Решение № 935 от 12.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 4130/2023 г.

Производството е по реда на глава ХХІ от НПК. С присъда от 27.02.2023 г., постановена по НОХД № 11134/2020 г. по описа на СРС, НО, 1 с-в, подсъдимият Д. В. Д. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 313, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 313, ал. 1 от НК, вр. чл. 54 от НК му е определено наказание „глоба“ в размер на двеста лeва. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият е осъден да заплати направените по делото разноски в общ размер на 38, 31 лв. в полза на държавата по сметка на СДВР, както и сумата от 10 лв. по сметка на СРС за служебно издаване на 2 бр. изпълнителни листа. Срещу присъдата е постъпила въззивна жалба и допълнително изложение към нея от защитника на подсъдимия – адв. К. Г., в които се излагат оплаквания за неправилност на присъдата поради нарушаване на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила. Поддържа се, че деянието е несъставомерно. Според жалбоподателя същественото и в двете подадени от подсъдимия декларации бил фактът на изгубване на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС), независимо от обстоятелствата и датата, на която това е станало. Посоченото обстоятелство относно факта на изгубване на СУМПС отговаряло на обективната истина, от което следвало, че инкриминираната декларация не е с невярно съдържание. Твърди се, че не се доказва подсъдимият умишлено да е декларирал неверни обстоятелства. Сочи се, че нарушенията на подсъдимия на правилата на Закона за движението по пътищата (ЗДвП) не са относими към индивидуализирането на наказателната отговорност за настоящото деяние. Защитникът излага аргументи и за липсата на обществена опасност и вредни последици от деянието, като намира, че следва да се приложи чл. 9, ал. 2 от НК. Искането към въззивния съд е да постанови нова присъда, с която да оправдае подсъдимия по повдигнатото му обвинение. Във въззивната жалба и допълнението към нея не е направено искане за събиране на доказателства пред въззивния съд. В срока по чл. 322 НПК не са постъпили писмени възражения срещу подадената жалба до даване ход на делото пред настоящата въззивна инстанция. В разпоредително заседание въззивният съд по реда на чл. 327 и следващите от НПК е преценил, че обжалваната присъда е от категорията актове, подлежащи на контрол пред въззивния съд по съответния ред, поради което подлежи на разглеждане в открито съдебно заседание. Приел е, че за изясняване на обстоятелствата от предмета на доказване по делото, не се налага разпит на подсъдимия, свидетели и вещи лица, както и събирането на нови доказателства. В открито съдебно заседание пред въззивния съд защитникът адв. К. Г., заявява, че поддържа подадената от нея въззивна жалба и подробно аргументира оплакванията, изтъкнати в жалбата и допълнителното изложение. В допълнение към тях посочва, че заявеното в първата декларация не изключва възможността СУМПС да е било намерено след подаването й и впоследствие отново изгубено, което от своя страна би довело до извод за вярност на съдържанието на втората декларация. Счита, че е правно ирелевантно на коя дата и кое място точно е било изгубено СУМПС. Поддържа тезата, че се касае за малозначително деяние по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК, поради което моли съда да постанови съдебен акт, с който да оправдае подсъдимия. Представителят на СГП счита, че контролираната присъда е правилна и законосъобразна, а доводите на жалбоподателя – неоснователни. Поддържа, че са налице достатъчно доказателства, които да подкрепят обвинението. Намира, че наложеното наказание е правилно индивидуализирано по вид и размер. По тези причини моли първоинстанционната присъда да бъде потвърдена. В реплика адв. Г. заявява, че не оспорва събраните доказателства, а правното значение на декларираните обстоятелства. Подсъдимият Д. В. Д., редовно призован, не се явява в проведеното открито съдебно заседание. Софийски градски съд, като обсъди доводите във въззивната жалба и допълнението към нея, както и тези, изложени в съдебно заседание от страните, и след като в съответствие с чл. 314 от НПК служебно провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира, че не са налице основания за нейната отмяна или изменение, като съображенията за това са следните: Първоинстанционната присъда е постановена при напълно изяснена фактическа обстановка, която се подкрепя от събраните по делото гласни и писмени доказателства, доказателствени средства и способи за приобщаването им. Настоящият въззивен състав намира за установено следното от фактическа страна: Подсъдимият Д. В. Д., ЕГН ••••••••••, е роден на ••••••• г. в гр. София, българин, български гражданин, със средно образование, разведен, работещ, живущ в гр. Годеч, ул. „•••••••. Съгласно приложената по делото справка за съдимост същият е осъждан, включително за престъпления, свързани с нарушаване на ЗДвП – по НОХД № 72/2019 г. по описа на Районен съд-Костинброд за престъпление по чл. 343в, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК; по НОХД № 221/2021 г. по описа на Районен съд-Костинброд за престъпление по чл. 343б, ал. 2, вр. ал. 1 от НК; по НОХД № 365/2016 г. по описа на Районен съд-Костинброд за престъпление по чл. 343в, ал. 2 от НК. Съгласно справка за нарушител/водач Д. В. Д. многократно е санкциониран за нарушения на ЗДвП в периода 1998-2022 г. По отношение на него са издадени 95 наказателни постановления, 9 фиша и 6 заповеди за прилагане на принудителни административни мерки. Д. В. Д. придобил категория за управление на МПС „C“ с протокол № 74/24.02.1992 г. на ОДМВР – Видин, категория за управление на МПС „CE“ с протокол № 112/04.02.1998 г. на ОДМВР – София и категория за управление на МПС „D“ с протокол № 111/04.02.1998 г. на ОДМВР – София. На 31.03.2004 г. на негово име било издадено СУМПС № ••••••• от ОДМВР – София, което било с валидност до 17.03.2014 г. Свидетелството било обявено за изземване на 15.05.2013 г. от сектор „Пътна полиция“ към ОДМВР-София. На 19.08.2013 г. Д. В. Д. попълнил декларация по чл. 17, ал. 1 от Правилника за издаване на българските лични документи, в която описал, че е оставил свидетелството си за управление на МПС някъде в дома си и не знае къде се намира то. Същата била подадена на 29.08.2013 г. в ОДМВР-София и получила вх. № 22345. Въз основа на нея СУМПС № ••••••• било обявено за невалидно на 08.10.2013 г. След това за времето до 23.11.2018 г. не е било издавано ново СУМПС на името на Д. В. Д.. На 24.11.2014 г. СУМПС № ••••••• отново било обявено за изземване от от сектор „Пътна полиция“ към ОДМВР-София. Към 2018 г. свидетелката Ц.А.Б. работела на длъжност „системен оператор“ в сектор „Пътна полиция“ към ОДМВР-София. Работата й се състояла в приемане на документи за издаване на СУМПС. На ••••••• г., когато св. Б. била на работа, подсъдимият Д. се явил при нея и заявил, че желае да подаде документи за издаване на СУМПС, тъй като неговото свидетелство било изгубено. Св. Б. се уверила в неговата самоличност, като проверила личната му карта, след което разпечатала от системата заявление за издаване на СУМПС и заявление-декларация, което се попълва при изгубен или откраднат документ, и ги предоставила на подсъдимия Д., за да ги попълни. Подсъдимият споделил на св. Б., че преди години също е попълвал декларация относно обстоятелството, че свидетелството му е било изгубено. Св. Б. не успяла да открие предходната декларация, поради което помолила подсъдимия да попълни нова декларация, като изрично му указала да възпроизведе информацията от предходната декларация, а именно да опише обстоятелствата кога, къде и как е установил липсата на свидетелството си. Подсъдимият Д. попълнил документите, след което ги подал при св. Б.. В заявление-декларация с рег. № 120400-11979/••••••• г. и декларация по чл. 17, ал. 1 от Правилника за издаване на българските лични документи от същата дата Д. В. Д. декларирал, че на 05.07.2015 г. в метрото в гр. София си изгубил СУМПС и контролния талон към него. На основание заявление с вх. № 5433/••••••• г. на 23.11.2018 г. било издадено СУМПС № ••••••• с валидност до 23.11.2023 г., като на 27.11.2023 г. същото било връчено на Д. В. Д.. На 27.11.2023 г. предишното СУМПС с № ••••••• отново било обявено за невалидно поради изгубването му. От заключението на графическата експертиза се установява, че подписите, произтичащи от името на Д. В. Д., и ръкописните текстове в документите: декларация по чл. 17, ал. 1 от Правилника за издаване на българските лични документи с вх. № 22345/29.08.2013 г., заявление- декларация с вх. № 120400-11979/••••••• г. и заявление за издаване на документи за самоличност на български граждани с вх. № 5433/••••••• г., са положени, съответно написани от Д. В. Д.. Така възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по делото по същество кореспондира изцяло с установената от първата съдебна инстанция въз основа на събраните по делото доказателства и доказателствени средства, а именно: показанията на свидетелката Ц.А.Б. (л. 62 ДП; л. 87, прочетени по реда на чл. 281, ал. 5 от НПК); писмените доказателства и доказателствени средства – заявление-декларация с рег. № 120400-11979/••••••• г., декларация по чл. 17, ал. 1 от Правилника за издаване на българските лични документи, заявление за издаване на документи за самоличност на български граждани с вх. № 5433/••••••• г., декларация с вх. № 22345/29.08.2013 г. по чл. 17, ал. 1 от Правилника за издаване на българските лични документи (л. 60 ДП), справка за съдимост и бюлетини за съдимост (л. 110-167); заключението на графическата експертиза (л. 71-73 ДП, л. 87), справка от ОДМВР-София относно свидетелствата за управление на Д. В. Д. (л. 179, л. 196-197), справка от АИС-АНД с данни за водача и наложени наказания (л. 198-208). Фактическите констатации на първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и от въззивния състав. Оценката на доказателствата, по отношение на фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване, е направена в съответствие с правилата на формалната логика. Решаващият съд по ясен и убедителен начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното си убеждение, като е извършил правилен анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване. В тази връзка е необходимо да се посочи, че когато изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата или протеста (решение № 181 от 11.06.2012 г. на ВКС по н. д. № 486/2012 г., I Н. О., НК; решение № 372 от 1.10.2012 г. на ВКС по н. д. № 1158/2012 г., III Н. О., НК; решение № 513 от 13.11.2013 г. на ВКС по н. д. № 1625/2013 г., I Н. О., НК и решение № 371 от 19.05.2016 г. на ВКС по н. д. № 844/2015 г., III Н. О., НК). В отнесения за решаване пред въззивната инстация случай липсва оспорване на фактическите и доказателствени изводи на първоинстанционния съд, като настоящата инстанция, възприемайки изводите по доказателствата, формирани от районния съд, не намира за необходимо да повтаря същите. Въз основа на правилно установена фактическа обстановка първата инстанция е достигнала до законосъобразни правни изводи, като правилно деятелността на подсъдимия е квалифицирана като престъплението по чл. 313, ал. 1 от НК както от обективна, така и от субективна страна. Разпоредбата на чл. 313, ал. 1 от НК криминализира лъжливото документиране на факти и обстоятелства в писмена декларация, депозирана пред орган на властта, като престъплението е формално по своя характер. За съставомерността на деянието по чл. 313, ал. 1 от НК се изисква изрична разпоредба на закон, указ или постановление на Министерския съвет да предвижда удостоверяването на истинността на определени обстоятелства в писмена декларация. Настоящият случай се отнася до декларация по чл. 8, ал. 2 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД), която се подава при изгубване, кражба, повреждане или унищожаване на български личен документ в най-близкото структурно звено на Министерството на вътрешните работи. Съгласно чл. 1, ал. 5, т. 2 от ЗБЛД свидетелството за управление на моторно превозно средство представлява български личен документ по смисъла на същия закон. Задължението да се подаде писмена декларация, която да удостовери горепосочените обстоятелства, е детайлно регламентирано и в подзаконов нормативен акт – Правилника за издаване на българските лични документи (ПИБЛД). В чл. 17, ал. 1 от ПИБЛД е предвидено, че декларацията се подава по образец съгласно приложение към правилника. От доказателствената съвкупност по делото категорично се установи, че от обективна страна подсъдимият Д. В. Д. на ••••••• г. в гр. София, в сградата на ОДМВР-София, на адрес ул. •••••••, е подал писмена декларация по чл. 17, ал. 1 от ПИБЛД, в която е посочил, че на 05.07.2015 г. е изгубил притежаваното от него свидетелство за управление на моторно превозно средство и контролен талон към него в метрото в гр. София. С декларирането на тази информация подсъдимият Д. е потвърдил неистина, тъй като в действителност документите му са били изгубени преди 19.08.2013 г. и на различно от заявеното място, както се установява от предходно подадена декларация по чл. 17, ал. 1 от ПИБЛД по отношение на същите документи. Декларацията е била подадена пред орган на власт, като е била адресирана до началника на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР-София. С оглед естеството на посочената длъжност съответното лице, което я заема, има качеството орган на власт по смисъла на чл. 93, т. 2 от НК, тъй като се явява служител в орган на държавно управление, който е натоварен с упражняването на властнически функции. Въззивният съд не може да сподели доводите на защитата, че деянието е несъставомерно. Подаването на декларация за изгубен личен документ е предвидено като юридически факт, който е част от фактическия състав по издаването на български личен документ. Правното значение на тази декларация се изразява в обявяването за невалиден на изгубения документ именно въз основа на декларираното обстоятелство (в случая съгласно чл. 16, ал. 4, изр. второ от Наредба № I-157 от 1 октомври 2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина), като е предвиден тридневен срок от настъпването на съответното събитие за подаване на декларацията. Вследствие на това се поражда възможността на правоимащото лице да му бъде издаден дубликат на въпросния документ съгласно чл. 16, ал. 1, т. 3 от посочената наредба. В настоящия случай се установи, че подсъдимият е подал писмена декларация по чл. 17, ал. 1 ПИБЛД през август 2013 г., в която е заявил, че към 19.08.2013 г. е изгубил свидетелството си за управление на МПС вкъщи. Въз основа на нея СУМПС № ••••••• е било обявено за невалидно на 08.10.2013 г. Подаването на последваща декларация на ••••••• г. с посочване на различни обстоятелства относно изгубването на същото СУМПС, а именно, че документът е бил изгубен през 2015 г. в метрото в гр. София очевидно не отговаря на обективната истина, тъй като СУМПС е било изгубено в предходен момент и е било обявено за невалидно преди твърдяното изгубване през 2015 г. Декларирането на неверни обстоятелства по отношение на процесното СУМПС се явява лъжливо документиране по смисъла на чл. 313, ал. 1 от НК и е достатъчно за привличането към наказателна отговорност на подсъдимото лице, доколкото се касае за формално по характера си престъпление. От субективна страна престъплението е извършено виновно от подсъдимия Д. при пряк умисъл, доколкото същият е знаел, че свидетелството му за управление на МПС е било изгубено преди 19.08.2013 г. и в дома му, въпреки което е декларирал неистинско обстоятелство в декларацията до началника на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР-София, а именно, че го е изгубил на 05.07.2015 г. в метрото в гр. София. Подсъдимият е осъзнавал, че попълва декларация, изискуема по силата на закон, в която следва да посочи само истинни обстоятелства, че същата се дава пред орган на властта и че декларира неистина. Във волево отношение той е целял декларирането на неверните обстоятелства. Във връзка с оплакванията на защитата, че в процесния случай извършеното не е общественоопасно, въззивният съд споделя подробно аргументираното виждане на първата инстанция, че не е налице основание за прилагането на чл. 9, ал. 2 от НК. Разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК може да бъде приложена спрямо всички предвидени в особената част на НК престъпления. При преценката дали деянието е малозначително или не се държи сметка за специфичната обществена опасност на конкретното деяние и конкретния деец. Малозначителността на извършеното от подсъдимия деяние се обуславя от обективно разкритата негова твърде ниска степен на обществена опасност, която не е достатъчна, за да бъде третирано извършеното като престъпление. Въпросът дали извършеното от подсъдимия деяние е малозначително се разрешава при съвкупна преценка на всички елементи на състава на даденото престъпление. В това отношение поначало са от значение характерът на обекта на посегателство, степента, в която той може да бъде засегнат, характерът на конкретното деяние, с оглед конкретната възможност, която то създава за засягане на обекта, степента на застрашаване на обекта, характеристиките на дееца, които се отразяват на обществената опасност на неговата личност и т. н. (решение № 20 от 11.07.2019 г. на ВКС по н. д. № 1229/2018 г., I н. о., НК). След извършване на внимателен анализ от правна страна по отношение на установените по делото фактически положения настоящият съдебен състав намира, че осъщественото деяние не се отличава с малозначителност. Тъкмо обратното – то притежава типичната за този вид престъпление обществена опасност. Същата е изводима от обстоятелството, че подсъдимият Д. съзнателно е декларирал пред орган на власт неверни обстоятелства в писмена декларация, изискуема по закон за удостоверяването им, като не се установяват обстоятелства, които да сочат на необичайно ниска степен на обществена опасност на деянието и дееца. Правилно районният съд е съобразил, че подсъдимият е системен нарушител на правилата на ЗДвП, видно от приложената по делото справка, както и че поведението му като водач на МПС е прераснало от реализиране на административни нарушения в извършване на престъпления по транспорта. Описаните обстоятелства несъмнено характеризират личността на дееца в негативен аспект и налагат извод за неговата завишена обществена опасност. Въззивният съд също като първата съдебна инстанция намира, че процесното деяние има отношение към спазването на правилата на ЗДвП, доколкото се отнася до процедурата по обявяване за невалидно на свидетелство за управление на МПС, съответно до издаването на нов валиден документ от същия вид, който е условие за законосъобразното управление на МПС. В тази връзка отношението на подсъдимото лице към съхранението на свидетелството му за управление на МПС и държането му в наличност при шофиране търпи сериозен укор. Подсъдимият в продължение на пет години не е положил усилия да се снабди с валиден документ за правоуправление, като въпреки това е шофирал без СУМПС, за което е бил административно наказван, а впоследствие е била ангажирана и наказателната му отговорност. В съвкупност коментираните обстоятелства не дават основание на съда да приеме, че е налице малозначителност на деянието, поради което не следва да бъде приложен чл. 9, ал. 2 от НК. По отношение на наложеното от първоинстанционния съд наказание „глоба“ в размер на двеста лева настоящият съдебен състав намира, че същото е законосъобразно определено и е справедливо. При индивидуализацията на наказанието контролираният съд правилно е отчел като смекчаващо вината обстоятелство забавянето на наказателното производство, което не се дължи на поведението на подсъдимия и защитника му, а като отегчаващи вината обстоятелства – обремененото съдебно минало на подсъдимия, наличието на многобройни нарушения на ЗДвП, използването на инкриминирания документ пред държавен орган с цел снабдяване с официциален удостоверителен документ (СУМПС). Районният съд правилно е определил като най-подходящо наказание именно „глоба“ измежду алтернативно предвидените в санкционната част на чл. 313, ал. 1 от НК наказания – лишаване от свобода и глоба. Макар деянието да разкрива типична степен на обществена опасност за съответния вид престъпление, то същата не е във висока степен и поради това не налага определянето на по-тежкото по вид наказание. Въззивният съд също е на мнение, че в настоящия случай посредством имуществения характер на определеното наказание и факта на самото осъждане ще бъдат постигнати целите, предвидени в чл. 36 НК, спрямо подсъдимия Д.. Въззивният съд се солидаризира със СРС, че размерът на наказанието следва да бъде определен в средния предвиден от закона размер, тъй като е налице както смекчаващо вината обстоятелство, така се установяват и отекчаващи за наказателната отговорност обстоятелства. В тази връзка и предвид възможността да бъде наложено наказание в размер от сто до триста лева, правилно е бил определен размер от двеста лева на наказанието „глоба“. Предвид крайния изход на делото и с оглед разпоредбата на чл. 189, ал. 3 НПК, законосъобразно направените по делото разноски са възложени в тежест на подсъдимия Д.. Въз основа на изложеното и с оглед съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции, настоящият въззивен състав приема, че обжалваната присъда е правилна и законосъобразна и като такава следва да се потвърди. Така мотивиран и на основание чл. 334, т. 6 вр. чл. 338 от НПК Софийският градски съд, IX въззивен състав