Решение № 663 от 13.11.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 775/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба вх. №293577/27.06.2022 година от „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ срещу решение №260412/15.06.2022 година, постановено по т.д.№770 година по описа за 2021 година на Софийски градски съд, ТО, VI-12 състав, с което е отхвърлен предявения от „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ срещу „Държавна консолидационна компания“ ЕАД иск с правно основание 79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 21000000 лева, представляваща неизплатена цена по договор за продажба на вземания от 25.08.2017 година и е осъдено да заплати на „ДКК“ ЕАД разноски в размер на 199836 лева, на осн. чл.78, ал.4 ГПК, както и да заплати на Софийски градски съд сумата от 840 000 лева държавна такса. В срока за обжалване е постъпила допълнителна молба с отправено доказателствено искане. Твърди се в жалбата, че постановеното решение е неправилно, тъй като първоинстанционният съд незаконосъобразно е приел, че договорът е развален от цесионера поради непредставяне на всички документи, които го легитимират като кредитор и по конкретно на документите, изброени в писмо на „ДКК“ ЕАД до банката от 03.12.2020 година. Съгласно чл.4.2. от договора за прехвърляне на вземане от 25.08.2017година цедентът се задължава да предаде на цесионера всички намиращи се у него писмени документи, доказващи вземането в срок до 3 работни дни, считано от датата на подписване на договора. Задължението за предаване на документите счита за изпълнено, тъй като са предадени всички документи, намиращи се у цедента. Не е доказано по делото, че банката е притежавала документи, различни от предадените, поради което не е налице неизпълнение на договорното задължение за предаване на документи. На следващо място тъй като това задължение има само помощен характер то същото не е предпоставка за разваляне на договора. Предаването на документите не е елемент от фактическият състав на договора за цесия. Моли съдът да постанови решение, с което отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него постанови друго, с което уважи предявените искове. В о.с.з., чрез процесуалния си представител подържа жалбата. Въззиваемата страна „ДКК“ ЕАД е депозирала писмен отговор, в който моли съда да постанови решение, с което потвърди постановеното първоинстанционно съдебно решение. Съдът по предмета на спора съобрази следното: В исковата си молба от 29.04.2021 година ищецът „КТБ“ АД /н/ излага, че на 25.08.2017 година между „КТБ“ АД/н/ от една страна, в качеството на продавач и „ДКК“ АД от друга страна, в качеството на купувач е сключен договор за прехвърляне на вземания, по силата на който на „ДКК“ ЕАД е прехвърлено вземането от „Кемира“ ООД в размер на 21232224, 69 лева при уговорена продажна цена в размер на 21 000 000 лева, като срокът на заплащане на продажната цена е уговорен в т.3.2 от договора, според който цената следва да бъде заплатена от цесионера в срок до една година и тъй като договорът е сключен на 25.08.2017 година, то срокът за заплащане на продажната цена е до 25.08.2018 година. По искане на „ДКК“ ЕАД са сключвани допълнителни споразумения, по силата на които плащането на дължимата продажна цена е отложено последователно до 26.08.2019 година, а впоследствие до 28.09.2020 година, респективно до 31.10.2020 година. Въпреки така заявената готовност за заплащане на продажната цена и направените отсрочки задължението за заплащане на продажната цена не е изпълнено. Моли съдът да постанови решение, с което осъди ответника да заплати цената по договора за цесия, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. В постъпилия отговор на исковата молба ответникът „ДКК“ ЕАД е оспорил иска. Не е оспорено обстоятелството, че е сключен договор за прехвърляне на вземане, с твърдяната от ищец уговорена цена и първоначален падеж за плащане една година от сключването на договора, както и, че с допълнителни споразумения е продължаван срока за плащане на цената. Твърди, че е направил възражение за неизпълнен договор по чл.90, ал.1 ЗЗД с предложение по чл.90, ал.2 ЗЗД, след което е отправил изявление за разваляне на договора, с което е отпаднало задължението му за заплащане на цената. Ответникът не е изпаднал в забава въпреки липсата на плащане на 31.10.2020 година заради направеното от цесионера възражение за неизпълнен договор, което заявява при условията на евентуалност, в случай, че не бъдат уважени възраженията за нищожност на договора. В случай, че не бъдат уважени възраженията за нищожност на договора следва да се има предвид и изявлението за разваляне. Първото възражение за нищожност е във връзка с договора за цесия, сключен на 25.08.2017 година между „Дипи“ ЕООД и „КТБ“ АД /н/, обуславящ и нищожността на последващия договор за цесия между „КТБ“ АД /н/ и ДКК ЕАД поради противоречие със закона и сключване от лица, които не разполагат с представителна власт, тъй като съгласно чл.31, ал.1 ЗБН синдиците не разполагат с правомощия да сключват търговски сделки. Твърди, че договорът е нищожен, тъй като липсва предмета на сделката, а именно не съществува описаното в договора вземане, като в тежест на ищеца е да установи вземането си. В допълнителната искова молба ищецът „КТБ“ АД /н/ излага, че всички документи са предадени на ответника с подписване на договора, както и повторно изпратени с писмо от 05.11.2020 година и с писмо от 08.12.2020 година. По възраженията за нищожност излага следното: договорът е сключен във връзка с програма за осребряване, която се предлага на Фонда за гарантиране на влоговете, поради което синдикът е действувал в рамките на предоставените правомощия по чл.31, ал.1, т.14 ЗБН. По отношение съществуването на вземането моли съдът да задължи „ДКК“ ЕАД да заяви дали го подържа и ако да на какво основание го твърди, като се предостави срок за изразяване на становище. В отговора на допълнителната искова молба ответникът „ДКК“ ЕАД е посочил, че спорът се състои не само в това дали са предадени документите, но дали и вземането съществува, тъй като не са представени никакви доказателства за това. Ако се опровергае възражението за нищожност на договора поради несъществуването на вземането то представянето на документите след развалянето на договора е лишено от основание, тъй като развалянето има действие ex tunc. Твърди, че като главно защитно средство на ответника следва да бъде разгледано възражението за нищожност поради несъществуване на вземането, което е станало известно на ответника след развалянето, тъй като през целия период е получавал уверение от ищеца, че документите са налични. Развалянето е настъпило по силата на изявлението за разваляне, обективирано в писмо от 03.12.2020 година. Оспорва чрез предаването на документите, приложени към писмо от ищеца от 08.12.2020 година да е изпълнено задължението за предаване на документите, установяващи съществуването на вземането. След като документите за установяване съществуването на вземането не са представени то резонно се явява възражението за нищожност на договора за цесия. С молба от 22.11.2021 година ищецът е уточнил, че е предал преписи от договора за цесия, от който произтича вземането на банката, както и уведомление за цесия, изпратено до длъжника „Кемира“ ООД. С молба от 25.11.2021 година ответникът е уточнил, че документите са описаните в 8 точки в писмо от 29.10.2020 година, като са искани многократно устно от двамата синдици. Съдът, след съвкупна преценка на представените по делото доказателства приема за установено следното от фактическа страна: Доколкото разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивният съд, действуващ в хипотезата на ограничено въззивно производство, същият може да приеме за установен факт, който не е приет от първоинстанционният съд или че не е приет за установен факт, който се е осъществил само при наведено оплакване във въззивната жалба, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят до установяване на фактическата страна на спора /така т.1 от ТР на ОСГТК на ВКС/. Предвид липсата на оплаквания относно фактическата установеност на спора, въззивният съд възприема следната фактическа обстановка, установена от първоинстанционния съд. В съдебно заседание на 04.02.2022 година съдът в определението си по чл.140 ГПК е приел за безспорно установено, че на 25.08.2017 година между „КТБ“ ЕАД и „ДКК“ ЕАД е сключен договор за прехвърляне на вземания, по силата, на който е прехвърлено вземането към „Кемира“ ООД за сумата от 21 000000 лева, както и, че са сключени три допълнителни споразумения, както и, че ответникът не е заплатил продажната цена. Тези обстоятелства не се оспорват от страните, видно от съвпадащите им изявления в исковата молба и в отговора. Същите се установяват и от представените писмени доказателства, а именно договор за прехвърляне на вземания, допълнително споразумение от 26.10.2018 година; допълнително споразумение от 26.08.2019 година; допълнително споразумение от 27.08.2020 година. По делото са представени доказателства, че длъжникът е уведомен, като по това обстоятелство също не се спори между страните. С определение, в открито съдебно заседание е прието за безспорно обстоятелството, че вземането съществува, поради което и не са представяни доказателства за съществуването на прехвърленото вземане. Между страните липсва спор, а и се установява от чл.4.2 от договора, че на купувача „ДКК“ ЕАД са били предадени документите, описани в договора. При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното: С договора за цесия не се създават нови права и задължения, а само се променя лицето, на което длъжника трябва да изпълни. Договорът за цесия обуславя наличието на активна процесуална легитимация, а активната материалноправна легитимация на ищеца, обуславяща основателността на иска произтича от прехвърленото вземане, което следва да бъде доказано. Наличието на вземането е въпрос по основанието на иска. Първият спорен въпрос по делото е направеното възражение за нищожност поради противоречие със закона и сключване от лица, които не разполагат с представителна власт, тъй като съгласно чл.31, ал.1 ЗБН синдиците не разполагат с правомощия да сключват търговски сделки, което възражение не може да бъде споделено, тъй като договорът е сключен във връзка с програма за осребряване, която се предлага на Фонда за гарантиране на влоговете, поради което синдикът е действувал в рамките на предоставените правомощия по чл.31, ал.1, т.14 ЗБН. С оглед изявлението на страните, че вземането съществува, съдът е приел за безспорно това обстоятелство, поради което възражението за нищожност на договора, основано на твърдения, че вземането не съществува също не може да бъде споделено. По твърденията за разваляне на договора и упражнено възражение за неизпълнен договор, съдът намира следното: За да упражни кредиторът успешно потестативното си субективно право на извънсъдебно разваляне на договора, трябва да е налице виновно длъжниково неизпълнение, за което може да бъде ангажирана договорната отговорност на последния. Развалянето без кредиторът с едностранното си волеизявление да даде подходящ срок за изпълнение е възможно в хипотеза на чл.87, ал.2 ЗЗД – когато е настъпила невъзможност за изпълнение, за която длъжникът отговаря, при безполезност на изпълнението за кредитора, настъпила поради забавата на длъжника, или когато е уговорено, че ще се изпълни в точно определено време/ фикс сделките/. Това означава, че ответникът трябва да установи в процеса, при условията на пълно и главно доказване, настъпване на предпоставките на чл.87, ал.2 ЗЗД, пораждащи в негова полза право на разваляне без даване на подходящ срок за изпълнение и в този см. са постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 203/30.01.2012 год., по т.д.№ 116/2011 год. н ІІ т.о. и № 100/03.07.2012 год., по т.д.№ 307/2011 год. н ІІ т.о., възприетото в които разрешение се споделя напълно от настоящия съдебен състав. Изпратеното до страната уведомление за разваляне се основава на твърдяно виновно неизпълнение на задължението по договора за предоставяне на документи, установяващи вземането, задължение, което се твърди, че е поето от страната по договора и което се твърди, че не е изпълнено. Задължението на цедента към цесионера относно вземането е само за неговото съществуване, но не и за неговата събираемост, поради което моментът на преминаване на правото върху цесионера преминава независимо от това дали е изпълнено задължението за предаване на документите, освен ако не е уговорено друго. В чл.99, ал.3 ЗЗД са уредени две права на цесионера по договора като функцията на тези права е помощна, а именно да улесни цесионера при доказване на цесията и упражняване на вземането. Цесионерът може да иска от цедента да му предаде намиращите се у него документи, които установяват вземането. Второто помощно право на цесионера е да иска от цедента да потвърди писмено извършеното прехвърляне. По делото липсва спор, че тези документи не са предадени на ответника при сключването на договора, както и, че искането за предоставяне на тези документи е направено след сключването на договора, което обстоятелство се установява и от свидетелските показания, както и, че след поканата от цедента не са предоставени на цесионера документите, установяващи вземането. Предвид наличието на отправено възражение за неизпълнен договор не може да се приеме, че ответникът е в забава и не може да упражни правото си да развали договора. Основният спорен въпрос е дали неизпълнението на правата по чл.99, ал.3 ЗЗД поради техния помощен характер може да се счита за основание за разваляне на договора, преценено с разпоредбата на закона, че цедентът не отговаря за събирането на вземането. Възможността моментът на преминаване на вземането от цедента към цесионера да бъде поставен в зависимост от предоставянето на документите, доказващи вземането означава, че за цедента е налице задължение за предоставяне на тези документи. При логическото тълкуване на разпоредбата на чл.100, ал.2 ЗЗД се налага извода, че цедентът не отговаря за неплатежоспособността на длъжника, т.е. не отговаря пред цесионера за невъзможността да събере вземането си, но по аргумент от противното той носи отговорност както за съществуването на вземането към момента на сключване на договора така и относно неговата изпълняемост. Законът не поставя изискване за срок за изпълнение на задължението по чл.99, ал.3 ЗЗД, поради което в сила ще са общите положения за изпълнение на задължението без срок. Цедентът е бил поканен да изпълни това задължение, което не е сторено в срок. Неизпълнението на това задължение е съществено и поражда възможността за страната да иска обезщетение за вреди, поради което за кредитора съществува възможността да поиска обезщетение за вреди или да развали договора, което той е сторил с даване на подходящ срок. Развалянето е породило своето правно действие с достигането на изявлението до адресата, облигационната връзка е прекратена, което обуславя и неоснователността на предявения иск. Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено. В тежест на въззивника следва да се възложи държавна такса в размер на 420 000 лева. На осн. чл.78, ал.3 ГПК „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ ЕИК- 831184677, гр.София, ул.“Граф Игнатиев“, 10 следва да бъде осъдена да заплати на „Държавна консолидационна компания“ ЕАД сумата от 199 836 лева, направени по делото разноски. Направено е възражение за прекомерност, което съдът намира за неоснователно по следните съображения: Със задължителното за всички съдилища, на основание чл. 633 ГПК, решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Предвид задължителния за всички съдилища, на основание чл. 633 ГПК характер на решението на СЕС по дело C-438/22, както е прието и в определение № 50015/16.02.2024 г. по ч.т.д. №1908/2022 г., II т. о., размерите на адвокатските възнаграждения в НМРАВ могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Делото се отличава с фактическа и правна сложност, провеждани са редица заседания, поради което и размерът на адвокатското възнаграждение не е прекомерен. По изложените съображения Софийският апелативен съд