Решение № 6143 от 12.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12005/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение №20148974/30.06.2021г., постановено по гр.д. №12837/2019г. по описа на СРС, 159 състав, е отхвърлен предявения от Н. Л. П. срещу Д. Н. Н. и А. П. Н. иск с правно основание чл.109 от ЗС за осъждане на ответниците да премахнат следната сграда, находяща се в гр. София, бул. ••••, а именно: масивен гараж, с площ от 20 кв.м., построен в УПИ Х-520, кв.129 по плана на гр. София, м. „Лозенец III част“, при съседи: бул. „Св. Наум“, УПИ XI-521, и У П И IX-519, която сграда по КК се намира в ПИ с идентификатор 68134.902.520 по КККР, одобрени със заповед №РД-18-739/21.11.2017г. на ИД на АГКК. Осъдена е Н. Л. П. да заплати на Д. Н. Н. и А. П. Н. сумата от 1700 лева, представляваща направени по делото разноски, от които сумата от 400 лева за внесен депозит за вещи лица, а сумата от 1300 лева за адвокатско възнаграждение. Оставено е без уважение искането на ищеца Н. Л. П. да бъдат осъдени ответниците Д. Н. Н. и А. П. Н. да й заплатят направените по делото разноски. Подадена е въззивна жалба срещу решението от ищцата Н. Л. П., чрез пълномощника адв. Д. Г., като се излагат оплаквания, че същото е постановено в противоречие с материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Оспорва, че е налице валидно извършено разпределение на ползването на имота на 25.07.2020г. Същото било направено в хода на делото с цел да обслужи интереса на ответниците. При извършването на разпределението не участвали всички съсобственици. При разпределение на ползването следвало да се остави зона около сградата за общо ползване и обслужване на същата, както и достъп до общите части. Едва след определяне на тази зона и след като се извади застроената площ, се разпределяла останалата свободна площ. В случая тези правила не били спазени. Съдът не взел предвид ситуационна скица, според която имало предвидено паркомясто към обекта на ищцата. Оспорва извода на съда, че процесният гараж представлява търпим строеж по смисъла на закона. Този обект не бил отразен в действащата КК, нито бил потвърден от действащия план. Оспорва твърдението, че гаражът е построен през 1990г., като излага доводи, че в НА №152, том I, нот. дело №136/2008г. процесният гараж не бил отразен като граница на прехвърляния имот, поради което следвало да се приеме, че към 2008г. не е бил изграден. Оспорва НА №93, том 2, дело №241/2004г. по описа на нотариус В. Г. относно годината на построяване. Поради това счита, че не са налице данни, че процесният гараж е търпим строеж. Никой от съсобствениците не бил давал съгласие за построяването му. От свидетелските показания се установявало, че процесният гараж ограничава достъпа до двора, пречи на преминаването, както и пречи да се използва тази част от дворното място за паркиране. Гаражът бил близо до терасата на сградата и като цяло пречел на упражняването на правата на собственост. Съдът не обсъдил всички доказателства по делото в цялост. Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иска да бъде уважен. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещните страни А. П. Н. и Д. Н. Н., чрез пълномощника адв. Д. Д., с който жалбата се оспорва и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение. Въззиваемата страна поддържа, че към момента на извършеното ищцата разпределение не е притежавала собственост в процесния имот – нито от поземления имот, нито на самостоятелен обект в сградата. Ищцата се разпоредила с правото си на собственост върху притежавания от нея самостоятелен обект в сградата, както и с притежаваните от нея идеални части от поземления имот в хода на процеса. Едва в края на съдебното дирене пред първата инстанция ищцата представила НА за замяна на недвижими имоти, с който придобила от свидетеля по делото Р.И. 2% идеални части от описания в НА поземлен имот. Счита за правилен извода на първоинстанционния съд, че е налице валидно извършено разпределение на ползването на поземления имот, съгласно представения протокол от 25.07.2020г. за реално разпределение между собствениците на поземления имот, както и лицата, които притежават самостоятелни обекти в жилищната сграда, построена в имота. Този протокол бил подписан от собственици на имота и от собственици на самостоятелни обекти в сградата, притежаващи 80, 40% от собствеността, както върху земята, така и върху жилищната сграда. В представения протокол и приложената към него скица за извършване на разпределението било видно, че е обособена и реална част за ползване и от собственици, които имат 19, 58% идеални части от двора, но нямат собственост в жилищната сграда, нямат право на паркоместа и по този начин не били накърнени техните права. Представената ситуационна скица не отреждала паркомясто в полза на въззивницата. Съгласно извършеното разпределение било предвидено по едно паркомясто за всеки самостоятелен обект в сградата, като това било констатирано и в СТЕ. Правилно било установено, че процесният гараж е построен през 1990г. при действието на ЗТСУ (отм.) и ППЗТСУ (отм.). Същият се явявал търпим строеж, и гаражът бил допустим както по отношение на действащия регулационен план към момента на построяването му, така и към настоящия момент. Подадената жалба в СО била отхвърлена. Първоинстанционният съд обсъдил събраните в производството доказателства в тяхната съвкупност и достигнал до правилен извод за неоснователност на предявения иск. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, както и с оглед събраните във въззивното производство писмени доказателства, следва да се добави и следното: Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.109 от Нормата на чл. 109 от ЗС предоставя защита на правото на собственост и ограничените вещни права срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, което без да отнема владението, ограничава, смущава и пречи на пълноценното използване на вещта или имота според предназначението му. Уважаването на предявения иск по чл. 109 от ЗС е предпоставено от положителното установяване на следните факти: 1/че ищецът е собственик на вещта или е носител на ограничено вещно право върху нея; 2/че е извършено неоснователно действие върху вещта; 3/че неоснователното действие пречи, ограничава или смущава собственика на вещта да упражнява правото си на собственост спокойно и в пълен обем, макар да не накърнява владението. В ТР № 4/2015 на ОСГК на ВКС е посочено, че за уважаване на иска по чл. 109, ал. 1 ЗС ищецът следва да докаже, че е собственик на имота, че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), а също, че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот, по-големи от обикновените (чл. 50 ЗС). Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими е конкретна по всяко дело. Разяснено е, че има хипотези, при които от самото естество на извършеното от ответника нарушение е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Пример за това е случаят, при който ответникът осъществява действия в собствения на ищеца имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот. Тъй като правото на собственост е абсолютно и неограничено право, което задължава всички трети лица да се въздържат от каквито и да било въздействия върху собствения на ищеца имот, а собственикът не е длъжен да търпи в имота си каквото и да било действие, което се извършва без негово съгласие, самото пряко въздействие върху имота на собственика, без негово съгласие и от лице, което няма право да осъществява такова въздействие, представлява пречка за собственика да упражнява правото си. В случая изложените в исковата молба твърдения, че процесният гараж е незаконен строеж, нямат пряко отношение към иска по чл. 109 ЗС. Незаконното строителство само по себе си не означава, че ищцата е възпрепятствана да ползва общото дворно място. Независимо от това, по делото е установено, че процесният гараж е търпим строеж по смисъла на §16, ал.1 от ЗУТ и същият не подлежи на премахване. Когато в дворното място е построена сграда в режим на етажна собственост и всички собственици на самостоятелни обекти притежават и съответни идеални части от дворното място, то незастроената част на дворното място представлява обща част на сградата (чл. 38, ал. 1 ЗС). Съгласно чл. 3 ЗУЕС, за управлението на общите части на сгради в режим на етажна собственост, в които самостоятелните обекти са до три и принадлежат на повече от един собственик, се прилагат разпоредбите на чл. 30, ал. 3, чл. 31, ал. 1 и чл. 32 ЗС. Начинът на ползване и управление на тази незастроена част се извършва по решение на съсобствениците, притежаващи повече от половината от вещта, а при непостигане на мнозинство въпросът се решава от съда по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС. В разглеждания случай с протокол от 25.07.2020г. е разпределено ползването на имота от собствениците, притежаващи 80, 42% идеални части от същия, като е определено ползването на реална част от имота и от съсобствениците, притежаващи 19, 58% ид.ч. от имота, в които се включват притежаваните от ищцата 2% ид.ч. от имота, на които същата е била собственик към датата на приключване на устните състезания след извършените от нея разпоредителни сделки. На тези собственици е определено място за ползване на имота, което се намира в западната част и до което ищцата има достъп. Следва да се отбележи също така, че не се установяват по делото изложените в исковата молба и поддържани във въззивната жалба твърдения, че процесният гараж попада върху паркомясто, разпределено за притежавания от ищцата към датата на подаване на исковата молба самостоятелен обект в сградата. От заключението на СТЕ се установява, че не е налице одобрен строителен проект, който да разпределя паркомясто към имота на ищцата, и спорната част от дворното място няма статут на принадлежност към конкретен жилищен обект или към конкретен собственик. Поради изложеното съдът приема, че извършеното разпределение е обвързващо съсобствениците и техните правоприемници докато трае съсобствеността, но само ако липсва промяна на съществените обстоятелства, при които е постигнато съгласието (които да правят извършеното реално разпределение несъответно на новото фактическо положение). Такава промяна може да засяга предназначението и състоянието на съсобствената вещ (извършено ново строителство или премахване на постройка, увеличаване и намаляване площта на имота). Промяната може да се отнася до обема на правата на съсобствениците (придобиване по давност на идеални части от трето лице, разпоредителни сделки между съсобственици или в полза на трети лица, в резултат на които се намалява квотата на един съсобственик и се включват нови съсобственици, наред с досегашните). Прехвърлянето на притежаваните идеални части от вещта от един съсобственик на трети лица, при липсата на други промени в обстоятелствата, при които е извършено първоначалното разпределение, само по себе си не съставлява основание да се иска/да се извърши преразпределение на ползването по реда на чл. 32 ЗС, тъй като разпределението не се извършва с оглед на личността на съсобственика. По делото нито се твърди, нито се установява настъпила промяна в обема на правата на съсобствениците (в т. ч. тяхното съотношение), след осъществените разпоредителни сделки, като несъмнено процесният гараж е съществувал към момента на сключването на договора от 25.07.2020г. Следователно ищцата е обвързана от разпределението на ползването на дворното място. Спорният гараж не представлява пречка за обслужване или достъп до сградата. При това положение и с оглед липсата на данни за противното, съдът приема, че процесният гараж – във вида, в който е изграден и местоположението му, не ограничава възможността на ищцата да ползва съсобственото дворно място съобразно уговореното му разпределение, в т.ч. не води до намаляване на частта за ползване на ищцата с оглед правата й в съсобствеността. В този смисъл е и установената практика на ВКС, обобщена в определение №2496/30.08.2023г., постановено по гр.д. №4582/2022г. на ВКС, II ГО, и цитираните в него решения. В решение № 115 от 30.10.2020 г. по гр.д. № 3769/2019 г. на ВКС, I г.о., в което е прието, че строеж, извършен само от единия съсобственик в съсобствен имот без надлежно учредено право на строеж и без да е давано съгласие за построяването от другия съсобственик, може да бъде определен като неоснователно действие, което създава пречки на другия съсобственик да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем, ако се намира в част от дворното място, определена за общо ползване за всички съсобственици, както и в хипотеза, при която ползването на дворното място не е разпределено. В подобна хипотеза съсобственикът не е длъжен да търпи построеното, ако не желае неговото запазване, тъй като по този начин се ограничава правото му да ползва цялото дворно място според обема от правата си в съсобствеността. Действително според установеното в чл. 92 ЗС правило и този съсобственик ще придобие право на собственост върху съответната идеална част от построеното, но при това ще следва да заплати на построилия сградата съсобственик припадащата се на дела му в съсобствеността част от разноските за построяването. Ако не желае запазването на постройката съсобственикът може да иска нейното премахване по реда на чл. 109 ЗС. Ако обаче ползването на дворното място е разпределено между съсобствениците и строежът е изграден в частта, определена за ползване на извършилия строежа съсобственик, другият съсобственик не може да иска премахването по реда на чл. 109 ЗС, освен ако установи, че строежът му пречи да упражнява в пълен обем правата си върху разпределената му за ползване част от дворното място, респ. върху притежавана в индивидуална собственост или разпределена му за ползване сграда. В решение № 33 от 06.04.2010 г. по гр.д.№ 27/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. е прието, че материалноправната легитимация на ответника-съсобственик в имота по негаторния иск предполага установяване на фактическо действие, надхвърлящо ограниченията на собствеността и противоречащо на установения правен режим на ползване на имота, водещ до накърняване правата на другия съсобственик. В същия смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в решение № 299 от 15.06.2010 г. по гр.д.№ 500/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 53 от 19.04.2021 г. по гр. д. № 2629/2020 г. на ВКС, І г.о., съгласно която, когато чрез договор или по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС е разпределено ползването на съсобствена вещ, неоснователни действия по смисъла на чл. 109 ЗС са тези, чрез които някой от съсобствениците осъществява ползване на вещта по начин, различен от този, по който е било разпределено ползването. Въпросът за начина на ползване и целесъобразността на извършеното разпределение на ползването на съсобствената вещ не може да се разглежда в производство по чл. 109 ЗС (т. 1 от ТР № 13 от 10.04.2013 г. по тълк.д.№ 13/2012 г. на ОСГК на ВКС). Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По разноските: При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 1300 лева. По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, IV-Е въззивен състав