Решение № 264506 от 7.7.2021 г. на Софийски градски съд по дело № 3804/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С Решение № 410520 от 18.05.2018 г., СРС, 42-ри състав, постановено по гр.дело №35857/2017 г. е осъдил Д.В.Ф., ЕГН •••••••••• да заплати на основание чл.79 от ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ на „Т.С.” ЕАД, ЕИК: •••••••, със седалище и адрес на управление: ••• N 23Б, сумата от 1758, 42 лева - главница за топлинна енергия за периода м.05.2014 г. до м.04.2016 г., сумата от 73, 48 лева -сума за дялово разпределение за периода м.06.2014 г.до м.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – на 01.06.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлил като неоснователна исковата претенция предявена от „Т.С.” ЕАД против Д.В.Ф. в частта за разликата над 1758, 42 лева до пълния претендиран размер от 3343, 93 лева главница и в частта за разликата над 73, 48 лева до пълния претендиран размер от 95, 92 лева сума за дялово разпределение. С постановеното решение е осъдена Д.В.Ф., ЕГН •••••••••• да заплати на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД вр. чл.150 ЗЕ на „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ••••••• сумата от 158, 62 лева - мораторна лихва върху главница за топлинна енергия и сумата от 14, 35 лева - мораторна лихва върху сума за дялово разпределение, като отхвърля иска, предявен от „Т.С.” ЕАД против Д.В.Ф. в частта за разликата над 158, 62 лева до пълния претендиран размер от 582, 60 лева мораторна лихва върху главница за топлинна енергия и в частта за разликата над 14, 35 лева до пълния претендиран размер от 22, 82 лева мораторна лихва върху сума за дялово разпределение. С постановеното решение са отхвърлени като неоснователни предявените искове с правно основание чл.232, ал.2 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД от Д.В.Ф., ЕГН •••••••••• против А.Х.Е., ЕГН •••••••••• за осъждане на ответницата да заплати сумите от 1758, 42 лева - главница за топлинна енергия за периода м.05.2014 г. до м.04.2016 г., сумата от 73, 48 лева -сума за дялово разпределение за периода м.06.2014 г.до м.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – на 01.06.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, за сумата от 158, 62 лева - мораторна лихва върху главница за топлинна енергия и сумата от 14, 35 лева - мораторна лихва върху сума за дялово разпределение. Решението е постановено с участие на подпомагаща страна на страната на ищеца – Т.с. ЕООД и на страната на ответника А.Х.Е.. Решението е обжалвано в частта, с която са уважени предявените главни искове и в частта на отхвърляне на предявените обратни искове от ответника с въззивна жалба, с основни доводи, че е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, при неспазване на процесуалните правила, необосновано и незаконосъобразно. Оспорва да е потребил ТЕ в имота за посочения период, чието количество да е съответно да посочената стойност, предмет на предявените претенции. Излага съображения, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че е потребител на топлинна енергия за битови нужди. Моли, да се отмени и да се постанови друго, с което предявените главни искове се отхвърлят изцяло. Отправя искане за отмяна на решението в частта на отхвърляне на предявените обратни искове. Претендира разноски. В срока по чл.263, ал.3 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД. В своя молба от 25.06.2021 г. изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и отправя искане за присъждане на разноски. В срока по чл.263, ал.3 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ответника по обратните искове А.Х.Е. с изложено становище, че въззивната жалба е неоснователна. Третото лице-помагач Т.с. ЕООД не изразява становище по въззивната жалба на ответника. В срок е подадена частна жалба от Д.В.Ф. срещу постановеното от СРС по реда на чл.248 ГПК определение № 29940/31.01.2020 г., с което е оставено без уважение искането й за изменение на постановеното решение в частта на разноските. Изложени са доводи за това, че атакуваното определение е неправилно, тъй като съдът неправилно е определил разноските в процеса съобразно изхода на спора. В срок е постъпил отговор на частната жалба от ответника по обратния иск А.Х.Е. с изложено становище, че същата е неоснователна. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на една от насрещните страни, приема за установено следното: Предявени са за разглеждане главни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и обратни искове с правно основание чл.232, ал.2 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми. Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че ответникът Д.В.Ф. е собственик на процесния имот – апартамент •••••••в жилищната сграда на бул.•••••••, гр.София с аб.№ 018283 /нот.акт за дарение на недвижим имот № 58, том I, рег.№ 1848, дело 25/25.04.2002 г. на нотариус К.С.с рег.№ 111 на НК на РБ/. Поради това същата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./. Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения. Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Установява се, че между етажните собственици на процесната сграда и „Т.с.“ ЕООД е бил сключен договор за извършване на услугата „топлинно счетоводство“. Установено е въз основа на писмените доказателства по делото – документи за главен отчет, индивидуални справки за отопление и топла вода, както и от заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че делът на ответника за сградна инсталация е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба- пропорционално на отопляемия обем на имотите по проект в сградата; ТЕ за битово горещо водоснабдяване – на база показанията на един водомер за топла вода в имота, като за отоплителния период 2015/2016 г. ищецът неправилно е начислил служебно ТЕ за БГВ, което е съобразено от експерта /л.97 от делото на СРС/. С оглед това начислените, измерени и отчетени количества ТЕ за имота според експерта са съобразени с правилата указани в Наредба № 16-334/16.04.2007 г. за топлоснабдяването. При постановяване на първоинстанционното решение са съобразени правилно констатациите на СТЕ, че ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи и че топломерът в абонатната станция на процесната сграда е преминавал последващи метрологични проверки /т.е., че е изправен/. Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответника топлоенергия в определено количество. Въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология, тъй като разпоредбите на Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването са спазени. В този смисъл неоснователни са възраженията на ответника Д.В.Ф., че дяловото разпределение е било извършвано неправилно. Неоснователен е доводът на жалбоподателя-ответник относно приложението на установената в разпоредбата на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните съображения: Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл.62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр. 30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата. С оглед така дадените разрешения, въззивният съд приема, че непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената през исковия период топлинна енергия не се явява непоискана, респ. ответникът дължи нейната стойност. По отношение на дължимия размер на претендираните вземания въззивният съд приема следното: Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – след изменението на ЗЕ от ДВ, бр.74/2006 год./, 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалите през исковия период Наредби за топлоснабдяването. Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а води до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата. Съгласно чл. 32, ал. 3 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.“ ЕАД, приети на 18.09.2007 год. и одобрени от ДКЕВР на 07.01.2008 год., които се установи, че са били публикувани, когато при изравнителната сметка се установи, че начислената на купувача сума е по-голяма от сумата за реално потребената от него енергия, сумата в повече се приспада от дължимата сума за следващия период, или по желание на купувача се възстановява от продавача; при просрочени от купувача задължения, със сумата в повече се погасяват най-старите задължения, ведно с дължимите лихви. Съгласно чл. 32, ал. 2 и 3 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.“ ЕАД, приети на 28.03.2013 год. и одобрени от ДКЕВР на 03.02.2014 год., след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Когато при издаване на фактурата по ал. 2 се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата, и ако клиентът няма просрочени задължения към продавача, заплатената в повече сума се приспада от дължимите суми за следващ/и период/и, или по желание на клиента, се възстановява от продавача. Настоящият съдебен състав приема, че съответно под „най-стари задължения” и „просрочени задължения“ по смисъла на посочените по-горе клаузи следва да имат предвид тези задължения, които се отнасят за съответния отчетен период, тъй като в противен случай би се стигнало до хипотеза на предварителен отказ от давност, който е недействителен – арг. от чл.113 ЗЗД. Според нормата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили, като изменения могат да бъдат постигнати само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. В случая не са ангажирани каквито и да е доказателства, че страните са договорили правила за начисляване на задълженията за стойността на доставената топлинна енергия, респ. правила за прихващане, различни от тези в Общите условия. В контекста на изложеното СГС счита, че при формиране на крайната дължима сума, следва да се вземе предвид реалното потребление на топлинна енергия. В този смисъл изравнителния резултат в края на съответния период няма напълно самостоятелен характер, въпреки че задължението за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове. Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай дължимата сума от изравнителната сметка се заплаща в 30-дневен срок след датата на издаване на данъчно кредитно известие, респ. издаване на съобщението за дължимата сума. Изравнителният резултат може да доведе до възникване на вземане в полза на потребителя, само ако същият е заплатил прогнозните месечни вноски и последните са в по-голям размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия. В случай, обаче, че потребителят не е заплащал дължимите месечни вноски, очевидно е, че доколкото същият не е придобил качеството на кредитор, не би могъл да иска възстановяване на изравнителната сума или да прихване срещу нея свои задължения към топлопреносното предприятие за следващ отчетен период. А дори и да е заплащал месечните вноски, потребителят не е длъжен да упражни някое от тези права. В този смисъл следва да се приеме, че когато стойността на действително потребеното количество топлинна енергия е по-малко от стойността на прогнозното количество топлинна енергия /т.е., доставеното количество е по-малко от фактурирането/ и потребителят не е упражнил някое от правата си /на възстановяване или приспадане от следващ отчетен период/ или не са били налице основания за упражняването им, то ищецът е следвало да издаде данъчно кредитно известие, с което да намали данъчната основа на доставката за отчетния период. По делото се установява въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, което подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/ че действителната стойност на реално потребената топлинна енергия през процесния период м.05.2014 г.-м.04.2016 г. възлиза на сумата 1758.42лв., до който размер СРС правилно е уважил исковете. С оглед основателност в една част на възражението за давност на ответника /за вземания преди м.04.2014 г./ законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че релевираните главни претенции за незаплатена ТЕ са основателни за сумата 1758.42лв.-главница за ТЕ и сумата 73.48 лв.-такса за дялово разпределение, като е приел, че същите са дължими, ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Доколкото ищецът се легитимира като кредитор на главни вземания в горепосочения общ размер и при установените по делото фактически положения, че длъжникът е бил поставен в забава по отношение на задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, които се отнасят за периода от м.06.201 5 год. до м.04.2017 год., то ответникът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 14.09.2014 г. до 02.05.2017 г. в размер на 158.62 лв. – върху главница ТЕ и в размер на 14.35 лв.- върху главница за такса ДР /определен от ССчЕ/, както по същество е приел и първоинстанционният съд, чийто правни изводи въззивният съд също споделя. Доколкото в производството не е установено поддържаното от ищеца по обратните искове твърдение, че за исковия период топлоснабдения имот е ползван от ответника А.Х.Е. по сключен договор за наем, то, правилни и законосъобразни са изводите на съда, че предявените искове по чл.232, ал.2 от ЗЗД за заплащане на дължими суми за потребена ТЕ в имота следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Съгласно чл. 153, ал. 1 и пар. 1, т. 42 от ДР на ЗЕ потребител на енергия за битови нужди е физическо лице- собственик или титулярът на вещно право на ползване, който ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление за домакинството си. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот – в този смисъл са и разршенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваните му части, като правилно. Подадената от ответника частна жалба срещу постановеното от СРС по реда на чл.248 ГПК определение № 29940/31.01.2020 г. следва да бъде оставена без уважение, доколкото при произнасянето си с крайния съдебен акт първоинстанционният съд е съобразил указанията на чл.82 ГПК вр. чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК и е определил размера на дължимите разноски съобразно изхода на спора и по главните предявени за разглеждане искове и по предявените срещу подпомагащата страна на ответника обратни искове. По разноските: С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищеца по главните искове следва да бъдат присъдени разноски за възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100.00 лв. С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника по предявените обратни искове следва да бъдат присъдени разноски за въззивната инстанция в размер на 400 лв.-за заплатено адвокатско възнаграждение. С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. Воден от гореизложеното, Софийският градски съд