Решение № 11176 от 18.12.2024 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1433/2024 г.

Производството е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по искова молба, подадена от Г. Б. И., [ЕГН], понастоящем в Затвора Пловдив, чрез адв. Н. Д., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) - София, за присъждане на сумата в размер общо на 15 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, погнуса, отвращение, внушаване на чувство за малоценност, излагане на риск живота и здравето му, в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив в периода от 12.10.2022 г. до 04.07.2024 г. вкл. (съгласно уточнение и направено в тази връзка изменение на иска в последното съдебно заседание).

Твърденията на ищеца са за нарушени права по чл. 3 от ЗИНЗС, както следва: липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите – падат се под 3 кв.м. нетна площ на човек) - в периода от 08.05.2020 г. до датата на предявяване на исковата молба е бил на Шести пост в стая № 4, в която са пребивавали 7 л.св.; без санитарен възел на определените и задължителни места - на коридора в Затвора Пловдив нямало баня и тоалетна, общата баня се намирала навън – на двора, през зимата било студено и много неприятно да минават през двора, нямало съблекалня и се налагало да преминават през двора по хавлии, работели два душа за 15-20 л.св., в банята имало ръждясали железа и кал, когато правели каре за 1 час, не можели да ползват тоалетна, защото на мястото на карето нямало нито мивка, нито тоалетна; лоша хигиена в килиите, поради наличие на хлебарки, дървеници и гризачи (мишки и плъхове), а в Затвора Пловдив имало много котки, които влизали в столовата, качвали се на масите и ядели от храната, което било предпоставка за болести и зарази; липса на адекватно лечение и подходяща храна за здравословното му състояние; липса на пералня (дрехите се перат на ръка и се простират в килиите, в резултат на което има мухъл и плесен и дишат влага); не е ползвал каре в периода от 08.05.2020 г. до 15.04.2024 г., тъй като е бил работещ.

Претендира се и законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до пълното изплащане на сумата, а така също и разноски и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София чрез процесуалния си представител юриск. Ч. счита така предявените претенции за неоснователни и недоказани, поради което настоява за тяхното отхвърляне. Прави възражение за изтекла петгодишна погасителна давност. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност, алтернативно за частична основателност на исковите претенции.

Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав, след като прецени поотделно и в съвкупност, събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище [населено място], съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, ГДИН за исковите периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове.

На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция.

Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1), както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2).

Все в тази насока следва да се посочи, че според чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС е установено изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв.м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно, като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. На лишените от свобода се осигуряват условия за къпане - по възможност всеки ден, но най-малко два пъти седмично съгласно чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС.

В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание съдът е указал на страните подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването.

От събраните и неоспорени от страните доказателства, в т.ч. Справка към рег. № 5979/15.07.2024 г. от 17.07.2024 г., изготвена от ИСДВР В. Ч. (л. 29-33) се установява, че през целия исков период, а именно от 12.10.2022 г. до 04.07.2024 г. вкл. е бил в Затвора Пловдив.

С оглед направеното възражение от страна на ответника за изтекла петгодишна погасителна давност, следва да бъде съобразено, че съгласно § 1 от ЗР на ЗОДОВ, за неуредените в закона въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, а съгласно чл. 110 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), с изтичането на петгодишен давностен срок се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. След изтичането на този давностен срок, правото на иск за вземане на ищеца за обезщетение за претърпени вреди от деликт, се погасява. Задължението за обезщетение след изтичане на този срок може да бъде осъществено единствено доброволно (аргумент от чл. 118 от ЗЗД). И най-сетне, съгласно разпоредбата на чл. 120 от ЗЗД, давността не се прилага служебно, а следва да се предяви като възражение, каквото безспорно е сторено от страна на ответника. С оглед исковия период 12.10.2022 г. – 04.07.2024 г. вкл., очевидно към настоящия момент не е изтекъл петгодишният давностен срок, поради което това възражение се явява неоснователно.

От цитираната по-горе справка се установява, че ищецът е пребивавал последователно, както следва:

• от 12.10.2022 г. до 10.11.2022 г. вкл. в Шеста група, в стая № 15, която е с площ от 28, 18 кв.м. и с капацитет до 7 л.св., като в нея през целия период са пребивавали до 7 л.св. (между 5 и 7 л.св.), в стаята има два отваряеми прозореца с размери 0, 99/1, 15 м. и 0, 45/1, 15 м. и санитарен възел с площ от 2, 69 кв.м. с един отваряем прозорец с размери 0, 33/1, 15 м.;

– от 11.11.2022 г. до 07.09.2023 г. вкл. в Шеста група в стая № 12, която е с площ от 41, 65 кв.м. и с капацитет до 10 л.св., като в нея през целия период са пребивавали до 10 л.св. (между 6 и 10 л.св.), в стаята има три отваряеми прозореца с размери 1, 50/1, 10 м., 1, 00/1, 10 м. и 1, 00/1, 00 м. и санитарен възел с площ от 2, 56 кв.м. с един отваряем прозорец с размери 0, 35/1, 10 м.;

• от 08.09.2023 г. до 04.07.2024 г. вкл. в Шеста група в стая № 4, която е с площ от 28, 19 кв.м. и с капацитет до 7 л.св., като в нея през целия период са пребивавали до 7 л.св. (между 5 и 7 л.св.), в стаята има два отваряеми прозореца с размери 0, 50/1, 00 м. и 0, 95/0, 95 м. и със санитарен възел с площ от 2, 99 кв.м. и един прозорец с размери 0, 30/1, 10 м. При тези данни, съдът приема за недоказани твърденията на ищеца за претърпени вреди от наличието на пренаселеност на помещенията, в които е пребивавал в Затвора Пловдив в периода от 12.10.2022 г. до 04.07.2024 г. вкл. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитаните по делото свидетели, доколкото свидетелят В. не е бил в едно спално помещение с ищеца през исковия период, а свидетелят Й. не твърди да е налице пренаселеност в помещенията, в които е пребивавал ищецът през исковия период. Тук е мястото да се посочи, че съдът приема показанията на разпитаните свидетели за логични, последователни и почиващи на непосредствени впечатления и спомени, но на съда е служебно известно, че свидетелите В. и Й. са инициирали производства по реда на чл. 284 и сл. от ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца, поради което за тях е налице и личен интерес да твърдят конкретни обстоятелства, с оглед на което показанията им следва да бъдат кредитирани само в частта, в която кореспондират на останалите доказателства, предвид разпоредбите на чл. 164 и чл. 172 от ГПК. Друг е въпросът и че самият ищец посочва в исковата си молба, че по време на пребиваването му на Шести пост (Шеста група), е бил настанен в стая № 4, в която са пребивавали 7 л.св., точно, колкото се посочва и в справката на Затвора Пловдив.

Във връзка с твърдението, че липсва санитарен възел на определените и задължителни места – на коридора в Затвора Пловдив нямало баня и тоалетна, общата баня се намирала навън – на двора, през зимата било студено и много неприятно да минават през двора, нямало съблекалня и се налагало да минават през двора по хавлии, работели два душа, за които се „борили“ 15-20 човека, в банята имало ръждясали железа и кал, а когато правели каре за един час, не можело да ползват тоалетна, защото на мястото на карето нямало нито мивка, нито тоалетна, на първо място следва да се посочи, че липсва фиксирано от законодателя задължение за осигуряване на тоалетна или течаща вода на л.св. в коридора и при осъществяване на престоя им на открито. Последното мероприятие се осъществява за сравнително кратък период от време – 1 час дневно и липсват пречки л.св. да ползват санитарен възел преди или след това, като не се установява, в т.ч. и от показанията на разпитаните по делото свидетели В. и Й. да са налице пречки при нужда л.св. да получат съдействие от надзирателите чрез извеждането им до тоалетна, съответно да си осигурят вода за пиене в бутилки, а и свидетелят В. посочва, че на Шести пост, в който е бил ищецът през исковия период, има тоалетна, който факт се потвърждава и от данните, предоставени от Затвора Пловдив в цитираната по-горе справка, съгласно която по време на провеждане на престой на открито, л.св. от Пост Пет и Пост Шест, могат да ползват тоалетна, разположена между двете групи.

Не се установява и да е налице нарушение на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, тъй като от същата справка се установява, че във всички помещения на Затвора Пловдив, е осигурен достъп до санитарен възел и течаща студена вода, като л.св. имат неограничен достъп до тях. А по отношение наличието на топла течаща вода, от приложените от ответника становища се установява, че в Затвора Пловдив на л.св. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група (л. 34-35), а на всички, работещи л.св., какъвто се установява, че е и ищецът, е осигурена възможност всеки работен ден да използват баня, след приключването му.

Що се касае до твърдението, че на л.св. се налага, отивайки и връщайки се от помещението за къпане, да преминават през двора, както и че през зимата е студено и е много неприятно да минават през двора, настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства не се установява от страна на затворническата администрация да са налице допуснати нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС. Действително, ноторно е, че използването на банята в Затвора Пловдив предполага преминаване на л.св. през двора, но е ноторен факт и че банята се намира в закрито оборудвано помещение, в което има съблекалня, поради което и от посоченото, че: „ През зимата е студено и е много неприятно да минаваме през двора.“ само по себе си не може да се приеме, че л.св., в т.ч. и ищецът са били подложени на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитаните по делото свидетели, доколкото в случая не се установява неизпълнение на задълженията на затворническата администрация по чл. 151 от ЗИНЗС, поради което и това оплакване е неоснователно. Недоказани останаха и следващите твърдения на ищеца, а именно, че в банята работели два душа, за които се „борели“ 15-20 човека, както и че в банята имало ръждясали железа и кал, доколкото от страна на ищеца не е изискано представяне на доказателства в тази насока от Затвора Пловдив, а и разпитаните по делото свидетели не твърдят да има ръждясали железа и кал.

Във връзка с твърдението, че ищецът е бил без право да ползва пералня, както и че дрехите се перат на ръка и се простират в килиите, в резултат на което има мухъл и плесен и дишат влага, независимо, че от страна на ищеца не са ангажирани доказателства, различни от показанията на разпитаните свидетели, които обаче, както вече се посочи и по-горе, съдът кредитира само в частта, в която кореспондират на останалите доказателства, от страна на ответника е представен Седмичен график на служебната пералня в Затвора Пловдив (л. 37-гръб), от който се установява, че за различните групи л.св. е предвидено ползване, както за пране за спално бельо, така и за лични и/или служебни дрехи. Няма данни и ищецът да е подавал оплаквания за наличието на мухъл в килиите, а от страна на ответника са представени данни за наличие на отваряеми прозорци във всяко едно от спалните помещения, в които е бил настанен ищецът, в т.ч. такива са били налични и в санитарните възли, поради което няма пречка стаите да се проветряват, за да не се образува мухъл, поради което и настоящият съдебен състав приема за недоказани наведените в тази връзка твърдения.

От събраните доказателства обаче съдът приема за доказани твърденията на ищеца за претърпени вреди от лоша хигиена в килиите, поради наличието на хлебарки, дървеници и гризачи (мишки и плъхове) в Затвора Пловдив, с оглед доказателствената тежест в процеса и факта, че от страна на ответника не са представени доказателства за извършвани периодично дейности по ДДД в този период, доколкото след 17.05.2023 г. първите данни за извършени ДДД обработки през 2023 г. са от 21.11.2023 г. (така протокол на л. 53). До извод в обратната насока не водят и представените доказателства за разпределен препарат Айкън, доколкото се установи, че с него са третирани само затворническата кухня, източна и западна столова на Затвора Пловдив (така протокол на л. 53-гръб), но не и спалните помещения и коридорите към тях. Впрочем, в тази насока са и показанията на разпитания по делото свидетел Й., който твърди, че в килиите, в които е пребивавал ищецът, е имало дървеници, хлебарки и гризачи.

Или, установява се, че в периода от 01.06.2023 г. до 21.11.2023 г. вкл. (общо 174 дни) е налице бездействие от страна на ответника, изразяващо се в необезпаразитяване на спалните помещения, в т.ч. и тези, в които е бил настанен ищецът.

Не така стои въпросът с останалите периоди в обхвата на претендирания, доколкото от страна на затворническата администрация са представени конкретни данни за извършвани периодично дезинфекция, дезинсекция и дератизация (л. 50 и сл.). Действително, от твърденията на ищеца и разпитаните свидетели, е възможно да се приеме, че помещенията, в които е пребивавал, са с лоши хигиенни условия, но следва да се отбележи, че хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях санитарни помещения изцяло зависи от настанените л.св., които се грижат за почистването и на които се установява, че макар и в ограничени количества, са били раздавани препарати за целта (така Таблица № 6 за перилни, миещи, дезинфекциращи препарати и хигиенни консумативи в местата за лишаване от свобода за един месец – на л. 49), в т.ч. същите са разполагали с възможността да закупят такива и от лавката на затвора, както и да поискат да им бъдат предоставени от техните близки.

По идентичен начин стои въпросът и със следващите оплаквания, че в затвора имало много котки, които влизат в столовата, качват се по масите, ядат от храната и са предпоставка за болести и зарази, доколкото същите не са подкрепени с никакви доказателства. До извод за противното не водят и показанията на разпитаните по делото свидетели, които в тази част съдът не кредитира по посочените вече по-горе съображения.

По отношение на наведените твърдения за липса на адекватно лечение и липса на подходяща храна за здравословното му състояние, следва да бъде съобразено, че съгласно чл. 129, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 2, ал. 1 от Наредба № 2/22.03.2010 г. за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, медицинското обслужване на лишените от свобода се осъществява в медицински центрове и в специализирани болници, разкрити в местата за лишаване от свобода. При изпълнение на наказанието лишаване от свобода се създават условия за опазване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода (чл. 128, ал.1 от ЗИНЗС). В тази връзка от страна на ответника е представено Работно време на Медицински център – Затвор Пловдив и АИППМП „д-р Ж.Д.“ (л. 48), видно от което за лишените от свобода от всеки един пост е предвиден ден за амбулаторни прегледи по график с уточнението, че при отсъствие на медицинско лице, л.св., които са пропуснали графика, минават за преглед при първа възможност. Отделно от това, от Докладна записка от д-р Р. Д. от 28.06.2021 г. се установява, че също е бил въведен график за всеки един от постовете, с оглед предотвратяване струпването на л.св. (л. 37). Друг е въпросът, че не се установява И. да е имал здравословен проблем през обсъждания период и да не му е оказана медицинска помощ и/или да не е лекуван, в т.ч. да не са му били осигурени лекарства, още по-малко пък да не му е била осигурена подходяща храна за здравословното му състояние. Наведените в исковата молба съображения, че в затвора са около 450-500 човека и не може да разчитат на елементарни медицински грижи, че са оставени на произвола и когато на някой му стане много зле, се обаждат на адвокат, за да им съдейства за линейка, тъй като на тях не им обръщат внимание и им отказват всякаква медицинска грижа, че не им се правят изследвания, че около 40 % от лишените от свобода в Затвора Пловдив са с диагноза ХИВ и се заразяват като използват една и съща игла, както и чрез хомосексуални контакти и тях никой не ги лекува, нито ги настанява за лечение в болнични заведения и се разчита на естествения подбор – който оцелее, са твърде общи и от тях не може да бъде установено дали и кога ищецът е имал конкретен здравословен проблем, още по-малко пък да е имал назначена диета, която да не е била спазвана. В този смисъл, наведените възражения за липса на адекватно лечение и подходяща храна, съдът намира за недоказани.

Във връзка със следващото твърдение на ищеца, а именно, че докато е бил в Затвора Пловдив, не е спазвано правото му на каре, е необходимо да се посочи, че участието в трудова дейност на лишените от свобода има изрична регламентация в ЗИНЗС и ППЗИНЗС, като продължителността на работния ден на лишените от свобода, минималната междудневна и междуседмична почивка, полагането на извънреден труд, условията за работа, се определят съобразно разпоредбите на трудовото законодателство (така разпоредбите на чл. 79 и чл. 175, ал. 2 от ЗИНЗС, съответно чл. 59 - 61, чл. 172 и чл. 174 от ППЗИНЗС). Това налага да се приеме, че дневният режим на работещите лишени от свобода, е различен от този на неработещите. Според чл. 169а, т. 1 от ППЗИНЗС по време на работа на лишените от свобода не е разрешено да напускат определените от администрацията работни места, което изключва възможността им да присъстват с останалите лишени от свобода (неработещите) на т. нар. „каре“. За сметка на това пък на работещите лишени от свобода се осигурява почивка през работния ден, същите получават възнаграждение за положения труд, а последният се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода, съгласно чл. 41, ал. 3 от НК. В този смисъл и ищецът, с приемането да упражнява трудова дейност, за да намали срока на наказанието си, доброволно се отказва от правото си на „каре“, съответно и на почивен ден. При това положение, не може да се приеме, че с назначаването на работа (от която е можел да се откаже по всяко време), ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, още повече, че започването на работа е по желание на съответния лишен от свобода (чл. 164, ал. 5 от ППЗИНЗС). Друг е въпросът, че това негово твърдение противоречи на другото такова, а именно, че когато прави каре за 1 час, не може да ползва тоалетна.

С оглед на всичко, изложено до тук, съдът намира, че са налице конкретно установените бездействия от страна на служителите на ответника ГДИН, изразяващи се в необезпаразитяване на спалните помещения в периода от 01.06.2023 г. до 21.11.2023 г. вкл. (общо 174 дни). Това от своя страна води до извода, че битовите условия в това затворническо заведение за този период създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че И. е претърпял, посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.

Тук е мястото да се посочи, че отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с лошите условия, при които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ и посредством ангажирани от негова страна доказателствени искания, тези твърдения следва да се приемат за доказани, доколкото нито са оспорени от ответника, нито са ангажирани доказателства, които да ги оборят. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително пилотното решение „Нешков и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС.

Така, съгласно чл. 52 от ЗЗД, приложим по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.

С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив и при отчитане икономическия стандарт на страната (за периода 2023 г.), според настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 750 лева, съобразявайки актуалната практика и насоките на ЕСПЧ. Тук е мястото да се посочи, че ЕСПЧ приема, че обезщетение в размер на 30 % от това, което той би присъдил, е адекватно за компенсиране на вредите от лоши условия за задържане в Словения и Русия (така Bizjak v. Slovenia, жалба № 25516/12, решение по допустимост от 8 юли 2014 г. и Shmelev and others v. Russia, жалба № 41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020 г.). Съответно, за справедлива база за размера на обезщетението се приема между 4 и 5, 3 евро на ден (така Bizjak vs Slovenia, жалба 25516/12, решение по допустимост от 08 юли 2014 г.; Domjàn vs Hungary, жалба 5433/17, решение от 14 ноември 2017 г.), като посочената база е определена като справедлива за установено задържане в лоши условия в Унгария, при съобразяване на жизнения стандарт за страната. В този смисъл и доколкото според статистически данни на Евростат минималните месечни възнаграждения в България се явяват по-ниски от тези в Унгария средно с 40 %, то отчитайки жизнения стандарт в България, за справедлив размер за исковите периоди (които, както вече се посочи и по-горе, са в рамките на 2023 г.), би следвало да се счита такъв между 2, 00 евро и 2, 55 евро на ден при констатирано едно нарушение, съответно до 5, 00 евро на ден при констатирани повече от едно нарушение. Ето защо, според този съд, при положение, че за период от около 6 месеца се установи единствено липса на обезпаразитяване, именно посоченият размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост.

В останалата част исковата претенция следва да бъде отхвърлена.

Съответно, спрямо този размер на главния иск, ще следва да бъде уважена и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение, в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба, а именно 04.07.2024 г. до окончателното изплащане на главницата.

С оглед изхода на спора, на ищеца се дължат сторените разноски, които се констатираха в размер на 10 лева – заплатена държавна такса.

На основание чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС и претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Д. адвокатско възнаграждение, което съдът определя на такова в размер на 87, 50 лева, съразмерно на уважената част от иска, изчислено на основание чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 143, ал. 3 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи, поради което и искането на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, Административен съд – Пловдив, ІІ отд., VІІ състав,