Решение № 8863 от 18.10.2024 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 584/2024 г.

Производството е по реда на Глава ХІ от Административно процесуалния кодекс, във връзка с Част VІІ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража като се явява повторно след обезсилването на Решение № 2103/23.11.2023г. по адм. дело № 2892/2022г. по описа на Административен съд – Пловдив и продължава само по отношение на предявения иск от И.В.В. с искова молба вх. № 20939/09.11.2022г. против ГДИН за периода в който ищецът е изтърпявал наказание ЛС в Затвора - Пловдив от 14.04.2021г. до излизането му от Затвора на 07.10.2022г. като се твърди нарушение на чл. 3 ЗИНЗС, което се изразява в бездействие на затворническата администрация по:

• осигуряване на минимална жилищна площ от 3 кв.м в помещението в което ищецът е бил настанен;

• килиите са мръсни, с олющени стени, покрити с мухъл, пода е покрит с балатум, който е стар и скъсан, освен това имало гризачи, дървеници и хлебарки;

• прането и сушенето ставало в килията и това водело до задушна и неприятна миризма, която причинява мухъл;

• покривът е на ламарина и лятно време много нагрява килията, а зимно време е студено;

Общият размер на обезщетението, което се заявява за причинените неимуществени вреди на ищеца в резултат нарушенията на затворническата администрация на чл. 3 ЗИНЗС е в размер на 16 000 лева по този иск ведно със законната лихва считано от датата на подаването й - 09.11.2022г. до окончателното й изплащане.

С влязло в сила Определение № 3998/30.04.2024г. по настоящето дело производството е било прекратено в частта му по исковата претенция затова че ищецът е бил болен от хепатит C, но не го лекуват и не му спазват диета, давали са му лекарства невротоп и леполекс, които са за епилепсия, а той не страда от такава болест и е станал зависим и е още под тяхно влияние, ходи като упоен и е омаломощен, работел е в обособено производство и не е било спазвано правото му на каре, която работа е била свързана с отделяне на прах, а на ищеца не са били предоставени предпазни маски и облекла, които обстоятелства са релевирани в искова молба вх. № 20939/09.11.2022г. по т.2, 3, 4 и 5;

Ответникът - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, чрез процесуалния си представител ст.юрк.Ч., в съдебно заседание и в представен по делото писмен отговор оспорва предявените искови претенции по основание и размер. Претендира разноски.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за частична основателност на исковата претенция.

Административен съд – Пловдив, II отд., XXX състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното.

Искът е предявен от надлежна страна, тъй като е установено, че В. е търпял наказание „лишаване от свобода” в Затвора-Пловдив от 25.04.2013г. до 07.10.2022г. съгласно влязла в сила Присъда по НЧД № 1660/2015г. на Окръжен съд – Пловдив с която са били групирани осъжданията му за престъпления по чл. 116 НК, чл. 199 НК и по чл. 196 НК Исковете са предявени и против надлежен ответник, доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава 11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК, искът се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в град София, съгласно чл.12, ал.2 от ЗИНЗС е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби.

В случая се претендира обезщетение за извършени нарушения от специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в място за лишаване от свобода Затвора-Пловдив, а съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ са териториални служби на ГДИН. Затова и за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната администрация в затвор следва да отговаря именно юридическото лице Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, което има, както процесуална, така и материално-правна легитимация да отговаря по предявения иск.

Видно от приетото по делото становище на л. 49 за ищеца е установено, че е бил настанен на пост 3 на 28.08.2015г. в помещение № 33 за което са представени данни за населеност считано от 20.05.2021г. до 07.10.2022г. като за периода 14.04.2021г. – 20.05.2021г. – няма информация къде е бил настанен ищеца, за периода от 11.06.2021г. до 29.06.2021г. ищецът е пребивавал с 8 л.св. лица на площ от 29.60 кв.м при което е нарушено правото му обитаваната площ да е не по-малко от 4 кв.м за дата 07.10.2022г. също няма данни за площта обитвана от ищеца. Следователно, установено е че за период от 57 дни е допуснато нарушение от ответника на изискването за пренаселеност в затворническото помещение № 33. За останалата част от исковия период, при съотношението квадратура на стаята към брой пребиваващи лишени от свобода, не се установява „пренаселеност на килиите“ като са се падали 4 и повече кв. метра нетна площ на човек вкл. за ищеца.

В представената от ответника и неоспорена справка на л. 52 от делото, по отношение на периода на пребиваване на ищеца в Затвор Пловдив, се посочва, че за всеки от настанените л.св., има постоянен достъп до санитарен възел и течаща студена вода. Отоплението се извършва посредством централно-локално парно отопление. Проветряването е по желание на лишените от свобода като могат да правят това и чрез отваряне на прозорците. Хигиената в спалните помещения се осъществява от настанените лиш.св. в тях, за което им се осигуряват съответните прибори, които могат да бъдат закупени и от лафката в Затвора-Пловдив, както и да им бъдат донасяни от близките им. На всички л.св. е осигурен достъп до течаща топла вода, съгласно график за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група, а работещите имат достъп до баня всеки работен ден.

За исковия период е доказано, че е имало налична професионална пералня, която е функционирала и лишените от свобода са имали достъп до нея по утвърден график като от началото на 2023г. пералнята е в ремонт като прането се е осъществявало чрез молби от л.св. според нуждите им през месеца. Състоянието на покрива на помещението, което ищеца е обитавал през исковия период е отлично, покривът е от бетонова плоча + въздушно пространство и ламарина, т.е тип ламаринен.

В становище рег. № 110/14.02.2023 г. от Затвора-Пловдив приложено по адм. дело № 2892/2022г. по описа на Административен съд – Пловдив се посочва, че през периода на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода” от И.В. ••• не са извършвани основни ремонти. Извършват се текуши ремонти, извършва се своевременна смяна на течащи кранчета, отстраняват се течове, сменят се осветителни тела и др. През 2017г. в Затвора-Пловдив е извършено боядисване на общите помещения, извършено е боядисване на спалните помещения на пост №5, дограмата е подменена с нова и е поставен гранитогрес в общите умивални.

По настоящето дело 584/2024г. по описа на Административен съд – Пловдив не е предоставена такава информация за пост № 3 поради което това обстоятелство се преценя в контекста на разпоредбата на чл. 284, ал.3 ЗИНЗС за която ответникът е изрично уведомен, а именно че съдът може да приеме за установени фактите и обстоятелствата за които страната не е представила доказателства.

При така установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи.

Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище гр. София, съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, ГДИН за исковите периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове.

На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция. Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1), както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2).

Все в тази насока следва да се посочи, че според чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Посочената разпоредба е в съответствие и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под стража да не бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която пък възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от ЕКПЧОС основно човешко право. Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, в редакцията ѝ в сила от 07.02.2017 г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените в чл.3, ал.2 от ЗИНЗС неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, причинени от действия, бездействия, или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез нейната администрация е задължена да гарантира, че задържането в местата за лишаване от свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането. Поради това и независимо от факта дали в съответното законодателство са били въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от държавата. Тълкуването на разпоредбата на чл. 43, ал.2 ЗИНЗС, относима към изтърпяващите наказание лишаване от свобода в насока даденото в редица Решения на ЕСПЧ, като напр. делото „Ананиев срещу България“, както и „Нешков и др. срещу България“, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в България и вече нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията, а недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на условията на задържане, като например: липса на уединение при използване на тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело Torreggiani and Others). От това, според ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член.

В чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС (в сила от 7.02.2017 г.) е установено изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв.м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно, като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н.

Според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения.

В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание, е разпределена доказателствената тежест и на страните са дадени указания за подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването.

Следователно, като се има предвид гореизложеното оплакванията на ищеца затова че прането и сушенето е ставало в килията и това водело до задушна и неприятна миризма, която причинява мухъл и покривът е на ламарина и лятно време много нагрява килията, а зимно време е студено за исковия период се явяват неоснователни. Прането е ставало в професионална пералня, която е била достъпна за лишените от свобода по график, а сушенето е ставало в сушилня, респ. покривът макар и ламаринен е с бетонова плоча, която не би следвало да позволява нагряването на килията или преохлаждането й по-различен начин от други помещения с бетонови плочи в която насока и по делото няма доказателства в подкрепа твърденията на ищеца /вкл. гласни такива/.

Каза се по-горе че за период от 57 дни е допуснато нарушение от ответника на изискването за пренаселеност в затворническото помещение № 33 тъй като от една страна за периода от 11.06.2021г. до 29.06.2021г. са били настанени 8 л.св. лица с което е нарушено изискването за минимална жилищна площ от 4 кв.м на лице, а от друга страна за периода от 14.04.2021г. до 20.05.2021г. няма данни каква площ е обитавал ищеца поради което и на основание чл. 284, ал.3 ЗИНЗС съдът приема, че за този период също не е спазено изискването за минимална жилищна площ, респ. няма данни и за дата 07.10.2021г.

На основание чл. 284, ал.3 ЗИНЗС съдът приема и че е допуснато нарушение на изискването за осигуряване на нормални битови условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода до колкото по делото не се събраха доказателства извършван ли е ремонт на пост № 3, сменяна ли е дограмата, каква е подовата настилка, какво е състоянието на стените, има ли мухъл за исковия период.

Доказаните нарушения на чл. 3 ЗИНЗС пряко водят извод за унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че ищецът е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.

Тук е мястото да се посочи, че отговорността на Държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че Държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с липса на достатъчно жилищна площ, при които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително пилотното решение „Нешков и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС.

Така, съгласно чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), приложим по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив и при отчитане икономическия стандарт на страната (за тези периоди), според настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер общо на 502, 74 лева, съобразявайки актуалната практика и насоките на ЕСПЧ.

Тук е мястото да се посочи, че ЕСПЧ приема, че обезщетение в размер на 30 % от това, което той би присъдил, е адекватно за компенсиране на вредите от лоши условия за задържане в Словения и Русия (така Bizjak v. Slovenia, жалба № 25516/12, решение по допустимост от 8 юли 2014 г. и Shmelev and others v. Russia, жалба № 41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020 г.). Съответно, за справедлива база за размера на обезщетението се приема между 4 и 5, 3 евро на ден (така Bizjak vs Slovenia, жалба 25516/12, решение по допустимост от 08 юли 2014 г.; Domjàn vs Hungary, жалба 5433/17, решение от 14 ноември 2017 г.), като посочената база е определена като справедлива за установено задържане в лоши условия в Унгария, при съобразяване на жизнения стандарт за страната. В този смисъл и доколкото според статистически данни на Евростат минималните месечни възнаграждения в България се явяват по-ниски от тези в Унгария средно с 40 %, то отчитайки жизнения стандарт в България, за справедлив размер за исковия период би следвало да се счита такъв между 2, 00 евро и 2, 55 евро на ден при констатирано едно нарушение, съответно до 5, 00 евро на ден при констатирани повече от едно нарушение / в случая 4.5 евро на ден/.

Ето защо, според този съд, при положение, че се установи, че за период от 57 дни е налице установена липса на достатъчно жилищна площ в помещението, в които е пребивавал ищецът в Затвора Пловдив, за целия исков период се установи, че е допуснато нарушение на изискването за осигуряване на нормални битови условия за изтърпяване на наказанието посоченият размер от 502, 74 лева най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост. В останалата част искът за сумата над 502, 74 лева до пълния претендиран размер от 16000 лева следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

В полза на ищеца следва да се присъдят 10 лева за платена държавна такса по предявения иск. Не са заявени разноски за адвокатско възнаграждение поради което и съдът не се произнася по този въпрос.

По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 143, ал. 3 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи, поради което и искането на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе съдът