Решение № 134 от 17.7.2023 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 178/2023 г.

Производството е по реда на глава XХІ от НПК. Делото е било образувано във връзка с жалба на адв. Д. К. – служебен защитник на подсъдимия Н. П. А. срещу присъда № 22 от 22.02.2023 г. по НОХД № 180/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, наказателно отделение. С посочения съдебен акт подсъдимият е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК, за което му е било наложено наказание при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК – четири години лишаване от свобода при първоначален строг режим. Със съдебния си акт първият съд се е произнесъл и за веществените доказателства и разноските по делото. В жалбата на адв. К. се претендира, че наложеното на подс. А. наказание е прекомерно по размера си. Иска се, при условията на алтернативност, същото да бъде намалено, като се отчетат моногобройни смекчаващи отговорността обстоятелства или пълния превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, които защитата подробно изтъква. Представителят на Апелативна прокуратура гр. Пловдив счита жалбата за неоснователна. В хода на съдебните прения пред въззивния съд по отношение на наказанието пледира, че то не следва да бъде налагано в размер, по-малък от определения, тъй като тогава не би съответствало на целите, визирани в разпоредбата на чл. 36 от НК. Счита, че наказанието в окончателен размер от четири години /след редукцията му от шест години поради привилегията на диференцираната процедура/ напълно съответства на установените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, като би изпълнило възпиращите и превъзпитателните цели на наказанието. Служебният защитник на подсъдимия в хода на съдебните прения поддържа изцяло подадената жалба. Намира, че поради спецификата на производството, по която е било разгледано делото - съкратено съдебно следствие, в което подсъдимият е признал фактите и обвинението и е осъден по тях, признанието на вината и изразеното разкаяние, както и оказаното съдействие на досъдебното производство и ниският размер на щетата, обуславят налагане на наказание под законоустановения минимум в размер около 1 година лишаване от свобода. Счита, че размерът на наложеното наказание, макар и наложено за деяние, представляващо тежко престъпление по смисъла на закона, с оглед останалите доказателства по делото, е било завишено. Моли да се намали наказанието в присъдата в минимален размер, след което да се направи съответната редукция с 1/3, съответна на привилегията в закона при провеждане на съкратено следствие по чл. 371 т. 2 от НПК. Подсъдимият поддържа доводите на своя служебен защитник, като претендира за намаляване на наказанието. В последната си дума А. предоставя на втората инстанция по претенциите си. Въззивната инстанция, след като провери изцяло правилността на обжалваната присъда, съобразно правомощията си по чл. 313 и чл. 314 от НПК, въз основа на доказателствата по делото и предвид становищата на страните, приема за установено следното: Жалбата е неоснователна. Съдебното производство пред първия съд е протекло по реда на диференцираната процедура по чл. 371 т. 2 от НПК, при която подс. Н. П. А. е признал изцяло фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и е изразил информирано съгласие да не се събират доказателства за тези факти, описани в обвинителния акт, а да се ползват вече събраните такива на досъдебното производство. Съдът установил, че самопризнанието се подкрепя от събраните доказателства и с определение допуснал провеждането на съкратено съдебно следствие, на основание чл. 371, т. 2 от НПК за тях. С нарочно определение по чл. 372 ал. 4 от НПК първата инстанция е допуснала съкратено съдебно следствие по този ред, като е разяснила на подсъдимия, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието му и събраните на досъдебното производство доказателства. Въз основа на тях, окръжният съд правилно е приел за установени следните фактически положения: Пострадалият Е. С. бил пенсионер по болест и страдал от редица заболявания, които му пречели да се обслужва сам, поради което живял в дом за хора с увреждания, намиращ се в гр. •, бул. „•“ №•. Придвижвайки се с инвалидната си количка, на 07.10.2022 г. около 09.30 часа отишъл със свид. Г. П. до офиса на „•“ в подблоковото пространство на бул. „•“ № •. Докато чакал пред същия, към него се приближил подс. А., с когото се познавали по физиономия, доколкото последният му бил известен като бездомник, който чака по време на раздаване на пенсиите и проси пари от хората. Подсъдимият започнал да разпитва свид. С. за живота му, както и за размера на пенсията. Към 10.30 часа свид. С. приближил гишето на касата заедно с подсъдимия, от която именно последният взел пенсията му в размер на 345, 80 лева, тъй като свидетелят не могъл да става от инвалидната си количка. С. подал на подс. А. класьорче с документи, където след получаването им били прибрани и банкнотите, като 80-те стотинки подсъдимият прибрал. Тръгвайки да се прибират, свид. П. решила да отиде до центъра на гр. •, за да вземе своята пенсия. При това положение, подсъдимият й дал около 2 лева и обещал да прибере пострадалия в дома. След като се разделили, подс. А. продължил да бута инвалидната количка със свид. С. към дома. Решил да отнеме парите му, а и бил улеснен от немощното състояние на свидетеля. Ето защо, доближавайки до една кафе-машина, както и уж спирайки, за да си вземе кафе, изведнъж казал на свид. С.: „Дай да ти прибера парите!“ Насила и въпреки съпротивата на пострадалия, бръкнал в левия джоб на долнището на анцуга му, от който издърпал класьорчето с банкнотите. Извадил ги от същото, оставил 5 лева и отново пъхнал класьорчето в джоба на пострадалия. След това избягал в обратна посока със сумата от 340 лева. Свид. С. веднага се обадил от мобилния си телефон на номер. 112, съобщавайки за случилото се. От своя страна подс. А. похарчил парите и се скрил при свой роднина в с. •, където променил външния си вид, доколкото помолил зет си да го остриже гола глава, а след това се и обръснал. При реализираните разпознавания на лице (л. 50-52 от дъсъд. пр. и л. 57-59 от досъд. пр.) свид. С. разпознал подс. А. като извършител на реализираното спрямо него посегателство, а свид. П. – като лицето, което се присъединило към нея и Е. С., докато чакали за пенсията. И двамата са били категорични, че това е лицето, което към момента на разпознаването вече било подстригано, а към инкриминирания такъв – с коса. Описаната фактическа обстановка правилно и обосновано е била приета за установена от първостепенния съд от самопризнанието на подсъдимия, което се подкрепя изцяло от събраните в хода на досъдебното производство доказателства, доказателствени средства и експертно заключение, като доводите на първия съд няма да бъдат преповтаряни дословно, защото изцяло се споделят от настоящата инстанция. Правилно е било посочено, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от показанията на пострадалия, които първият съд е приел за достоверни и корелиращи с останалите събрани по делото доказателства, подробно посочени и анализирани в мотивите на този съд, като е било отчетено и значението на протоколите за разпознаване в подкрепа на направеното самопризнание, като разпознаванията са били преценени от една страна – като способ за проверка на гласните доказателства (показанията на пострадалия и придружаващата го непосредствено преди деянието свидетелка), като чрез извършените разпознавания от тези свидетели на подсъдимото лице като автор на посегателството, са били проверени вече установените факти от показанията на тези свидетели. Наред с това чрез разпознаване в случая са били събрани и преки доказателства, тъй като свидетел-очевидец (пострадалият по делото) е разпознала извършителя на престъплението, поради което разпознаването, извършено от пострадалия, е било ползвано и като пряко обвинително доказателство при постановяване на осъдителната присъда. В случая към протоколите за разпознаване са били съставени и фотоалбуми. Правилно извършените в хода на досъдебното производство разпознавания са били приети за годен доказателствен източник за авторството на деянието, наред с останалите такива от доказателствената съвкупност, които подкрепят направеното самопризнание. За извършените разпознавания са били привлечени поемни лица (съобразно изискванията на чл. 137 от НПК), които не са имали друго процесуално качество, като видно и от фотоалбумите, представените за разпознаване лица отговарят на изискванията на чл. 171, ал. 2 от НПК - най-малко три лица, сходни по външност с разпознаваното лице. Първият съд е ползвал и заключението на вещото лице от стоково-оценъчната експертиза като изготвено обективно, с необходимите професионални знания и опит в съответната област и неоспорено от страните. Следва да се обърне внимание от настоящата инстанция във връзка с доводите във въззивната жалба на значението на обясненията на подсъдимия, дадени в рамките на досъдебното производство. Всъщност при все защитата да претендира за оказано съдействие на подготвителната фаза и признание на вината, в досъдебното производство, всъщност нито е налице признанието на вината, нито са били дадени обяснения, които могат да бъдат ползвани за нуждите на производството по делото. Това е така, тъй като при все обвинението срещу подсъдимия да е било прецизирано на няколко пъти, същият неизменно е заявявал пред разследващата, че не се признава за виновен по същото и отказва да дава обяснения, ползвайки изрично гарантирано от законодателя свое право, визирано в разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от НПК. В този смисъл не са налице обяснения на подсъдимия, които да изнасят конкретни данни в подкрепа на самопризнанието от диференцираната процедура чрез разпитите на обвиняемия на досъдебното производство. В случая поради спецификата на разглежданата диференцирана процедура по т. 2 на чл. 371 от НПК, съдът следва да посочи само доказателствата, които подкрепят самопризнанието в диференцираната процедура. Не е налице порочна процедура поради обстоятелството, че обвиняемият не се е признал за виновен по обвинението на досъдебното производство. Това не е било пречка, както в случая, подсъдимият в съдебно заседание пред първия съд да поиска разглеждането на делото по диференцирана процедура. В тази връзка може да бъде цитирано решение № 638 от 12.11.2007 г. по н. д. № 368/2007 г. на ВКС, ІІ н. о, където се сочи, че „с направеното самопризнание по чл. 371, т. 2 от НПК, придружено от съгласие да не се събират доказателства за признатите факти, деецът е отрекъл обясненията си, дадени от него в хода на досъдебното производство. А като ги е отрекъл, с оглед на тях не може да се поставя под съмнение това самопризнание, подкрепящо се от другите доказателства. Затова, отсъствието на изрична оценка на тези обяснения не обосновава съществуването на противоречие с чл. 107, ал. 5 НПК.“ На още по-силно основание следва да се приеме, че със самопризнанието и съгласието да не се събират доказателства за признатите факти, подсъдимият фактически е отрекъл тезата си на подготвителната фаза. Ето защо, самопризнание в диференцираната съдебна процедура не се поставя под съмнение, тъй като последното е подкрепено от другите доказателства в посочения вече по-горе смисъл. С определението си по чл. 372, ал. 4 НПК първият съд е с основание е приел, че самопризнанието се подкрепя от посочените в мотивите му доказателствата и е обявил, че при постановяване на съдебния акт ще ползва същото без да събира други доказателства за фактите по обвинителния акт. Във връзка с всичко изложено по-горе, не се откриват доказателствени материали, които неправилно са били оценени като процесуално допустими и са били използвани от първия съд при решаване на делото. В случая първият съд е изпълнил задълженията си да посочи всички гласни доказателствени средства (показанията на свидетелите); заключението на назначената и изготвена в досъдебното производство експертиза; писмени доказателства и доказателствени средства; веществени доказателства. Правилно първият съд не е посочил проблеми с допустимостта и процесуалната годност на отделни доказателствени материали, като не е и редуцирал доказателствената съвкупност по изтъкваните причини. В заключение още веднъж следва да се посочи, че в случая, така както е приел и първият съд, доказателствените средства представят като обосновани очертаните в обвинителния акт фактически констатации. Изложената в обвинителния акт фактическа обстановка е напълно обоснована, като самопризнанието на подсъдимия е подкрепено от доказателствените средства. Доказателствените факти по делото не разкриват правна квалификация, различна от повдигнатата с обвинението и приета с присъдата на първата инстанция, поради което и съответният материален закон е бил правилно приложен. При установените факти, първостепенният съд правилно е приел, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1, във вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК, тъй като на 07.10.2022 г. в гр. •, при условията на опасен рецидив, след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по-малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл. 66 от НК, е отнел чужди движими вещи: парична сума в размер на 340 лева от владението на Е. И. С. с намерение противозаконно да я присвои, като е употребил за това сила. При съобразяване на гореизложеното, настоящият съд намира, че правилно окръжният съд е посочил, че деянието на подсъдимият е съставомерно от обективна и субективна страна по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК. Правилно първият съд е посочил, че подсъдимият е осъществил двата акта на изпълнителното деяние на съставното престъпление грабеж – упражнявайки принуда под формата на сила спрямо пострадалия, подсъдимият е отнел намиращите се във владението му вещи, като е установил собствена фактическа власт върху тях с намерение за ги присвои. Описаните от пострадалия инвалид действия на подсъдимия – насилствено бъркане левия му левия джоб на пострадалия въпреки неговата съпротива и издърпването на класьорчето с документи, където е бил прибран предметът на престъплението, сочат че по отношение на пострадалия е била употребена принуда под формата на сила, която се изразила във физическо въздействие от страна на дееца спрямо пострадалия, насочена към преодоляване на реалната и възможна съпротива на това лице – инвалидизиран гражданин. Както правилно е посочил първият съд, от субективна страна престъплението е било извършено при форма на вината пряк умисъл, като подсъдимият е имал ясни представи както за всички признаци от обективната страна на престъпния състав – че отнетите вещи са чужди, че ги отнема от владението на другиго, че придобива фактическата власт върху тях посредством употребената принуда под формата на сила, също така е съзнавал обществено-опасния характер на деянието си, предвиждал е неговите обществено-опасни последици и е искал тяхното настъпване. Както е посочил първият съд, налице е и квалифициращият признак по чл. 199, ал. 1, т. 4 НК - деянието се явява осъществено от подсъдимия при опасен рецидив, но единствено по чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК – след като е бил осъждан за тежко умишлено престъпление от общ характер на лишаване от свобода не по-малко от една година. В тази връзка правилно е било посочено, че от значение за правната квалификация на деянието на подсъдимия се явява осъждането му с влязла в законна сила на 13.12.2016 г. присъда № 42/10.05.2016 г., постановена по НОХД № 1044/2016 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. С посочения съдебен акт е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ар. 1 НК вр. чл. 29, ал. 1, б. 4а“ и б. „б“ НК, за което му е било наложена наказание от шест години лишаване от свобода при първоначален строг режим. Така посоченото наказание е било изтърпяно на 03.07.2021 г., като по отношение на него не е изтекъл срока по чл. 30, ал. 1 от НК. Що се отнася до другите осъждания, фигуриращи в справката за съдимост на подсъдимия, престъпленията по същите са били извършени от дееца извън сроковете, визирани в ал. 1 на чл. 30 НК. Няма пречка, обаче, да бъдат отчетени на друга, плоскост, за което ще стане въпрос и в последствие. По отношение определяне на наказанието първият съд е взел предвид предходните осъждания на подсъдимия за престъпления, различни от включените в правната квалификация на деянието като осъществено при условията на опасен рецидив като лоши характеристични данни, като всъщност те са все за посегателства спрямо собствеността, квалифицирани като грабежи при две изключения – осъждане на кражба при условията на опасен рецидив и за противозаконно присвояване на чужда движима вещ. В този смисъл всички извършени преди настоящото деяние престъпления са били от главата посегателства срещу собствеността, т. е. със сходна правна квалификация с инкриминираната в настоящия случай престъпна дейност. При тези данни, настоящият съд намира, че степента на обществена опасност на дееца следва да бъде преценена като висока, както и степента на обществена опасност на конкретното деяние в посочения и от първия съд смисъл. Следва да се отчете високата степен на обществена опасност на дееца – автор на престъплението грабеж в контекста на това, че е осъждан многократно именно за престъпления от глава V (“Престъпления против собствеността“ по раздел І „Кражба“), както и за престъпление от раздел ІІ „Грабеж“ – с правна квалификация по чл. 198, ал. 1 от НК и чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 НК, с което се налага извод за изграден престъпен стереотип (първият съд е посочил, че подсъдимият не се издържа от трудови доходи ). Правилно първият съд е отчел, че деянието е било извършено малко над година след като деецът е бил освободен от пенитенциарното заведение, където е изтърпял наказание лишаване от свобода за същото престъпление. В съответствие с материалите по делото е било отчетено, че престъплението, предмет на настоящото дело – грабеж е било извършено чрез употребата на принуда спрямо пострадал, ползващ инвалидна количка и в недобро здравословно състояние, която е била осъществена под формата на сила. Наред с това за престъплението грабеж следва да се отчете и обстоятелството, че при него предмет, освен отнетите вещи, се явява и личността на пострадалата спрямо която е била употребена принуда (по аргументи от ППВС № 12/1973 г. относно правото на неизбежна отбрана), а особеност на случая е именно личността на пострадалия, тъй като престъплението е реализирано спряло уязвима жертва на престъпно посегателство, което също завишава наказанието (тези особености на пострадалия също са били изрично посочени в обвинителния акт). От друга страна на плоскостта на смекчаващите обстоятелства, настоящият състав ще се съгласи с отчетеното на тази плоскост разкаяние за стореното и ниската стойност на предмета на престъплението, към което според настоящата инстанция следва да се добави и направеното пред съда от страна на подсъдимия признание на вината. Настоящият съд намира, че зрялата възраст на подсъдимия – 39 години, не е нито смекчаващо, нито отегчаващо отговорността му обстоятелство, поради неправилно е било отчетено от първия съд на тази плоскост. Пропускът, обаче, не води до промяна на изводите на инстанцията за съотношението на тези обстоятелства, тъй като на плоскостта на смекчаващите отговорността такива, настоящият съд отчете и признанието на вината. Не могат да бъдат споделени доводите на защитата, че първият съд бил пропуснал да отчете като смекчаващо отговорността обстоятелство ниската стойност на предмета на престъплението. Подобна претенция не намира опора в материалите по делото в посочения вече по-горе смисъл, поради което не може да бъдат уважена. Интензитетът на упражнената принуда също не може да бъде отчетена на плоскостта на смекчаващите отговорността обстоятелства, тъй като последната е съставомерна и напълно съответна на принудата, която е била необходима в конкретния случай спрямо пострадалия и неговото здравословно състояние, за да се прекъсне неговото владение и да се неутрализира всяка възможна съпротива на пострадалия, който се е придвижвал с инвалидна количка. Несподелими са и претенциите на защитата да са отчете на плоскостта на смекчаващите отговорността обстоятелства оказаното съдействие за разкриване на престъплението на подготвителната фаза от страна на подсъдимия. Претенциите не намират опора в материалите по делото. В посочения вече по-горе смисъл подсъдимият е бил разкрит в следствие на успешните действия на разследващите органи, като е бил разпознат от пострадалия и свид. Г. П., която е имала възприятия от неговата визия. Същият не е обективирал обяснения по реда на НПК, от които може да се изведе претендираното съдействие за разкриване на обективната истина по делото. При все посочената от настоящия съд корекция на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, това не може да рефлектира на крайните изводи на първия съд при определяне на санкционна рамка във връзка с преценката на конкретния размер на наказанието, което подсъдимият следва да понесе в рамките на чл. 54 от НК, тъй като в случая съображения на първата инстанция по отношение степента на обществената опасност на конкретното деяние, преценена като завишена и на дееца – висока, предвид и отегчаващите отговорността обстоятелства, налагат извод, че вече определеният конкретен размер на наложеното наказание от шест години (след редукцията в размер на четири години), е определен при пълен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Определеното, преди прилагане на привилегията на закона, наказание лишаване от свобода от шест години всъщност е било ориентирано далеч под средния размер на съответната санкционна рамка (средният размер в случая е 10 години) и в този смисъл на практика определено при пълен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, като при отчетените и от първия и въззивния съд обстоятелства, се явява дори снизходително, но липсва съответен протест, поради което е безпредметно и коментирането на това обстоятелство. Наложено наказание се явява под средния размер на предвиденото наказание „лишаване от свобода" и не следва да бъде намалено в искания от защитата смисъл, тъй като наказание в намален размер, на минимума, няма да се яви справедливо отмерено при преценка както на отегчаващите, така и на смекчаващите отговорността обстоятелства и съответно на тежестта на деянието и личността на дееца, както на целите, визирани в разпоредбата на разпоредбата на чл. 36 от НК. Уважаването на искане за намаляване на наказанието от настоящата инстанция би било проява на неоправдано с нищо снизхождение, поради което и претенцията се явява неоснователна. Неоснователни са претенциите за налагане на наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. В случая смекчаващите отговорността обстоятелства на дееца не са нито многобройни, нито изключителни, което да обуслови неадекватност и на най-лекото, предвидено в санкционната част на престъплението наказание, с което и тези претенциите на защитата не могат да бъдат уважени. Отделно от това следва да бъде отчетено, че се явява правилна преценката на първия съд да не налага на дееца факултативното наказание – конфискация до ½ на имуществото на виновния с оглед данните, че подсъдимият няма имущество по отношение на което да се насочи изпълнението на това наказание и неговото налагане би било безсмислено. Наред с това е налице забрана за влошаване на положението на осъденото лице без съответен протест, поради което обсъждане на въпроса с конфискацията е и безпредметно. С оглед на проведеното съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК и следващата се от това задължителна привилегия на закона, изразяваща се в редукция на определените по реда на чл. 54 от НК наказание лишаване от свобода на основание чл. 58а, ал. 1 от НК, така определеното на подсъдимия наказание правилно е било намалено с 1/3, като е било определено в окончателен размер от четири години. Правилно и законосъобразно първият съд е определил предварително режима като елемент от съдържанието на наказанието лишаване от свобода. Съгласно чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ ЗИНЗС от цитирания закон строг режим се определя на осъдените на лишаване от свобода за умишлени престъпления, когато не са изтекли повече от пет години от изтърпяване на предходно наложеното ефективно наказание лишаване от свобода, независимо от реабилитацията. На основание чл. 59, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от НК правилно и законосъобразно от размера на наложеното наказание лишаване от свобода, първият съд е приспаднал времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража с постановление на прокурора по чл. 64, ал. 2 от НПК и спрямо него се изпълнява постоянна мярка за неотклонение задържане под стража, взета от съда по реда на чл. 64, ал. 1 от НПК, като един задържане е зачетен за един ден лишаване от свобода. Съдът се е произнесъл законосъобразно какво да стане с веществените доказателства по делото, като на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е осъдил подсъдимия да заплати направените по делото съдебни и деловодни разноски, съобразявайки органа, който е извършил разхода на досъдебното производство. Ето защо и на основание чл. 338 от НПК, Пловдивският апелативен съд