Решение № 177 от 15.9.2025 г. на Окръжен съд - Плевен по дело № 339/2025 г.

Производството е въззивно по реда на глава Двадесет и първа от НПК. Образувано е по повод протест от прокурор в Районна прокуратура - Плевен срещу Присъда № 7 от 24.03.2025 г., постановена по НОХД № 240/2024 г. по описа на Районен съд - Левски, с която подсъдимата Й. П. И. е призната за невинна и е оправдана по повдигнатото й обвинение по чл.183, ал.1 от НК. В протеста се изразява становище, че постановената оправдателна присъда е неправилна. Навеждат се доводи за това, че по делото са налице данни, че подсъдимата, въпреки че страда от лека умствена изостаналост, може да извършва определена трудова дейност и по този начин да изпълнява задължението си за издръжка. Прави се искане да бъде постановена присъда, с която подсъдимата да бъде призната за виновна по повдигнатото й обвинение за престъпление по чл.183 ал.1 от НК. Подаденият протест е бланкетен, като с Определение от 07.05.2025 г. в производство по реда на чл.327 от НПК, съдът е указал на Окръжна прокуратура – Плевен на основание чл.320 ал.4 от НПК да направи писмено изложение за допълване на доводите, направени с протеста. По делото не е постъпило писмено изложение за допълване на доводите, направени с протеста. В съдебно заседание, представителят на Окръжна прокуратура – Плевен не поддържа подадения протест. Счита, че с оглед интелектуалния дефицит, от който страда подсъдимата, не може да се приеме, че същата съзнателно не е осигурила дължимата от нея издръжка на детето й. В съдебно заседание, ответницата по протеста Й. П. И. редовно призована, не се явява. Защитникът на подсъдимата – адв. Г. Г. от АК – Ловеч моли съда, да потвърди първоинстанционната присъда, като правилна и законосъобразна. Преди въззивното заседание и с оглед задължението, произтичащо от чл. 67, ал. 1 от Закона за хората с увреждания, въззивният съд възложи на специализирана социална услуга за хора с интелектуални затруднения – Сдружение „Закрила“ – Ловеч, да извърши оценка на специфичните потребности на подсъдимата, за да бъдат идентифицирани нуждите й от комуникационно посредничество, улеснения при разясняване на процесуални права и други, които да гарантират ефективен достъп до правосъдие. ОКРЪЖЕН СЪД ПЛЕВЕН, като съобрази доводите в протеста и становищата на страните, и сам служебно провери изцяло правилността на присъдата, съобразно изискванията на чл.314 от НПК, прие следното. С обжалваната Присъда № 7 от 24.03.2025 г., постановена по НОХД № 240/2024 г., Районен съд - Левски е признал подсъдимата Й. П. И., родена на •••••• г. в гр. Л., с постоянен и настоящ адрес: гр......................, със средно образование, безработна, неомъжена, неосъждана, ЕГН ••••••••••, за невинна в това, че през периода от месец февруари 2024 г. до месец юли 2024 г. включително, в с. •••••••••, област Плевен, като осъдена да издържа свой низходящ - К. Ю. Р., съзнателно не изпълнила задължението си в размер на 6 месечни вноски на обща стойност 1200 лв., поради което и на основание чл.304 от НПК я оправдал по повдигнатото й обвинение по чл.183 ал.1 от НК. Съдът е разглеждал делото по реда на диференцираната процедура по чл. 371, т. 1 НПК - по искане на подсъдимата и нейния защитник, и изразено съгласие от представителя на прокуратурата, не е провеждан разпит на свидетели и вещо лице. Съдът е приел за установено, че Й. П. И., след като е осъдена да издържа свой низходящ – К. Ю. Р., не е изпълнила задължението си в размер на 6 месечни вноски на обща стойност 1200 лв. през периода месец февруари 2024 г. – месец юли 2024 г. вкл., но това неизпълнение не е „съзнателно“. Позовал се е на това, че Й. П. И. страда от лека умствена изостаналост, със значително нарушение в поведението, че с помощта на майка си е правила неуспешно нееднократни опити да си намери работа, а при епизодичното намиране на работа, поради несправяне със същата, са я уволнили. Съдът също така е приел, че Й. И. не е в състояние да издържа самата себе си, още по-малко малолетното си дете. За да достигне до тези изводи, първоинстанционният съд е съобразил събраните по делото доказателства, като е приел установеното от изготвената на досъдебното производство съдебно-психиатрична експертиза, от която се установява, че Й. П. И. страда от лека умствена изостаналост, значително нарушение в поведението, изискващо грижи и лечение. При Й. П. И., като особености на инфантилизъм, се очертават липса на желание за самостоятелни решения, безотговорност в действията, липса на житейски цели, ниска социална позиция и практически липсващи доходи. Същата е несамостоятелна и инициативата й е снижена, което ограничава перспективите й да й бъде предоставена работа, съобразена с възможностите й – да се справя само с прости практически дейности. Съдът е съобразил и показанията на свидетелката Д. Й. – майка на подсъдимата, дадени в съдебно заседание, която заявява, че дъщеря й има здравословни проблеми, има лека умствена изостаналост, много трудно е завършила ресурсен център, опитала е да започне работа, но никъде не я искат, не се справя нито с математиката, нито с писането, даже и с говора, някой път не може да изговаря хубаво думите. Според свидетелката бащата на детето е знаел за проблемите на Й. П. И., но е заявил, че за него това не е проблем и иска да живеят заедно и да създадат семейство. След раждането на дъщеря й, Й. И. е започвала работа в „Л.“, но постоянно се е оплаквала, че не може да се справя с работата. След като Ю. и дъщеря й се разделили, детето останало при бащата, а Й. се е опитала да си намери работа, но никъде не са я взели, защото не може да се справи. Свидетелката твърди, че тя и съпругът й издържат Й. И. и другото й дете, както и че с помощта на своята майка /от пенсията й/ е превела две издръжки, защото Ю. постоянно ги заплашвал. С оглед установяване на здравословното състояние на подсъдимата, пред Районен съд – Левски е допусната и назначена съдебно-психиатрична и психологична експертиза. От заключението на вещите лица д-р Л. З. Т. и клиничен психолог К. Н. Н. се установява, че Й. И. е личност със съществени дефицити на незрялост, че същата е нестабилна емоционално, със слаб контрол на влечение и потребностите и склонност да реагира първосигнално и импулсивно, че е с примитивни и с изразени дефицити в общите познания за живота, ценности и личностови нагласи, емоционално незряла и лабилна, че е с лошо самопознание, с поредица от слаби постижения и повърхностни взаимоотношения, че е с отслабен емоционално-волеви контрол над поведението в следствие на неуравновесеност на възбудните и задръжни процеси, което резултира в прибързано вземане на решения и лесното им превключване в действия. Установява се също така, че Й. И. е успяла да достигне нивото на ежедневната реч, но способностите й да комуникира зависят в много голяма степен от емоционалното й състояние, че когато е напрегната, тревожна, притеснена – способностите й да се съсредоточи върху разговора, да разбере какво й се казва, да премисли своята позиция и да прецени последиците от възможните стъпки прогресивно спадат, че среда известни трудности да възприеме коректно нова информация, че понякога е склонна да прави прибързани и често неверни заключения, че на моменти не си дава сметка колко трайни могат да бъдат последиците от едно или друго нейно заявление или решение, че е успяла да усвои умения и компетенции свързани със съжителството с други хора, поддържане на хигиена на пространството и лична, че е придобила някои трудови умения, но все още не може да достигне до трудова реализация и адаптация. От заключението се установява също така, че И. не би могла да изпълнява сложни задачи, които изискват да поема отговорност, да анализира конкретна ситуация и да взема рационални решения, да прави планове или да организира самостоятелно работния процес, че има дефицити и по отношение на реакциите, че притежава ограничени и повърхностни знания по отношение на намиране на информация за свободни работни места, но може да придобие конкретни навици и да усвои по-елементарна професия, в която да е в ролята на изпълнител и би могла да се адаптира в работна среда с по-елементарни изисквания. В правният анализ първоинстанционният съд е приел, че съставомерността на едно деяние по чл.183 ал.1 от НК изисква от обективна страна издръжката на лицата от кръга на посочените в нормата да е дължима по силата на влязло в сила решение на граждански съд, да не е платена за период не по-малко от два месеца, а от субективна страна това задължение да не е изпълнено съзнателно от дължащото алиментните задължения лице. От обективна страна е осъществен състава на престъплението, но не и от субективна. За да приеме, че липсва „съзнателност“ на деянието, съдът е изтъкнал това, че подсъдимата не упражнява трудова дейност по независещи от нея причини и не реализира доходи, страда от лека умствена изостаналост, и макар да има потенциал да усвои по-елементарна професия, както и да се адаптира в работна среда с по-елементарни изисквания, то към момента тези условия не са факт и то не по причина у самата подсъдима. Установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка е при пълно, всестранно и пълно изясняване на всички относими обстоятелства, в съответствие с принципите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Съдът е подходил задълбочено, като служебно е назначил комплекса съдебна психолого- психиатрична експертиза, която е дала отговори на значимите за крайните изводи на съда въпроси: степента на засягане на интелектиулинет и волевите способности на подсъдимата с оглед диагностицираната лека умствена изостаналост; засегнатите аспекти от социалното й функциониране, които са засегнати от дефицитите в интелекта; отражението на разстройството в поведението върху социалната адаптация и трудовата й годност. Фактическите изводи на съда са базирани на събраните и проверени доказателства по делото. Диференцираната процедура, по която е протекло съдебното производство, позволява на съда в отклонение на общия принцип за непосредственост и устност, да преценява събраните в досъдебното производство доказателства. При анализа, оценката и изводите въз основа на същите – показанията на св. Ю. Ю.ов и заключението на вещото лице по съдебно-психиатричната експертиза от ДП – д-р Н. Л.. Вярно и коректно първият съд е интерпретирал и показанията на непосредствено разпитаната свидетелка Д. Й. – майка на подсъдимата. Въпреки родствената връзка, показанията на свидетеля са обективни и достоверни. Изнесените от нея данни за протичане на детството, развитието на подсъдимата и опитите да се устрои на работа, намират опора в писмените доказателства и експертните заключение на вещите лица. Поради това в рамките на въззивния контрол се достигна до извод, че протестираната присъда е обоснована. Законосъобразни, в съответствие с материалния закон, са изводите на първоинстанционния съд, че в случая липсва елемент от субективната страна на престъплението по чл. 183, ал. 1 НК, а именно „съзнателност“ на деянието, изразяващо се в бездействие (неплащане). Съзнателно означава, че деецът трябва да действа при условията на пряк умисъл и да преследва забранения резултат – неплащане на издръжка. Това тълкуване на закона е възприето и в практика на ВКС, напр. Решение по н.д. № 3081/2011г. Последното индицира на субективните измерения на инкриминираното поведение по чл.183, ал.1 от НК, за доказването на които е необходимо установяване на обективна възможност за изпълнение на задълженията и липса на пречки от непреодолим характер, препятстващи заплащането на издръжка, неизследвани в разглеждания казус от съда. В делото е установено категорично, че подсъдимата обективно не е имала възможност да изпълни задълженията си – поради умственото увреждане и неспособността да се устрои трудово, не е имала никакъв доход – от трудово възнаграждение, осигурителни обезщетения или социални помощи, няма и никакво имущество, от което да извлича доход. За самата нея са полагани грижи и е подкрепяна от майка си – св. Д. Й.. При това положение е верен крайният извод на първоинстанционния съд, че деянието - неплащането на издръжка, не е извършено виновно от Й. И., поради което и правилно е приложен чл. 304 НПК, съгласно който в този случай съдът признава подсъдимия за невинен. С оглед задължението на настоящата инстанция да провери изцяло присъдата, независимо от посочените основания от страните, следва да бъдат обсъдени допуснатите процесуални нарушения, които са засегнали правата на подсъдимита. С представения едва във въззивното производство Протокол за оценка на комуникацията на Й. П. И., изготвен от Дневен център за деца и младежи с увреждания – гр. Ловеч, управляван от Сдружение „Закрила“, са изследвани и установени както способностите й, така и дефицитите. Сред втората група са отчетени и следните слабости: затруднения в интерпретирането на преносен смисъл; да разбира комуникацията, когато трябва да се правят интерпретации и заключения; да асимилира по-сложна информация; да проследява разговор при повече от двама участници в него. Въз основа на тези уязвимост да дадени и съответни препоръки: да бъде предварително подкрепена в разбирането на естеството на конкретното дело и задържането на емоционалното й състояние стабилно, за да се осигури ефективно правото й на участие; да бъде подкрепена във вземането на процесуални решения и осмисляне на последиците от същите; комуникацията в съдебното производство да бъде обезпечена от подкрепящ човек, който да й помага да контролира емоциите, да перифразира въпроси, които са трудни за разбиране от И., както и да подпомага формулирането на отговори, задържайки вниманието й в темата; по възможност, за да се преодолеят трудностите й в комуникацията, мисленето и лабилността на емоциите, като се избегне прекомерната формалност и й се даде възможност да бъде изслушана под формата на неформален разговор. Тези специфични нужди на подсъдимата е следвало да бъдат отчетени още на досъдебното производство, а впоследствие и от първоинстанционния съд, защото те са предпоставка за ефективното осигуряване на правото на защита на обвиненото лице, което е със специфични нужди. По силата на чл. 55, ал. 5 НПК Информацията за правата по ал. 1 – 4 се предоставя на обвиняемия на разбираем език и по разбираем начин, като се отчитат специфичните му потребности. Това процесуално правило е въведено със Закона за изменение и допълнение на НПК, обнародван в ДВ, бр. 18/01.03.2024 г., който към датата на привличане на Й. И. (9.08.2024 г.) е бил в сила. В мотивите на законопроекта (сигнатура 49-302-01-55) е посочена неговата цел - пълно транспониране на Директива 2012/13 ЕС относно правото на информация в наказателното производство (Директива 2012/13 ЕС или Директивата), включително задължението да се предоставя устно или писмено, на прост и достъпен език, като се отчитат специфичните потребности на заподозрени лица или обвиняеми в уязвимо положение. Също така е отчетено, че една от критиките на Европейската комисия е, че България не е транспонирала напълно изискванията на чл. 3, параграф 2, като не предвижда необходимата специфична помощ или подкрепа на уязвимите лица. Тази допълнителна процесуална гаранция в НПК не създава, а потвърждава вече възникналото правно задължение за органите на съдебната власт и разследването, да осигуряват равно третиране на хората с увреждания, включително с интелектуални затруднения, каквито са били установени при обвиняемата. Допълнителните и подходящи мерки, чрез които да се улесни и изравни участието на хората с интелектуални и психосоциални затруднения във всички процедури, са предвидени в чл. 13 на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (КПХУ), ратифицирана със закон, обнародван в ДВ, бр. 12 от 2012 г., в сила за Република България от 21 април 2012 г. Задължението на Република България, произтичащо от КПХУ, е регламентирано на законодателно ниво в специалния Закон за хората с увреждания (ЗХУ), в сила от 01.10.2019 г., в който има самостоятелна норма – чл. 67, ал. 1, адресирана пряко към органите на съдебна власт, които са длъжни да осигуряват на хората с увреждания ефективен достъп до правосъдие наравно с всички останали, включително чрез предоставяне на процедурни и подходящи за възрастта им мерки за подкрепа с оглед на тяхната роля във всички фази на процеса. От горния анализ на нормативната уредба следва извод, че задължението за органите на досъдебното производство и на съдебната власт за идентифициране на специфичните потребности на подсъдимата е безусловно и в случая не е било изпълнено – нито при провеждане на оперативните беседи с нея от полицейските служители и снемането на писмени обяснения от нея, с което действие Й. И. вече е придобила и качеството на заподозряно лице по смисъла на същата Директива (вж. задължителното тълкуване по дело С-209/22 на Съда на ЕС по българско преюдициално запитване), нито при привличането й като обвиняема и разпита й на 09.08.2024 г., нито след разпита на майка й Д. Й. на 24.09.2024 г., в чиито показания се съдържат пряко фактите, сочещи на значителни интелектуални затруднения от ранна детска възраст. Назначената след разпита на майката Съдебно-психиатрична експертиза не е имала за задача да изследва дефицитите на обвиняема и да оцени специфичните й потребности. Поставените въпроси към експерта са типичните, чрез които се установява дали обвиняемият страда от заболяване, което да рефлектира върху годността да носи наказателна отговорност или върху способността да участва в процеса, както и дали се нуждае от принудително лечение. Нито една от поставените задачи пред експерта не е имала насоченост да се изследват потребностите на Й. И. и необходимите допълнителни процесуални улеснения, които да гарантират справедливост на производството спрямо нея. Обстоятелството, че тя е имал упълномощен защитник – адвокат, компенсират само частично пропуските на държавните органи. Това е така, защото дефицитите в комуникацията, които впоследствие бяха установени във въззивното производство, рефлектират както върху възможността на обвиняемата да съобщи на защитника си всички релевантни и значими факти, така и върху самостоятелното право на всяко обвинено лице на лично и активно участие в процеса. Очертаните пропуски следва да бъдат оценени като съществени процесуални нарушения на правото на лична защита на подсъдимата, но тези нарушения са получили най-ефективното саниране с постановяването на оправдателна присъда от първоинстанционния съд, поради което и не могат да обусловят връщане на делото в предходна фаза. Ето защо въззивният съд прие, че в случая протестираната оправдателна присъда е правилна и законосъобразна и следва да бъде потвърдена на основание чл. 338 НПК. Наред с горното и с оглед служебното начало, съгласно чл. 7, ал. 2 от Закона за закрила на детето и чл. 82, ал. 2 от Закона за социалните услуги, съдът следва да сигнализира компетентния орган за установените рискове за детето К. Р. и потребностите на Й. И., които могат да бъдат задоволени чрез подходящи социални услуги. От показанията на св. Д. Й. се установява, че Й. И. е била заплашвана от бащата на детето, че „ще я вкара в затвора“, както и че е ограничен контактът й с детето. В подкрепа на тези показания са и данните, съдържащи се в жалбата на Й. И. до НП Ловеч (л. 41 ДП) от 22.03.2024 г., в която е посочила, че поради невъзможността да плаща издръжка, получава заплахи от Ю. Ю.ов, че ще я вкара в затвора и че ще прати социалните да й вземат и другото дете. Тези обстоятелства сочат на фактическо прекъсване на връзката между малолетното дете К. Р. и майката, която от своя страна не може да полага адекватна грижа поради установените вече интелектуални дефицити и съпътстващите ги психо-социални затруднения. Уязвимостта на детето, произтичаща от невръстната му възраст, и тази на майката, произтичаща от интелектуалното увреждане, налагат да бъде сезирана Дирекция „Социално подпомагане“. Поради горното и на основание чл. 338 НПК, Плевенският окръжен съд