поръчка необходимата информация с оглед релевираното правоизключващо възражение за наличие хипотезите на чл.8 от процесния договор, при които кредитополучателят не дължи връщане на заетите суми, а се активира държавната гаранция. Прави искане за отмяна на решението в обжалваните части и вместо това постановяване на друго, с което тези искови претенции бъдат отхвърлени. В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959, правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, чрез пълномощника си – юрисконсулт Т. Т. С. – Л., е подала отговор на въззивната жалба, в който заема становище за неоснователност на наведените с нея оплаквания. В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба и от „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959, чрез процесуалния представител по пълномощие, срещу Решение № 108/07.03.2024г. по гр.д. № 246/2023г. по описа на Окръжен съд - Плевен в частта, в която са отхвърлени предявените от банката срещу И. Д. К. искове по чл.430 от ТЗ вр. чл.24 от ЗКСД вр. чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за сумата над 2 153.93 лв. до претендираната от 8 313.19 лв. – начислена редовна възнаградителна лихва за периода 15.08.2022г. – 15.03.2023г. и за сумата от 131.52 лв. – претендирана като начислена редовна възнаградителна лихва върху предсрочно изискуема главница от 30.03.2023г. за периода от 15.03.2023г.до 29.03.2023г. Жалбоподателят излага доводи за неправилност на решението в обжалваните части поради нарушение на материалния закон – несъответствието му с правната уредба, касаеща капитализацията на лихви и анатоцизъм. Прави искане за отмяна на съдебния акт в обжалваните части и вместо него постановяване на друг, с който тези искови претенции бъдат уважени в пълните им предявени размери. Претендира направените във въззивното производство разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл.263 ал.1 от ГПК насрещната страна – И. Д. К., чрез назначения особен представител – адвокат Е. П., не е подала отговор и не е взела становище по жалбата. В съдебно заседание жалбоподателят И. Д. К., чрез назначения особен представител, поддържа подадената въззивна жалба и искането, направено с нея. Излага подробни правни съображения в писмен вид. Насрещната страна не изпраща представител. Всяка от въззивните жалби е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. Съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК въззивният съд следва да извърши служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. За да се произнесе по спора, настоящият съдебен състав намира следното: Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по искова молба на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД /с предишно наименование „Райфайзенбанк България“ ЕАД/ срещу И. Д. К., с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.430 ТЗ вр. чл.79 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Твърди се наличието на сключен между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и ответницата Договор за студентски кредит от 28.11.2013г., по силата на който банката отпуснала на кредитополучателя студентски кредит в размер на 59 163.83 лв. с цел заплащане на 11 бр. такси за обучение, всяка в размер на 5 378.53 лв., с краен срок за погасяване 15.02.2030г. – на 120 равни анюитетни месечни вноски, дължими на 15-то число на месеца, считано от 15.03.2020г. Посочва се, че отпуснатият кредит е усвояван поетапно и в пълен размер. Между страните била договорена възнаградителна /редовна/ лихва в размер на 7 % за целия срок на кредита и обезщетение за забава в размер на основния лихвен процент, увеличен с 10 пункта годишно върху забавената сума за времето на забавата, както и гратисен период при погасяване на кредита от 75 месеца, считано от датата на сключване на договора до 15.02.2020г., през който кредитополучателят не дължи плащане на главница и лихва, но по време на който банката начислява лихва върху усвоената част от кредита, която се капитализира годишно. Твърди, че в случая банката не капитализирала редовната лихва, начислена през гратисния период. Посочва, че съгласно чл.6.2 от договора кредиторът има право да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане от страна на кредитополучателя на три последователни погасителни вноски. Твърди, че банката е изпълнила всички задължения по договора – на кредитополучателя била отпусната посочената по-горе сума, усвоена изцяло от него. Твърди неплащане на двадесет и девет последователни погасителни вноски по договора от страна на ответницата – за времето от 15.11.2020г. до 15.03.2023г. включително, като се позовава на чл.6.2 от договора и чл.432 от ТЗ и прави изявление за обявяване на цялата непогасена сума по кредита за предсрочно изискуема, считано от датата на получаване на препис от исковата молба от ответницата. Направено е искане за осъждането й да заплати на ищеца сумата от 56 172.69 лв. – главница по договора, от която редовно падежирали главници за периода от 15.11.2020г. до 15.03.2023г. вкл. в размер на 11 079.20 лв. и предсрочно изискуема главница в размер на 45 093.49 лв., ведно със законната лихва върху цялата главница от датата на подаване на ИМ до окончателното й изплащане; сумата от 8 313.19 лв. – начислена възнаградителна /редовна/ лихва за периода от 15.11.2020г. до 15.03.2023г. вкл.; сумата от 131.52 лв. - начислена възнаградителна /редовна/ лихва върху предсрочно изискуемата главница за периода от 15.03.2023г. до 29.03.2023г. вкл.; сумата от 1 307.96 лв. – начислено обезщетение за забава за периода от 15.11.2020г. до 29.03.2023г. вкл. С определение от 18.05.2023 г. по делото, на основание чл. 227 от ГПК, съдът е конституирал в производството като ищец „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959 в качеството й на правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, ЕИК 831558413. В срока по чл.131 от ГПК ответницата, чрез назначения й особен представител, е заела становище за неоснователност на предявената искова претенция. Оспорва да са настъпили предвидените в договора и закона предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като възразява, че не са настъпили обективните факти, обуславящи настъпване на предсрочната изискуемост съгласно т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСТГК на ВКС. Възразява, че не е установена началната дата, от която е следвало да започне погасяване на кредита, както и оспорва упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем, доколкото такова изявление не е достигнало до нея, а връчването на приложеното към исковата молба уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост на назначения й особен представител не може да изпълни това изискване на закона. Досежно претенцията за договорена възнаградителна лихва твърди, че при предсрочна изискуемост на кредита следва да бъде съобразена липсата на основание за формиране на договорна лихва с възнаградителен характер, тъй като кумулирането на две обезщетения за забава за един и същи период би довело до неоснователно обогатяване на кредитора, което правния ред не допуска. Позовава се на т. 2 от ТР № 3/2017 г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСТГК на ВКС, съгласно която от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи само в размер на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната лихва върху нея за този период. Прави възражение за нищожност на договорните клаузи за възнаградителна лихва, като сключени в противоречие със закона и добрите нрави. Възразява, че клаузата на чл. 4.4 от договора води до анатоцизъм по смисъла на разпоредбата на чл. 10 ал. 3 от ЗЗД и нарушава разпоредбите на чл. 143 т. 10, т. 12 и т. 19 и чл. 146 от ЗЗП. Твърди, че договорът е сключен в нарушение на чл. 10 ал. 1 от ЗПК, тъй като е изготвен с шрифт по-малък от 12, както и недължимост на претендираните суми поради наличие на една или повече от хипотезите на чл.8 от договора, при които се активира държавната гаранция за плащане по него. Събраните по делото доказателства са установили възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, по която не се спори, а именно, че на 28.11.2013г. между „Райфайзенбанк България“ ЕАД, от една страна като кредитор и И. Д. К., от друга страна като кредитополучател, е сключен Договор за студентски кредит, съгласно чл. 1.1 от който на последната е предоставена сумата от 59 163.83 лв., с краен срок на погасяване на кредита 15.02.2030г. Съгласно чл. 1.1 от същия, кредитът е отпуснат с цел заплащане на 11 броя такси за обучение на кредитополучателя, всяка от които в размер на 5 378.53 лв. В чл. 3.1. е уговорена фиксирана годишна лихва, като възнаграждение за ползването на предоставения кредит, в размер на 7 %, начисляваща се от датата на усвояване на всяка сума по кредита, а с чл. 3. 2. е уговорена и лихва за забава в размер на основния лихвен процент, увеличен с 10 пункта годишно върху забавената сума /вноска или част от вноска/ за времето на забавата до окончателното изплащане на забавените задължения, в случай на забава в плащането на дължими суми по кредита. В чл.4.2 и чл.4.3 е уговорено, че при погасяване на кредита кредитополучателят ще ползва гратисен период от 75 месеца, считано от датата на сключване на договора до 15.02.2020г., през който период той не дължи плащане на главницата и лихва по кредита, а в чл.4.4 – че по време на гратисния период банката начислява лихва върху усвоената част от кредита, съгласно действащия погасителен план, като начислената лихва се капитализира годишно. Според чл.4.7 вр. чл. 4.8 от договора, след изтичане на гратисния период кредитополучателят се е задължил да погаси кредита на 120 равни анюитетни месечни вноски, дължими на 15-то число от съответния месец, считано от 15.03.2020г. до 15.02.2030г. В чл.6.2 от договора е уредено правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане от страна на кредитополучателя на три последователни погасителни вноски. Към договора е представен погасителен план, подписан от страните по него, съответстващ на договореностите между тях. Другият погасителен план, който е представен, не е подписан от страните по договора и не съответства на съдържанието му, като всяка ежемесечна вноска за периода от 15.03.2020г. до 15.02.2030г. е в размер, различен от договорения в чл.4.8. По делото са приложени 11 броя искания от страна на ответницата, подадени до "Райфайзенбанк България" ЕАД, за усвояване на средства от студентския кредит, във всяко от които същата е посочила, че желае да усвои сумата от 5 378.53 лв. – семестриална такса за заплащане на съответния учебен семестър. Към всяко искане е приложено уверение, издадено от Медицински университет - Плевен, съгласно което ответницата е студент в редовна форма на обучение в специалността "Медицина", посочен е срока на обучение – 12 семестъра, размера на семестриалната такса – 2 750 евро и срока за полагане на последния държавен изпит – 01.03.2019г. Представени са преводните нареждания за заплащане на семестриалните такси на Медицински университет – Плевен. Заключението на приетата по делото съдебно-икономическа експертиза е установило, че отпуснатият кредит е предоставен и усвоен в пълен размер, след което усвоените суми са преведени по сметка на МУ. Вещото лице е изчислило, че размерът на отложената възнаградителна лихва за гратисния период /от 28.11.2013г. до 15.02.2020г./, формиран при капитализиране на лихвата веднъж годишно през този период, както е посочено в чл.4.4 от договора, възлиза на сумата от 18 165.13 лв., а без капитализирането й – в размер на 15 993.81 лв. Установило е, че постъпилите от кредитополучателя суми за периода от 16.03.2020г. до 24.08.2022г. /след тази дата не са постъпвали плащания/ са в общ размер от 24 861.76 лв. и видно от представената от ищеца справка по чл.366 ГПК посочената сума е отнесена за погасяване на цялата отложена възнаградителна лихва, начислена през гратисния период /същата не е предмет на исковата претенция/ и на главници и лихви по погасителен план, вследствие на което първата просрочена вноска е от 15.11.2020г. и към 29.03.2023г. просрочените вноски са 29. Вещото лице е изчислило размера на непогасените задължения по договора в няколко варианта, като в допълнителното заключение е изготвило и вариант без капитализация на възнаградителната лихва, при съобразяване на поредността по чл.76 ал.2 от ЗЗД, като с постъпилите по сметката на кредитополучателя суми най-напред се погасяват разноските, след това лихвите и накрая главницата, а при погасяване на лихвата се погасява първо отложената лихва от гратисния период изцяло, който вариант е възприет от първоинстанционния съд. Съдът, след анализ на събраните по делото пред първата инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното производство, очертани във въззивните жалби на страните и отговора на въззиваемото дружество, достигна до следните правни изводи: Предмет на делото е договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти, сключен съобразно специалните правила и типови образци на Закона за кредитиране на студенти и докторанти. Съдът и без възражение и позоваване от страна е длъжен да приложи императивните разпоредби на чл.26 от ЗЗД относно действителността на договора и неговите клаузи от външна страна, както и приложимото законодателство във връзка с осигуряване на потребителска защита. Съгласно постановките на ТР № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или отделни техни клаузи, без да е направено възражение от заинтересовната страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Съгласно чл.7 ал.3 от ГПК, съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В случая, с оглед качеството на задълженото лице и вида на договора, е налице договор за кредит, сключен с потребител съгласно §13 т. 1 от ДР на ЗЗП, по отношение на който е приложимо защитното законодателство на чл.143 и сл. от ЗЗП по силата на изричното препращане в чл.17 ал.5 от ЗКСД. Съдът намира, че същият съответства на правилата на потребителска закрила и не страда от пороци, водещи до неговата нищожност. Изготвен е в писмена форма, на два езика – освен на български език и на езика на държавата, чийто гражданин е кредитополучателя. Същият е в съответствие и с правната норма на чл.10 ал.1 от ЗПК, в редакцията й, действаща към датата на сключването му. Цитираната от жалбоподателя-ответник Директива 2008/48/ЕО не съдържа въведеното през 2014г. със ЗПК изискване всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по- малък от 12. С Определение на Съда на Европейските общности /шести състав/ от 14.04.2021 г. по дело С-535/2020 е дадено тълкуване на чл. 10 § 2 и чл.22 § 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, според което същите следва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която да налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12. Следователно, изискването на чл.10 ал.1 от ЗПК за формата на договора следва да бъде съобразявано при преценка действителността на договорите за кредит, но от момента на въвеждане на същото в националното законодателство и влизането на тази разпоредба в сила. Нормата на чл.11 ал.2 от ЗПК също не е била действаща към момента на сключване на процесния договор. Освен това по делото липсват доказателства за приложими Общи условия на банката към договора за кредит, представляващи неразделна част от същия и приложими в отношенията между страните именно по процесното договорно правоотношение. Процесният договор отговаря в пълна степен и на предвидените в ЗКСД изисквания за задължителни реквизити, съгласно утвърдените типови образци, като клаузите му са ясни, точни и разбираеми, а кредитополучателят е ясно информиран за срока и начина на издължаване на отпуснатия му кредит. Фактът, че кредитополучателят е бил уведомен за всички условия по кредита, разбирал е съдържанието на договора и е желаел настъпването на правните последици от него, е видно и от подписания от него погасителен план, от усвояването на договорения ред за усвояване на заетата сума и от извършваните погашения. С оглед на това, договорът е действителен и е породил желаното от страните действие. Същият е бил предоставен за финансиране на таксите за обучение на кредитополучателя – ответницата по делото, която е била студент в Медицински университет – Плевен, и е усвоен изцяло. Ползва се с гратисен период – от 75 месеца, считано от датата на сключване на договора. Страните са уговорили погасяването му в рамките на десет години след изтичане на гратисния период, с падеж всяко 15-то число на съответния месец. Няма данни кредитополучателят да е прекъсвал обучението си в рамките на предвидения срок за обучение и в издадените му уверения е изрично посочено, че срокът за полагане на последния държавен изпит е 01.03.2019г., т.е. крайният момент на гратисния период е настъпил на 01.03.2020г., от когато за ответницата е възникнало задължението да започне да погасява дължимите суми по отпуснатия кредит. С оглед на това, гратисният период в случая е уговорен в съответствие с разпоредбата на чл.23 ал.2 от ЗКСД, като първата падежна дата за погасяване на кредита правилно е определена на 15.03.2020г. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Действието на предсрочната изискуемост настъпва от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са налице обективните факти, обуславяща настъпването й. В случая, изявлението на кредитора е обективирано в самата искова молба, препис от която е връчен на особения представител на ответницата, назначен по реда на чл.47 ал.6 ГПК. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, в хипотезата на обективирано в исковата молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост следва да се приеме, че с връчването на препис от ИМ на назначения на длъжника особен представител това волеизявление достига до него. В настоящия случай, при обективирано в ИМ изявление на банката за упражняване правото й да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем и при съобразяване, че към датата на подаването й са настъпили обективните предпоставки на чл.6.2 от договора, съдът приема, че с връчването на 07.09.2023г. на ИМ и приложенията към нея на особения представител на ответницата, волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост е породило своето действие. По изложените съображения, неоснователно се явява оплакването във въззивната жалба, че не е налице валидно обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, поради което вземането, произтичащо от процесния договор, не е било изискуемо. В чл. 8.3 от процесния договор, така също и в типов договор с МОН за кредитиране на студенти и докторанти от 29.06.2010г., е залегнала уговорката, че държавата заплаща непогасената част от общия размер на задължението /главница и лихви/ по договора при смърт на кредитополучателя; настъпване на трайна неработоспособност 70 или над 70 на сто за срок, по-дълъг от три години от датата на инвалидизиране и при раждане или пълно осиновяване на второ или следващо дете в рамките на 5 години от изтичане на гратисния период. Това е законова разпоредба, обективирана в чл. 27 ал. 1 от ЗКСД. По делото липсват доказателства ответницата /или нейни наследници/ да е изпълнила задължението си по чл.27 ал.3 от ЗКСД, респ. по чл.8.4 от договора и да е уведомила банката-кредитор за настъпване на някое от посочените обстоятелства, съответно да е представила доказателства за установяването им. Освен това посочената разпоредба предвижда опрощаване на дълга по кредита от страна на държавата, когато тя е платила на банката при уведомяване на последната от страна на кредитополучателя и доказване на наличието на някоя от горепосочените хипотези, но не и опрощаване на дълга от страна на банката. Следователно, разпоредбата на чл.27 ал.5 от ЗКСД се явява приложима в отношенията между държавата и кредитополучателя. В случая не се твърди да е активирана държавната гаранция, поради което и исковата претенция е насочена срещу кредитополучателя по процесния договор за кредит. Настоящият състав напълно споделя извода на първоинстанционния съд, че клаузата на чл.4.4 от процесния договор за студентски кредит, в която е предвидено лихвата, начислена върху усвоената част на кредита по време на уговорения в чл.4.8 гратисен период, да се капитализира годишно, е нищожна на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД поради противоречието й с императивната разпоредба на чл.24 ал.1 т.1 от ЗКСД и императивната разпоредба на чл.10 ал.3 от ЗЗД, поради което на основание чл.272 от ГПК препраща към изложените в решението мотиви. Съгласно нормата на чл.24 ал.1 т.1 от ЗКСД, общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка и лихвата, дължима за срока на договора за кредит. Текстът на закона, определящ начина на формиране на главницата е ясен и недвусмислен, като разпоредбата на чл. 24 ал. 1 т. 1 кореспондира и с тази на чл. 21 ал. 1 и ал. 3 от ЗКСД, регламентираща максималния размер на кредита, формиран единствено от дължимите такси за обучение. Лихвата, дължима съгласно чл. 24 ал. 1 т. 2 от ЗКСД за срока на договора за кредит, също е определена по императивен начин – тя не може да надхвърля 7 % /арг. чл.20 от ЗКСД/. В закона е въведена и забрана за получаване от страна на банката на каквото и да е обезпечение по кредита, както и да получава такси, комисионни или други разходи, непосредствено свързани с отпускане и управление на кредита – чл. 19 ал. 1 и ал. 2 ЗКСД, като уговорки в подобен смисъл са нищожни съгласно чл. 19 ал. 3 ЗКСД, което е в съответствие с целта и характера на самия договор. При тази законодателна уредба волята на законодателя е ясна и недвусмислена, а именно, че вземането на банката по отпуснат студентки кредит се изразява единствено в получаване на главница, формирана от отпуснатите средства за такси и възнаградителната лихва в максимален размер от 7 процентни пункта. Уговорката в чл.4.4 от процесния договор за начисляване на възнаградителна лихва върху начислена в предходен период възнаградителна лихва по кредита и капитализирането й към главницата представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10 ал.3 от ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294 ал.1 от ТЗ. Съгласно разпоредбата на чл.10 ал.3 от ЗЗД, олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на Българската народна банка. Противно на съдържащото се във въззивната жалба на ищеца оплакване, че в случая не се касае за изтекли лихви, а олихвяване на отложени лихви, чийто падеж не е настъпил към момента на олихвяването, настоящият състав счита, че цитираната законова разпоредба не прави разграничение между лихви, чийто падеж не е настъпил и лихви с настъпил падеж, т.е. просрочени лихви. Освен това, законът поставя изискване да има наредба на БНБ, по която да става олихвяването на лихви. Към датата на сключване на процесния договор е налице такава наредба – Наредба № 9/03.08.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск, но в същата не се съдържа правило за начисляване на лихви върху лихви, в какъвто смисъл са и цитираните от първоинстанционния съд в обжалвания акт съдебни решения, които настоящият състав напълно споделя. С оглед на изложеното, клаузата на чл.4.4 от договора не обвързва страните и поради това следва да бъде счетена за дължима сумата за лихва, посочена в заключението на съдебно-счетоводната експертиза, в което същата е изчислена без капитализиране на възнаградителната лихва за гратисния период на договора. Доколкото във въззивната жалба на ответницата не е въведен довод за неправилност на фактическите констатации в първоинстанционното решение за погасена, съответно неразплатена част от задълженията по договора, с прилагане на реда по чл.76 ал.2 от ЗЗД, нито по принципната приложимост на чл.76 от ЗЗД, то установеният от Окръжен съд-Плевен размер на дължимите суми с прилагането на чл.76 ал.2 от ЗЗД следва да бъде зачетен от настоящата инстанция, тъй като посочената разпоредба не е императивна правна норма. По изложените съображения, като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. При този изход на спора, жалбоподателката И. Д. К. следва да бъде осъдена да заплати държавна такса за въззивното производство в размер на 1166.53 лв., тъй като въпреки, че такава не се следва при образуване на делото, с оглед на това, че жалбата изхожда от особения представител, съобразно изхода на спора се дължи от страната, която не е освободена от заплащане на държавна такса. И. Д. К. следва да бъде осъдена да заплати на насрещната страна сумата от 2 659.27 лв. – направени разноски за заплащане възнаграждение на назначения й особен представител, както и юрисконсултско възнаграждение на банката за защита по подадената от нея въззивна жалба в размер на 100 лв. Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Великотърновският апелативен