Решение № 1658 от 30.1.2024 г. на Софийски районен съд по дело № 33899/2022 г.

производството по изпълнителното дело е приключено на основание чл. 433, ал. 2 ГПК. На първо място съдът намира за необходимо да посочи, че между страните не е спорно и от представените доказателства се установява, че изпълнителният лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение на основание чл. 416 ГПК. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила. Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е било подадено в срок, какъвто е и разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен срок, заповедта за изпълнение влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл. 424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл е и трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС – напр. Определение № 480/9.07.2013 г., постановено по ч. гр. д. № 2566/2013 г. по описа на ВКС, IV ГО. Извън иска по чл. 424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможността да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Съгласно т. 14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК, ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и поради това заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, ако е бил спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист съгласно разпоредбата на чл. 416 ГПК. По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, влязла в сила поради неподаването на възражение от страна на длъжника в преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че давността за процесното вземане най-напред е прекъсната с влизането в сила на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК. За втори път давността е прекъсната с подаването на молба за образуване на изпълнително дело, в която е обективирано възлагане на ЧСИ извършване на действия по принудително изпълнение по смисъла на чл. 18 ЗЧСИ. На следващо място давността е прекъсната с изпращането на запорни съобщения на 22.10.2010 г. до множество банки. За пълнота на изложението съдът намира за необходимо да посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, в т.ч. налагане на запор. Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие. С посоченото Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 год. на Пленума на Върховния съд. Според даденото с ППВС № 3/1980 год. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение е дадено противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не спира. С решение № 170 от 17.09.2018 год. на ВКС по гр. дело № 2382/2017 год., IV ГО и решение № 51 от 21.02.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 год., IV ГО, е прието, че прилагането на даденото с посоченото Тълкувателно решение тълкуване за период преди постановяването му, би имало за последица погасяване по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото към този момент ППВС. Поради това даденото с отмененото тълкувателно ППВС и Тълкувателното решение тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били реализирани за период преди отмяната на тълкувателния акт, като новото Тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на това е прието, че извършената с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 год. поражда действие от датата на обявяването на Тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от Тълкувателното решение разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и за тези, които са приключили преди това. Следователно, в настоящия случай изпълнителното производство е било висящо към 26.06.2015 г., на която дата е постановено ТР № 2/26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед приетото от съда относно въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му, се налага извод, че до 26.06.2015 г. давността по отношение на сумите, е била спряна по силата на самия факт, че за тяхното събиране е образувано изпълнително производство. Давността е продължила да тече след 26.06.2015 г. В настоящия случай видно от приложеното по делото копие на изпълнително дело в хода на изпълнителното производство не са депозирани никакви молби от страна на взискателя за извършване на изпълнителни действия, като такова действие по принудително изпълнение е предприето през 2013 г. от съдебния изпълнител по силата на възложения чл. 18 ЗЧСИ – налагане на запор върху пенсия. Респ. за период от 2 години считано от 22.10.2010 г. доколкото взискателят не е депозирал молби с искане за извършване на изпълнителни действия по делото е настъпила т.нар. „перемпция“ на 22.10.2012 г. В случая основният спорен въпрос по делото е дали извършените след срока по чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК изпълнителни действия са годни да прекъснат давността, по който въпрос има образувано тълкувателно дело, по което още обаче не е постановено решение. Прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК настъпва ex lege с изтичането на двугодишен срок от последното изпълнително действие, насочено към удовлетворяване притезанието на взискателя, независимо дали това действие е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на съдебния изпълнител по възлагане от взискателя. Въведеният от закона критерий е обективен т. е. при всяко положение, с изтичането на двугодишния срок настъпва прекратяване на изпълнителното производство поради т. нар. "перемпция", а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Същият смисъл се извлича от разясненията, дадени в т. 10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в тази насока е и Решение № 451/29.03.2016 г. по гр. дело № 2306/2015 г., ІV г. о. на ВКС. Бездействието на съдебния изпълнител да изпълни поискано действие или да предприеме действие, за което е овластен, е бездействие на самия взискател, който е заинтересованият да следи за движението на производство и трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес. Взискателят винаги има право, лично да сочи изпълнителни способи, а в случай на отказ на съдебния изпълнител да извърши искано от него изпълнително действие, той разполага с право на жалбата по чл. 435, ал. 1 ГПК. Именно поради тази причина, законът не санкционира бездействието на съдебния изпълнител, а това на взискателя. Съгласно приетото в мотивите на т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, изпълнителни действия /независимо от това дали прилаганото им е поискано от взискателя или са предприети по инициатива на частен съдебен изпълнител по възлагане от взискателя/ представляват: насочването на изпълнението чрез налагането на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. "перемпция" настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, висящият изпълнителен процес не спира течението на погасителната давност, а погасителният давностен срок се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие преди настъпване на перемпцията. Съгласно практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, формирана след постановяване на тълкувателното решение от 2015 г., исканията на взискателя за предприемане на изпълнителни действия след прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, също прекъсват давността на основание чл. 116, б. "в" ЗЗД, защото дори срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК да е изтекъл към датата на молбата, съдебният изпълнител е длъжен да предприеме поисканото действие и за прекъсването на давността е без значение дали е сторил това по новообразувано изпълнително дело или по съществуващото такова - решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. дело № 1747/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 60282 от 19.01.2022 г. по гр. дело № 903/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 127 от 12.07.2022 г. по гр. дело № 2884/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. дело № 1722/2021 г. на ВКС, IV г. о. Такъв е именно и процесния случай, в който след прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е са предприети изпълнителни действия от съдебния изпълнител, на който това е било възложено, т. е. по изпълнителното дело е приложен нов способ, след като перемцията е настъпила. Съдът приема, че когато изпълнителният процес е прекратен поради перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, новата погасителна давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. Перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение /но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете/, а перемпцията не го изключва - обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново - отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора нито ползва или вреди на длъжника. То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото на изпълнителните дела. За пълнота следва да се отбележи относно прилагането на способа „запор върху вземания на длъжника за пенсия“, че този способ не се изчерпва с еднократно действие по връчване на запорно съобщение на третото лице. Този способ се осъществява продължително във времето и се характеризира с периодичност на постъпленията на парични суми. В този смисъл докато през периода след 01.06.2013 г. предприетият способ за изпълнение "запор" върху пенсия на длъжника е бил действащ и прилаган, не може да се говори за бездействие на взискателя, както и за дезинтересиране на взискателя от изпълнението. Взискателят не може да бъде принуден да инициира непрекъснато нови способи за принудително изпълнение при периодично постъпващите плащания от трети лица, защото от една страна в негова полза тече принудително изпълнение по вече избран от него способ и той се удовлетворява макар и на части и в продължителен период от време, а от друга страна кумулирането на нови способи без ясен положителен резултат може да доведе до неоправдано натрупване на допълнителни разноски за изпълнението и за двете страни. С оглед всичко гореизложено предявеният иск следва да се отхвърли изцяло. По разноските: При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответната страна има право на разноски. На ответника следва да се присъдят сторените такива в хода на исковото производство – 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, съдът