Решение № 1246 от 15.4.2025 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 145/2025 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 14, ал. 4 от Наредбата за реда и условията за установяване на жилищни нужди, настаняване и продажба на общински жилища, приета от Общински съвет – Велико Търново (НРУУЖННПОЖ). То е образувано на основание жалба от И. К. Б. от [населено място], чрез адв. П. С. против Решение от Протоколно заседание от 21.01.2025 г. на Комисията по чл. 14, ал. 1 от НРУУЖННПОЖ, с което на жалбоподателката се отказва картотекиране като нуждаеща се от общинско жилище. В жалбата, чрез процесуалания представител на оспорващата, се поддържа че това решение на комисията е незаконосъобразно, тъй като съдържа само и единствено правни основания за отказа, без да сочи фактическите такива, обосноваващи приложението на тези правни норми, като няма и информация за състава на комисията и датата на която е прието решението. Излага доводи, че отговаря на изискванията за картотекиране. В тази връзка, намира за неприложими разпоредбите на посочените бланкетно норми на чл. 10, т. 1 и 6 от Наредбата, тъй като не притежава свое жилище – закупила е имот в [населено място] в полза на трето лице с негови средства, а и не е прехвърляла имот на друг след 13.03.1990 г. По отношение на общинското жилище, което е купила с договор от 01.09.2006 г. отрича да се е разпореждала с него, тъй като същото е било продадено не от нея, а от ЧСИ поради невъзможност да изплати банковия кредит, с който го е придобила. По тези мотиви иска съдът да отмени отказа за картотекиране на Комисията. Ответникът – Комисията по чл.14, ал.1 от НРУУЖННПОЖ на Община Велико Търново, чрез процесуалния си представител, отрича основателността на жалбата. В съдебно заседание излага мотиви, че основание за отказа е не наличието на жилище у жалбоподателката, а фактът, че последната вече веднъж е придобила общинско жилище, което е обитавала преди това като наемател и след като веднъж е била подпомогната не може отново да иска картотекиране на основание чл. 17 от НРУУЖННПОЖ. Претендира разноски. Съдът, като взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното: Жалбата е допустима като подадена срещу административен акт, на който е адресат е оспорващата и има неблагоприятно съдържание за нея. Решението на ответника, обективирано в Протокол от 21.01.2025 г. е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, доколкото засяга правната сфера на жалбоподателката и то неблагоприятно. Всъщност картотекирането на лицата като нуждаещи се от настаняване в общинско жилище обуславя и възможността те да се включат в годишния списък за настаняване в общинско жилище /чл. 19, ал. 1 от НРУУЖННПОЖ/ и оттам възможността за настаняването на тези лица в такива жилища – чл. 21, ал. 1 и чл. 22, ал. 2 от НРУУЖННПОЖ. Най-сетне, в самия подзаконов административен акт правната характеристика на решението на Комисията по чл. 14, ал. 1 от НРУУЖННПОЖ е съобразен, като е предвидено, че то подлежи на оспорване по реда на АПК – чл. 14, ал. 4 от НРУУЖННПОЖ. В писмото на кмета на Община Велико Търново, с което жалбоподателката е уведомена за издаденото решение е посочен срокът на неготово обжалване и същото е връчено на 31.01.2025 г. видно от приложеното известие за доставяне /л. 19 от делото/, като жалбата е депозирана в съда чрез ответника на 11.02.2025 година, видно от положения върху нея входящ номер. При това положение е спазен и преклузивния 14-дневен срок, установен в разпоредбата на чл. 149, ал. 1 от АПК. По същество жалбата е и основателна. Според доказателствата, представени по преписката, съответно събрани от съда се установява следната обстановка: 1/ На 23.08.2024 година жалбоподателката е подала заявление – декларация вх. № 94 ИИ-1544-6, в което посочва постоянен и настоящ адрес на територията на [населено място], като моли да бъде картотекирана за настаняване под наем в общинско жилище. 2/ В графата за семейно положение посочва, че е [семейно положение]. Сочи, че няма жилище, етаж или част от етаж и прочие, няма учредено право на строеж, надстрояване пристрояване и прочие, не е включена в индивидуално или групово жилищно строителство, няма вещно право на ползване на жилище или на обособена част от такова, няма вилен имот, парцел, вещно право да построи такъв имот или обособена част от него. Декларира и че няма селскостопански земи, няма МПС, селскостопански машини, филателия, нумизматика, произведения на изкуството и други, не притежава фабрики, работилници, магазини, складове и прочие, няма дялово участие в търговски дружества и кооперации, няма акции, нито притежава налични парични средства, включително такива по влогове и дивиденти. В заявлението декларира и че не е прехвърляла жилищен имот, вилен имот или парцел на други лица след 13.03.1990 година, не е извършвала отказ от уредено, отстъпено или запазено право на ползване а жилищни имоти, вилни имоти, парцели и други имоти след 13.03.1990 година. Деклариран е доход трудово правоотношение в размер от 3 620 лева и пенсия 6 491.54 лева или 10 111.54 лева на годишна база. 3/ Към заявлението е приложено удостоверение за получен доход от пенсия, служебна бележка за доходите и договор за наем на недвижим имот, удостоверяващ, че деклараторката наема жилище при свободен наем от 330 лева месечно, което обитава. 4/ Към жалбата до съда е представен договор за продажба на недвижим имот по чл. 42 от ЗОС от 01.09.2006 г., който установява, че жалбоподателката е придобила на посочената дата общинско жилище, което преди това е обитавала като наемател. В хода на съдебното следствие са събрани доказателства, удостоверяващи, че това същото жилище е било възложено в собственост на трето лице на 10.07.2014 г. с Постановление на ЧСИ по изпълнително дело срещу жалбоподателката, образувано с взискател банката, финансирала покупката на имота, като това постановление е влязло в сила на 22.07.2014 г. и считано от тази дата жилището, придобито през 2006 г. от общината от жалбоподателката не е нейно. Същата е представила и Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот от 29.12.2020 г., от който се установява, че жалбоподателката е купила в полза на своя внук поземлени имоти и сгради в [населено място], които е платила с негови средства според изричното отбелязване в НА. 5/ От заповед № РД 22 – 2362 от 30.10.2024 г. на кмета на община Велико Търново се установява, че на тази дата кметът е назначил 9 членна комисия по чл. 14, ал. 1 от НРУУЖННПОЖ, чийто председател е секретарят на общината. 6/ От представения протокол /съдържащи властническото изявление/ се установява, че комисията в състав от 8 члена от назначените 9, е разгледала заявлението – декларация на Б., констатирала е, че жалбоподателката притежава имот - жилища, вили, идеални части от тях или вещни права на ползване, поради което е формирано решение за отказ за картотекиране защото лицето не отговаря на условията на чл. 10, ал.1, т. 1 и 6 от Наредбата. 7/ С писмо изх. № 94ИИ – 1544 – 6-1/27.01.2025 г. председателя на Комисията е уведомила жалбоподателката за взетото решение и за възможността да го оспори по съдебен ред, което последната е и сторила, като в резултат на това е образувано настояще дело. При тези фактически констатации и доказателства съдът прави следните правни изводи: Посоченото решение е валиден акт. Според разпоредбата на чл. 43, т. 1 от ЗОС „В жилища за отдаване под наем се настаняват лица с жилищни нужди, установени по реда на наредбата по чл. 45а, ал. 1 “. Видно е от нея, че законодателят предвижда настаняване в общинския жилищен фонд само на лица, които имат установени жилищни нужди. Според чл. 45а, ал. 1 от ЗОС „Условията и редът за установяване на жилищни нужди и за настаняване под наем в жилищата по чл. 43 и 45 се определят с наредба на общинския съвет.“. Законодателят не е посочил закона на какви условия следва да отговаря съответното лице, за да се приеме, че то има жилищни нужди, като е делегирал на съответния общински съвет чрез наредба да посочи какви са материално-правните предпоставки за наличието на жилищна нужда и оттам за възможността да се настани определено лице в жилище от общинският жилищен фонд. От друга страна, процесуалните условия за установяването на такива жилищни нужди следва също да се уредят на ниво подзаконов нормативен акт. В този контекст в представената на съда Наредба е предвидено, че картотекирането на нуждаещи се граждани /очевидно дееспособни физически лица/ става от деветчленна комисия. Т.е. в наредбата е предвидено, че тази процедура се провежда от колективен административен орган. На нормативно ниво е посочено и какъв следва да бъде състава на такава комисия - той се състои от деветима членове, като председателят и следва да е секретарят на общината, петима представители на общинската администрация от дирекция „Бюджет и финанси“, „Правно обслужване на собствеността“ и „Административно обслужване“, както и трима общински съветници - чл.14, ал.2 от Наредбата. Видно от съдържанието на този нормативен акт, в него не е предвиден нито [жк], нито изискуемо се мнозинство, при което се счита, че е налице валидно решение на този орган, разпореждащ определен резултат – положителен или отрицателен. В чл. 14, ал. 3 от Наредбата е предвидено единствено, че комисията по ал.1 разглежда подадените молби – декларации, взема решение за включването на или на гражданите в картотеките и определя степента на жилищна нужда на отделните семейства /лицата/ по групи съгласно чл. 12. При това положение с оглед общите принципи на правото, а и по аналогия с разпоредбата на чл.27, ал. 3 от ЗМСМА, следва да се приеме, че като колективен орган, комисията извършва валидни процесуални действия при наличие на [жк], който е от пет от членовете и, като съответното решение следва да се подкрепя от повече от половината от присъстващите при наличен кворум членове. При това положение комисията е действала при наличие на кворум и при пълно мнозинство при приемането на спорното решение. От друга страна именно тази комисия е и териториално и материално компетентния орган, който следва да се произнесе по заявлението на жалбоподателката. Съдът обаче намира, че процесното решение е формално незаконосъобразно – арг. от чл. 146, т. 2 от АПК. Според приложимата в случая разпоредба на чл. 59, ал.2 от АПК когато административният акт е в писмена форма, той следва да съдържа наред с другите изисквания адресата на акта, фактическите и правните основания за издаването на акта, както и срокът за обжалване. Доколкото от съдържанието на протокола, в който е технически обективирано решението на ответника се сочи името на жалбоподателката и доколкото не посочването на срокът и начина на обжалване не е формално изискване, водещо до отмяната на акта само на това основание и предвид писмото на кмета на общината указващо начина на обжалване /вж. чл. 140, ал. 1 от АПК/, то тези изисквания за форма са спазени. Не е спазено обаче изискването на закона за посочване на фактическите обстоятелства, които представляват съображенията за разпоредения с решението резултат. В самото решение не са посочени никакви фактически обстоятелства, които са били съобразени от комисията при издаването на решението. Посочването на неспазването на разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 1 и 6 от Наредбата в разпоредителната част на решението не е равнозначно с посочване на относимите за фактическият състав на такава разпоредба факти и обстоятелства, които са съобразени от административния орган при прилагането на посочената от него в административния акт правна норма. Липсва и друг документ или акт на административния орган, който да е относим към процесният случай и от съдържанието на който да се почерпят фактическите съображения на ответника да разпореди оспорения правен резултат. Липсата на мотиви по смисъла на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК е самостоятелно основание за незаконосъобразност на оспореното решение. Единствената констатация обосноваваща приложението на посочените бланкетно правни норми е изводът, че жалбоподателката „притежава имот“. Кой е този имот, какъв е и кога е придобит не е ясно и не може да се прецени как тази голословна констатация обосновава приложението на цитираните по-горе две различни правни разпоредби, изключващи картотекирането - на чл. 10, ал. 1, т. 1 и 6 от Наредбата. Според първата от тях, право да кандидатства за настаняване в общински жилища имат лица, които не притежават жилище, вила или идеални части от такива, а според втората – тези лица не трябва да са прехвърляли имот по т. 1-3 на други лица след 13.03.1990 г. Явно е че цитираните правни норми установяват две различни основания за отказ за картотекиране, като не е ясно общата констатация за притежавано жилище каква връзка има и с двете правни основания едновременно – кое е жилището, което лицето притежава към датата на регистрацията или кое е жилището, което то е притежавало, но е отчуждило след 13.03.1990 г. Само на това основание оспорвания отказ е незаконосъобразен, тъй като липсват конкретни фактически основания, обосноваващи приложението на която и да е от двете различни правни норми, които са го обосновани юридически. Логически твърдението „притежава имот“ би следвало да реферира само към нормата на чл. 10, ал. 1, т. 1 от Наредбата. От представените по делото книжа обаче се установява, че жалбоподателката няма имот – от една страна общинското жилище, което тя е придобила през 2006 г. е било предмет на публична продан и с Постановление на ЧСИ, влязло в сила на 22.07.2014 г., е възложено на трето лице, а от друга самата жалбоподателка друг имот не е придобивала – същата е придобила за трето лице, със средства на последното имоти в [населено място], които обаче нито са нейни, нито са финансирани от нея. Ето защо не е ясно какъв имот притежава жалбоподателката, който изключва картотекирането й. Още по-неясни стават мотивите на ответника от заявеното в съдебно заседание ново, трето правно основание за отказ за картотекиране – чл. 17 от Наредбата от процесуалния му представител. Според цитираната норма гражданите посочили неверни данни в декларациите за картотекиране не подлежат на ново картотекиране. Принципно навеждането на нови фактически и правни основание за обосноваване на отказа на картотекиране в хода на съдебното дирене, още по-малко в хода по същество, е недопустимо, но и реално внася още по-голяма неяснота по отношение на действителните мотиви, с които е обосновано процесното протоколно решение. Ето защо е наложително отмяната оспорвания отказ и връщане на преписката за ново, мотивирано произнасяне по заявлението – декларация на жалбоподателката. При този изход на делото е неоснователно искането за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение на ответника. Жалбоподателката, от своя страна, не е претендирала такива и за това не й се следват. Водим от горното, съдът