Решение № 657 от 6.12.2023 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 747/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба с вх.№5155/26.06.2023 г., подадена от П. И. Я., ЕГН ••••••••••, с адрес: ••, чрез адв. Й. Д., насочена против Решение №106/02.06.2023 г., постановено по гр.д. №907/2022 г. по описа на РС – гр. Разлог. В жалбата се навеждат доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на решението и постановяването му в нарушение на материалния закон. Счита се, че съдът неправилно е приел, че погасителната давност по отношение на основаното вземане е започнала да тече от момента на постановяване на определение № 4951/21.08.2017 година, постановено по НОХД № 195/2012 година по описа на Районен съд - Разлог. Сочи, че за подсъдимия възниква задължението за плащане на разноски за приключилото наказателно производство от момента на влизане в сила на присъдата, с която производството е приключило, която дата в настоящия случай е 07.07.2014 година, датата на която е постановено решението на Върховния касационен съд, с което е потвърдена присъдата на Окръжен съд - Благоевград като въззивна инстанция. Твърди, че изискуемостта на вземането за разноски е възникнала на 07.07.2014 година, като от тази дата е започнал да тече погасителния давностен срок за събиране на присъдените разноски. В жалбата са развити подробни съображения във връзка с направените оплаквания, като се моли да бъде отменено постановеното Решение № 106/02.06.2023 година, постановено по гр. дело № 907/2022 година по описа на Районен съд - Разлог и да бъдат уважени предявените искове. Претендира се присъждане на сторените от разноски пред двете съдебни инстанции. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, НБПП, представлявано от Н.И. е депозирало отговор, в който оспорва всички изложени в жалбата твърдения. Благоевградски окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди във връзка с доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното: В рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК Благоевградски окръжен съд приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо въззивната инстанция следва да разгледа спора по същество. Производството пред РС- гр. Разлог е инициирано въз основа на искова молба, подадена от П. И. Я., ЕГН ••••••••••, с адрес: ••• против Национално бюро за правна помощ, с адрес: ••••, с която е поискано да се приеме за установено по отношение на Националното бюро за правна помощ, че ищецът не дължи сумата в общ размер на 609, 35 лева, състояща се от сумата в размер на 125, 00 лева - вземане за разноски за служебен защитник и държавна такса за издаване на изпълнителен лист в полза на Национално бюро за правна помощ и сумата в размер на 484, 35 лева, представляваща направени разноски по изп.д. № 514/2022 г. по описа на Частен съдебен изпълнител В.Т., с рег.№ 795. Не се спори и от приетите по делото доказателства се установява, че cрещу П. И. Я. се води изпълнително дело № 514/2022 г., по описа на ЧСИ В.Т., като същото е било образувано по молба на НАП, тъй като съгласно текста на чл. 27б от ЗПП, разноските за правна помощ, които лицата възстановяват на Националното бюро за правна помощ, представляват частни държавни вземания и се събират от Националната агенция за приходите въз основа на издаден от съда изпълнителен лист по н.о.х.д. № 195/2012 година, по описа на Районен съд Разлог. Спорно се явява обстоятелството дали петгодишният погасителен давностен срок по отношение на изпълнението е изтекла, според твърденията на ищеца и от кога е започнала да тече давността. Районният съд е приел, че от представените Присъда № 370/25.01.2013 г., постановена по НОХД № 195/2012 г. по описа на Районен съд - Разлог, Присъда № 4005/09.10.2013 г., постановена по ВНОХД № 152/2013 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, Решение № 57/07.07.2014 г., постановено по НОХД № 2406/2013 г. по описа на Върховен касационен съд е видно, че ищецът П. Я. и бил оправдан по повдигнатото срещу него обвинение. С присъдата на въззивния съд той е признат за виновен за извършено деяние по чл. 195, ал. 1, т. 4 от НК, във вр. чл. 194, ал. 1 от НК и е оправдан деянието да е извършено и по чл. 195, ал. 1, т. 2 и т. 5 от НК. Присъдата на въззивиня съд е потвърдена с решението на касационната инстанция. В нито едно трите съдебни акта, обаче, съдът не се е произнесъл по сторени в хода на делото съдебни разноски, включително по такива, направени от и дължими на Националното бюро за правна помощ. Решението на ВКС е от 07.07.2014 г., което означава, че на тази дата е влязла в сила осъдителната присъда на въззивния съд. Приел е също, че дори и на 07.07.2014 г. /датата, на която присъдата е влязла в сила/ да е имало задължение от страна на П. Я. към Националното бюро за правна помощ, то същото все още не е било съдебно признато. Въззивната инстанция споделя изцяло доводите на районния съд. Вярно е, че издаването на изпълнителен лист не е част от същинското изпълнение и не представлява действие на принудителното изпълнение. Действия по принудително изпълнение, представляват такива действия, които пряко са насочени към събиране на вземането, искането за които е адресирано до съдебния изпълнител, т.е. действия, пряко насочени към имуществената сфера на длъжника с цел удовлетворяване на съдебно признатото право на взискателя. Подаването на молба за издаване на изпълнителен лист за вземане, което е признато с влязло в сила съдебно решение не представлява такова действие. Посредством същата кредиторът отправя искане да бъде снабден с изпълнителен лист, въз основа на който би могъл да предприеме, ако желае, действия по принудително събиране на вземането. Молбата за издаване на изпълнителен лист прекъсва давността само ако искането се основава на извънсъдебно изпълнително основание, тъй като в този случай същата представлява отправено до съда искане за защита на правото на вземане. Когато вземането е съдебно признато, производството по издаване на изпълнителен лист има за цел извършване на проверка за наличието на право за принудително изпълнение и на предпоставките за неговото упражняване. Чрез издаването на изпълнителен лист съдът овластява съдебния изпълнител да пристъпи към принудително изпълнение, т.е. да упражни принуда спрямо длъжника за удовлетворяване на подлежащото на изпълнение право, като възпроизвежда съответното изпълнително основание. Това съдебно действие обаче не е пряко насочено към имуществената сфера на длъжника и в този смисъл не представлява действие по принудително изпълнение. Съдът разполага с правомощието да признае или отрече със сила на присъдено нещо съществуването на спорното право, но не и да упражни принуда за неговото удовлетворяване. Вземанията по издадения изпълнителен лист представляват частни държавни вземания за същите е приложим общ петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. В настоящия случай, обаче, наказателното производство е приключило с присъда, с която подсъдимият по делото е бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение. В хода на наказателното производство пред РРС подсъдимият П. И. Я. е бил защитаван от служебен защитник (адв. Т.Л.-Ц.) във връзка с предоставена му правна помощ. В присъдата не са били присъждани разноски за възнаграждение на служебния защитник, поради обстоятелството, че към момента на постановяване на определението, такова възнаграждение не е било определено. По посоченото наказателно дело е постъпило е писмо от НБПП, с което е поискано да бъде издаден изпълнителен лист в полза на бюрото във връзка с изплатено възнаграждение на служебния защитник. Приложено е Решение № БГ-165-7215/05.02.13 г. на Национално бюро за правна помощ /в заверен препис/, с което на адв. Т.Л.-Ц. на основание представен отчет и на основание чл. 17, т. 2 НЗПП е определено възнаграждение в размер общо на 120.00 лева за осъществената от нея правна помощ на П. И. Я. по НОХД № 195/12 г. по описа на РС – Разлог, като е извършено и отбелязване, че това възнаграждение е изплатено. С Определение № 4951 от 21.08.2017 г., съдът за първи път се е произнесъл по задължението, което П. И. Я. е имал към Националното бюро за права помощ и го е присъдил с осъдителен диспозитив. Както правилно е посочил РС, на основание чл. 306, ал. 1, т. 4, предложение второ от НПК в наказателния процес съдът може да се произнесе по въпроса, касаещ съдебните разноски, с определение след постановяване на присъдата по делото. В светлината на изложеното следва да се приеме, че меродавна в настоящия случай е датата на постановяване на определението, а не датата на която е влезнала в сила постановената присъда. Ето защо следва да се приеме, че преди да изтече петгодишният срок, считано от 21.08.2017 г. /когато е признато задължението по съдебен ред с акт на съда/, са били предприети конкретни изпълнителни действия, в това число наложени запори, които за довели до прекъсване на давността и до започване на нова такава и не е изтекъл предвидения в закона петгодишен давностен срок за принудително събиране на вземането. С оглед гореизложеното, постановеното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено. Водим от гореизложеното, Благоевградският окръжен съд