Решение № 428 от 24.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 7943/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 3811 от 26.04.2022 г. по гр.д. № 29767/2021 г. Софийски районен съд, 177 състав осъдил на основание чл. 198, ал. 3 вр. чл. 195 ЗМВР (отм.) А. Ц. С., ЕГН ••••••••••, да заплати на М.НА В.Р. сумата от 10 805.67 лв., представляваща направени разходи за издръжка и обучение, пропорционално на времето на неизпълнение на договор № І12131 от 03.04.2010 г., сключен между А. Ц. С. и МВР, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.05.2021 г. до окончателното плащане, като отхвърлил иска за сумата от 1 265.37 лева – горницата над присъдената сума до пълния размер на претенцията от 12 071.04 лв. Съобразно изхода на спора и чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК са разпределени разноските по делото. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника А. Ц. С., който го обжалва в осъдителната му част с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Районният съд обсъдил донякъде твърдението на ответника относно противоречието на разпоредбата, с която с процесния договор е задължен да работи при ищеца в продължение на минимум 10 години, с основни принципи на правото като равнопоставеност на страните, възможност за едностранно прекратяване на договора при възникнало неизпълнение на някоя от страните, а и тези за несъответствието й с текстовете на КРБ относно гарантирането и защитата на труда от закона. Съдът правилно приел, че ЗМВР е специален спрямо КТ, но за всички неуредени в ЗМВР случаи се прилагали уредените такива в общия нормативен акт, вкл. принципите за полагане на труд, каквито в ЗМВР не намирали уредба. Изискваното от ответника – въззивник да работи определен период от време, без възможност едната страна по правоотношението да влияе на неговото съдържание, противоречало на елементарни правила на договорното право като равнопоставеност на страните и възможност за едностранно прекратяване на договора при неизпълнение на задълженията от някоя от страните. По този начин договорната връзка легитимирала осъществяването на принудителен труд, доколкото ответникът, под страх от финансова санкция (реституция на вече даденото) следвало да поддържа съществуващото правоотношение. Задължението да се работи определен период от време в системата на МВР нямало как да възникне в изпълнение на правото на всяко лице на образование, гарантирано от чл. 53, ал. 1 КРБ. Освен това, дори да се приеме, че клаузата в договора не е нищожна, чл. 198, ал. 1 ЗМВР (отм.) посочвал, че „курсантите... възстановяват на МВР разходите“, което означавало, че е приложима само за случаите, когато правоотношението е прекратено по време на обучението, а след дипломирането им не дължали никакви суми. По делото не били установени при пълно и главно доказване твърдените средногодишни разходи как точно са формирани, вкл. за всяка година на обучението. От решението на СРС не ставало ясно освен заключението на ССЕ кои доказателства съдът е взел предвид за да достигне до извод, че е налице втората предпоставка за уважаване на иска. Липсвало посочване на разходите по пера, не била изяснена и методиката на начисление на плащанията по време на обучителния период. По делото нямало доказателства за реалното извършване на разходи, а само общи справки. Поради това моли съда да отмени решението в атакуваната част и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Въззиваемата страна М.НА В.Р. не е депозирала писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание на 08.11.2023 г. чрез процесуален представител оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната част като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу попдлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част. Настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания е правилно по следните съображения: Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 198, ал. 3 вр. чл. 195 ЗМВР от 2006 г. (отм.) вр. чл. 4 и чл. 5, пр. 2 от договор № І-12131 от 03.04.2010 г. за сумата 12 071.04 ЛВ., представляваща разходи за издръжка и обучение за периода м. 10.2009 г. – м. 10.2013 г., пропорционално на времето на неизпълнение на договора. Претендирана е и законната лихва върху главницата от завеждане на исковата молба в съда на 27.05.2021 г. до окончателното плащане. С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск с възражения, част от които се поддържат във въззивната жалба. От фактическа страна не е било спорно, че на 03.04.2010 г. между страните е сключен договор № І-12131, по силата на който МВР се задължило да обучава, като осигури висококвалифицирана подготовка на ответника за получаване на висше образование по специалността „Противодействие на престъпността и опазване на обществения ред“ и образователно- квалификационна степен „бакалавър“, а ответникът се задължил, след успешно завършване, да служи в системата на МВР за срок от 10 години. Съгласно чл. 4 вр. чл. 3 от договора, при прекратяване на служебното правоотношение по собствено желание или по дисциплинарен ред, преди да е изслужил срока от 10 години, обучаемият възстановява разходите за издръжка и обучение пропорционално на времето на неизпълнение, съгласно чл. 198, ал. 3 ЗМВР. Не се спори също и се установява, че ответникът, след успешно завършване на обучението, на 01.11.2013 г. е встъпил в длъжност „разузнавач VІ степен“ в „Криминална полиция“, участък „Полиция“ – Факултета към 03 РУ при СДВР. Със заповед на министъра на вътрешните работи от 02.05.2018 г., връчена на 01.06.2018 г., на ответника е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и служебното правоотношение е прекратено, считано от 01.06.2018 г. Съгласно приетите и неоспорени счетоводни справки (л. 15 – 16 от делото на СРС), направените разходи за обучението на ответника в периода м. 10.2009 г. – м. 10.2013 г. са в размер на 7 127.41 лв., а получените стипендии за същия период – в размер на 12 852.25 лв., или общо разходи 19 979.66 лв. Съгласно приетото в първоинстанционото производство заключение на ССЕ и приетите и неоспорени счетоводни справки (л. 15 – 16 от делото на СРС), направените разходи за обучението на ответника в периода м. 10.2009 г. – м. 10.2013 г. са в размер на 7 127.41 лв., а получените стипендии за същия период – в размер на 12 852.25 лв., или общо разходи 19 979.66 лв. Съгласно заключението, размерът на разходите за издръжка и обучение на ответника пропорционално за периода 01.06.2018 г. – 28.10.2023 г. е 10 805.67 лв. От правна страна: Съгласно чл. 195 ЗМВР от 2006 г. (отм.), курсантите, завършили редовно обучение в Академията на МВР са длъжни да служат в МВР за срок не по-кратък от 10 години въз основа на подписан договор с министъра на вътрешните работи или оправомощено от него лице при приемането им за обучение. Според ал. 4 вр. ал. 1 на чл. 198 от същия закон, държавните служители, чието служебно правоотношение е прекратено по тяхно желание или по дисциплинарен ред преди да са изслужили срока по чл. 195, възстановяват разходите за издръжка и обучение, пропорционално на времето на неизпълнение. Аналогична е уредбата и в чл. 172, ал. 1 и чл. 174, ал. 4 от сега действащия ЗМВР от 2014 г. В случая по делото се установяват предпоставките за ангажиране отговорността на ответника. Ищецът е изпълнил задълженията си по договора, а ответникът е завършил успешно обучението си по уговорената специалност и на 01.11.2013 г. е встъпил в длъжност. Служебното правоотношение е прекратено по дисциплинарен ред на 01.06.2018 г., преди изтичане на уговорения 10–годишен срок. Поради това ответникът дължи възстановяване на разходите, които ищецът е направил за издръжката и обучението му пропорционално на времето на неизпълнение на договора. Съгласно неоспореното заключение на ССЕ, дължимата сума възлиза на 10 805.67 лв., до който размер искът е уважен от районния съд. Доводите в жалбата за нищожност на клаузата на чл. 2 от договора, с която ответникът се е задължил да служи в системата на МВР за срок от 10 години съдът намира за неоснователни. В трайната практика на ВКС се приема, че макар и установени в закона, както задължението за служене в МВР, така и задължението за връщане на разходите за обучение и издръжка произтичат от сключения договор (решение № 226 от 09.12.2020 г. по гр. д. № 1355/2020 г., ІV ГО на ВКС; решение № 149/08.05.2014 г. по гр. д. № 3939/2013 г., ІV ГО на ВКС; решение № 149 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 3939/2013 г., ІV ГО на ВКС; решение № 226 от 09.12.2020 г. по гр. д. № 1355/2020 г., ІV ГО на ВКС). Договорите като източник на задължения имат своята уредба в ЗЗД, която изхожда от принципа на автономията на волята и дава възможност на страните по тях, ако се съобразят с повелителните норми на закона и добрите нрави, свободно да определят съдържанието им (чл. 9 ЗЗД). В случая уговорката в чл. 2 от договора, че след успешно завършване на образованието си ответникът ще служи в системата на МВР за срок от 10 години напълно съответства на предвиденото в нормата на чл. 195 ЗМВР от 2006 г. (отм.) (чл. 172, ал. 1 от действащия ЗМВР). Законодателят изрично е предвидил възможността за поемане на такова задължение, поради което не може да се приеме, че клаузата в процесния договор е нищожна като противоречаща на закона. А дали законови норми са противоконституционни е въпрос от компетентността на Конституционния съд, както е посочил и районният съд. За неоснователни съдът намира и доводите в жалбата за недоказаност на разходите, направени за обучението на ответника. Тези разходи са установени от заключението на ССЕ, което не е оспорено от ответника по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, нито същият е поискал изслушване на повторна или допълнителна ССЕ. Поради това правилно районният съд е основал изводите си за размера на разходите на заключението. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част. При този изход и изричната претенция, разноски за въззивното производство се следват на въззиваемия, който е претендирал юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съобразявайки извършената от юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът определя възнаграждение в размер на 100 лв. Така мотивиран, съдът