Решение № 3272 от 28.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 2460/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от В. В. В. срещу решение от 12.12.2023г. постановено по гр.д. № 46362/2022г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 45 състав, в частта, с което е отхвърлен предявения от нея срещу СТОЛИЧНА ОБЩИНА инцидентен установителен иск за признаване за установено, че е собственикна следния недвижим имот – апартамент № 43, находящ се в гр. София, ж..к. Дружба, бл.•••• на оригинерно основание – давностно владение в периода 30.05.2008г. – 26.08.2022г. Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилни логическите изводи при установяване на релевантните факти, вследствие необсъждане на доказателствената стойност на всички доказателства по отделно и в тяхната съвкупност и неправилно приложение на материалния закон. Въззивникът сочи, че неправилно първинстанционният съд е счел, че същата не се легитимира като собственик. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено ново, с което се уважи предявения от нея иск. В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната по нея страна – СТОЛИЧНА ОБЩИНА, с който оспорва да са налице наведените във въззивната жалба пороци на първоинстанционното решение, твърди същото да е постановено при съвкупна преценка на доказателствата и правилно приложение на материалния закон. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната му част. Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба подадена от Столична община срещу В. В. В. искове с правно основание чл.236 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД по реда на чл.422 от ГПК за признаване за установено, че ответника дължи сумите: 7 693, 00 лева, за периода от м.01.2009г. до м.01.2022г., представляваща обезщетение за държане на общински недвижим имот, находящ се в гр.София, ж.к. "Дружба", бл. ••••, ••••, след прекратяване на наемното отношение и въпреки противопоставянето на собственика, ведно със законната лихва за периода от 26.01.2022 г. до изплащане на вземането; сумата в размер на 7 323, 88 лева, представляваща лихва за периода от 01.06.2004 г. до 26.01.2022 г. за които вземания в полза на ищеца е заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3890/2022 г. по описа на СРС, 45 с-в. С отговора на исковата молба, по реда на чл.212 от ГПК В. В. В. е предявила срещу Столична община инцидентен установителен иск, с който претендира да бъде призната за собственик на процесния недвижим имот, поради придобиването му давност в периода 01.01.1996г. - 26.08.2022г. Предмет на въззивното производство е отхвърления установителен иск предявен от В. В. В. срещу Столична община с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК вр. чл.79 от ЗС за признаване за установено, че същата е собственик на процесния недвижим имот по давностно владение за периода 30.05.2008г. – 26.08.2022г. /в останалата му част, първоинстанционното решение като необжалвано от страните е влязо в законна сила/. Следва да се има предвид, че съгласно задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ВКС, ОСГТК, при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради тази причина предмет на проверка от въззивния съд са именно обстоятелствата, свързани с прилагането на императивни правила на материалния закон, с каквито са уредени способите за придобиване и отчуждаване на вещни права – те са изчерпателно посочени в закона /numerus clausus/, поради което правилата, които ги уреждат, имат императивен характер. В случая от събраните по делото писмени доказателства по делото, предвид влязлото в сила съдебно решение по настоящото дело в гореописаните му части, както и решение от 23.02.2006г. по гр.д. № 11536/2004г. на СРС, влязло в сила на 30.05.2008г., а и не е спорно между страните, че към дата 30.05.2008г. процесният недвижим имот – •••• в гр.София, ж.к. "Дружба", бл. ••••, до 1973г. е бил държавна собственост, а след това с акт № 47/02.09.1997г. –общинска собственост /частна общинска собственост/ и същия е ползван от наследодателя на въззивника – В.П., която е била настанена в процесното жилище със заповед на кмета на общината и съответно сключен договор за наем, но към посочената дата - договора развален поради неплащане на наемна цена от наемателя и същата заедно с Г.П. и В. П. продължава да ползва имота, като са предприемани неуспешни опити за принудителното им изваждане от жилището. На 29.01.2014г. В.П. е починала. Институтът на придобивната давност е уреден в закона като оригинерно придобивно правно основание – арг. чл. 77 предл. 2 ЗС, и за да настъпят правните му последици, е необходимо кумулативното наличие на две материални предпоставки: 1. в продължение на определен период от време /5 или 10 години, едно лице, което не е собственик, да упражнява постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно фактическата власт върху определена вещ, които съответстват на вещните правомощия на собственика /обективният признак на владението/ и 2. фактическата власт следва да се упражнява с намерение за своене, а именно да се държи вещта като собствена - чрез извършване на фактически и правни действия, които съответстват на вещните правомощия, част от предметното съдържание на сложното вещно право на собственост /субективният признак на владението/. Установяването на горните предпоставки, пълно и главно, са в тежест на ищеца по иска – в случая В. В.. Следва да се има предвид, че за да може едно лице да се позове на изтекла придобивна давност в своя полза, то следва да е налице годен обект и който може да бъде придобит по посочения оригинерен способ. Нашето законодателство познава законодателна забрана за придобиване на определени недвижими имоти или части от тях по давност /напр. реално обособена част от УПИ може да се придобие по давност в хипотезата на чл.200 ЗУТ, само ако са налице изискванията на чл.19 ЗУТ, като предвиденото в чл.200 ал.2 ЗУТ изключение намира приложение единствено в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ при първоначално урегулиране на територията, в останалите случаи – както прехвърлителна сделка, така и придобиване по давност е недопустимо/. Друга категория имоти, по отношение на които дори и при упражнявана върху тях непрекъсната, спокойна фактическа власт, неустановена с насилие или по скрит начин и с намерение за своене от лицето, което я упражнява, законодателят не допуска позоваване на последиците от придобивна давност за определен период от време - относно имотите държавна и общинска собственост, а след това – публична държавна и общинска собственост. Разпоредбата на чл. 86 ЗС е установява забрана за придобиване по давност на имоти, които са социалистическа собственост /в ред. от 1951 г. до 1990 г./, а за периода 1990 г. до 01.06.1996 г. е съществувала забрана за придобиване по давност на имоти, които са държавна или общинска собственост /в ред. от 1990 до 01.06.1996 г./, а оттогава до настоящия момент разпоредбата установява забрана за придобиване по давност на имоти, които са публична държавна или общинска собственост. С § 1 от ДР Закона за допълнение на ЗС давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост, считано от 01.06.2006г. спира да тече до 31.12.2022 г. /многократно този срок е удължаван/. С решение № 3/2022 г. по к. д. № 16/2021 на Конституционния съд на Република България разпоредбата, налагаща забраната, е обявена за противоконституционна, поради което, считано от 08.03.2022 г., спреният давностен срок е продължил да тече, респективно може да бъде установено владение, което да е начало на придобивна давност. Предвид изложеното, за периода 31.05.2008г. – 08.03.2022г. придобивна давност не текла, а след това до края за процесния период – 25.08.2022г. не е изтекла дори кратката 5г. давност. Предвид горното е ирелевантно дали са доказани останалите предпоставки обуславящи възникването на правото на собственост в патримониума на ищеца, поради което е безпредметно и тяхното обсъждане. Следователно, процесният имот не е придобит на оригинелно правно основание - давност от страна на ищеца, дори и при присъединяване на владение на нейния праводател по реда на чл.82 от ЗС и до който правилен и законосъобразен извод е достигнал и първоинстанционният съд. Поради съвпадане на извдите на двете съдебни инстанции на основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.1 от ГПК решението в обжалваната му част следва да бъде потвърдено. По разноските Във въззивното производство: На основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК следва да бъде ангажирана гражданската отговорност на въззивника за направените от въззиваемата страна разноски по делото – 100, 00 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, Софийски градски съд