Решение № 6945 от 12.8.2025 г. на Административен съд - Хасково по дело № 1208/2025 г.

Производството е по реда на чл. 118, ал. 1 и ал. 3 във връзка с чл. 117, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/ във връзка с чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба на Б. М. Ю. срещу Решение № 1012-26-206-1/20.05.2025 г. на Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ - Хасково. Жалбоподателят моли оспореното решение да бъде отменено. Твърди, че неправилно не бил зачетен периодът на майчинство за времето от 12.01.1975 г. до 12.01.1976 г.; от 16.10.1984 г. до 01.04.1987 г.и от 12.12.1992 г. до 17.06.1993 г. като действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 ДР КСО. Налице били предпоставките за отпускане на лична пенсия по чл. 68, ал. 3 КСО. Обективирано е искане за отмяна на обжалваното решение и връщане на преписката за ново произнасяне по подаденото заявление с указания за зачитане на наличния действителен стаж с продължителност 03 г., 11 м. и 20 дни. Претендира разноски. В открито съдебно заседание жалбоподателят Б. М. Ю., редовно призован, не се явява, представлява се от процесуален представител, който, мотивира подробно становище за отмяна на оспореното решение. Поддържа изложеното в жалбата. Претендира разноски. Ответникът Директор на ТП на НОИ - Хасково, редовно призован, не се явява. Чрез писмено становище на процесуален представител аргументира неоснователност на жалбата и споделяне на доводите изложени в решението. Не били налице основания за отпускане на пенсия по чл. 68, ал. 3 КСО. Счита, че правилно били потвърдени разпорежданията на пенсионния орган. Претендира разноски. Административен съд - Хасково, след като обсъди твърденията на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 144 АПК във връзка с чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна: Б. М. Ю. е подала заявление с вх. № 2113-26-661 от 25.04.2023 г., по описа на ТП на НОИ – Хасково, за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст ведно с документи, удостоверяващи осигурителен стаж и доход. На 03.06.2023 г. и 07.06.2023 г. били издадени удостоверения образец УП-15 за наличие на осигурителен стаж, като е постановен отказ за издаване на такова удостверение за наличен стаж за времето 01-02. 1991 г; 11.1991-12.1991 г. 01-05.1993 г., тъй като същата не фигурирала във ведомостите за заплати. Б. представени удостоверения УП-30 и копие на трудовата книжка на жалбоподателя. Въз основа на установеното на нечетлива дата било отказано отпускането на личния пенсия за осигурителен стаж и възраст, тъй като Ю. не била навършила изискуемата възраст и нямала необходимия стаж, с Разпореждане на ръководител на „Пенсионно осигуряване с № 5703118476/2140-26-775, което влязло в сила. Б. М. Ю. е подала ново заявление с вх. № 2113-26-2488 от 19.12.2024 г., по описа на ТП на НОИ – Хасково, за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, след навършването на възрастта от 67 години като приложила документи, удостоверяващи осигурителен стаж и доход. След анализ на представените с предходното и настоящо заявление, доказателства (удостоверения, записи в трудови книжки и служебни справки) бил изготвен опис на осигурителен доход, от където се установява, че лицето имало осигурителен стаж от 17 г. и 23 дни, от който като действителен му се зачитали 12 г. 6 м. и 3 дни, а недостигащ по чл. 68 ал. 1 и ал. 2 КСО - 19 г. 5 м. и 7 дни. Представени били и удостоверения за раждане на У. Ю. М., М. Ю. М., Т. Ю. М., от които се установява, че същите са родени съответно на: 26.02.1975 г.; 24.01.1981 г.; 10.10.1984 г. С разпореждане [номер]/2140-26-320/15.04.2025 г. ръководителят на „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ – Хасково е отказал отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст поради това, че към датата на подаване на заявлението за пенсия – 19.12.2024 г., Б. М. Ю. има навършена възраст - 67 г., 09 м. и 08 дни, и осигурителен стаж, положен за периода от 12.01.1975 г. до 18.07.1994 г. с прекъсване – 17 г., 00 м. и 23 дни от трета категория труд, от които действителен осигурителен стаж - 12 г., 06 м. и 03 дни, тъй като имала зачетен осигурителен стаж като неработеща майка за времето от 12.01.1975 г. до 12.12.1976 г. /01 г./ и от 16.10.1984 г. до 01.04.1987 г. с продължителност 02 г., 05.м. и 15 дни, но същият не бил признат за действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 ДР КСО, както и зачетения стаж за периода от 12.12.1992 г. до 17.06.1993 г. – 06 м. 05 дни и за периода до 18.07.1994 г. – 07 месеца за времето, в което е получавало обезщетение за безработица не е бил действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 ДР КСО. Разпореждането е оспорено по административен ред пред Директора на ТП на НОИ – Хасково, с жалба вх. № 1012-26-206/28.04.2025 г. по описа на ТП на НОИ - Хасково, депозирана в указания по чл. 117, ал. 2, т. 1 КСО едномесечен срок. С Решение № 1012-26-206-1/20.05.2025 г. Директорът на ТП на НОИ - Хасково е отхвърлил жалбата на Б. М. Ю. срещу посоченото разпореждане. Сочи се, че лицето не отговаряло на изискванията по чл. 68, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 КСО. Изложени са подробни съображения, че зачетеният осигурителен стаж на жалбоподателя за посочения по-горе период не бил действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 ДР КСО. Формиран е извод, че Б. М. Ю. няма право на пенсия и по условията на чл. 68, ал. 3 КСО, тъй като към датата на подаване на заявлението нямала 15 години действителен осигурителен стаж, а имала - 12 г., 06 м. и 03 дни. Решението е връчено на жалбоподателя на неустановена по делото дата, но тъй като жалбата срещу него е подадена на 29.05.2025 г., то очевидно срокът за обжалване е спазен. При така установеното от фактическа страна Административен съд - Хасково обуславя следните правни изводи: Жалбата е допустима. Насочена е срещу индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, подлежащ на съдебен контрол, подадена е от активно легитимирано лице - адресат на акта и засегнат неблагоприятно от него, съгласно чл. 152, ал. 1 и чл. 133, ал. 1 от АПК, в срока по чл. 118, ал. 1 КСО. В специалната разпоредба на чл. 118, ал. 1 КСО, дерогираща общите - чл. 145, ал. 2, т. 1 и т. 2 и чл. 98, ал. 2 АПК, се посочва актът, чиято законосъобразност се изследва в настоящото съдебно производство – решението на ръководителя на съответното териториално поделение на НОИ, като това се осъществява само след изчерпване възможността за оспорване по административен ред на разпореждането по чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „а“ КСО. Разгледана по същество, жалбата е ОСНОВАТЕЛНА. Оспореното решение е издадено от компетентен административен орган - Директора на ТП на НОИ – Хасково, в установената писмена форма /чл. 117, ал. 3 КСО и чл. 59, ал. 2 АПК/, поради което не са налице основания за прогласяване на неговата нищожност по смисъла на чл. 118, ал. 3 КСО във връзка с чл. 168, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл. 146, т. 1 АПК, съответно - отмяна по смисъла на чл. 118, ал. 3 КСО във връзка с чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146, т. 2 АПК. На основание чл. 68, ал. 1-3 и чл. 84 КСО лицето по чл. 98, ал. 1, т. 1 КСО, на което е възложено ръководството на пенсионното осигуряване в съответното ТП на НОИ, е отказало с разпореждания отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст и добавка към нея на Б. М. Ю.. Разпореждането е оспорено по административен ред – пред ръководителя на ТП на НОИ – Хасково, в установения срок. Спазен е и срокът за произнасяне от Директора на ТП на НОИ – Хасково съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 3 КСО. Обсъдени са подробно възраженията на Б. М. Ю.. Формира се извод, че не са допуснати процесуални нарушения, от категорията на съществените, които да ограничават правото на защита на лицето, инициирало производството по отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст и добавка към нея, и предпоставка за отмяна на оспорения административен акт съгласно чл. 118, ал. 3 КСО във връзка с чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146, т. 3 АПК. В тази връзка на преценка подлежи издаден ли е оспореният акт в съответствие с материалния закон и неговата цел. Съгласно чл. 68, ал. 1, т. 1 КСО право на пенсия за осигурителен стаж и възраст се придобива от жените при навършване на възраст 60 години и 10 месеца и осигурителен стаж 35 години и 2 месеца, като от 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година, както следва: до 31 декември 2029 г. възрастта за жените се увеличава с по 2 месеца за всяка календарна година, а съгласно чл. 68, ал. 2 във връзка с ал. 1 КСО от 31 декември 2016 г. осигурителният стаж се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на осигурителен стаж 37 години за жените. Към датата на подаване на заявлението за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст – 19.12.2024 г., Б. М. Ю. е следвало да има навършени 62 г. и 02 м. и придобит осигурителен стаж 36 г. и 06 м. В случая, обаче, към посочената дата същата има навършена възраст 67 г., 09 м. и 08 дни, но няма осигурителен стаж от 36 г. и 06 м. Не е спорно, че същата има общ осигурителен стаж трета категория труд – 17 г. 00 м. и 23 дни. Съгласно чл. 68, ал. 3 КСО „в случай че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и 2, до 31 декември 2016 г. те придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години и 10 месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж. От 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на [възраст] възраст“. За да бъде придобито право на пенсия на основание чл. 68, ал. 3 КСО заявителят следва да има навършена възраст от 67 г. и придобит действителен осигурителен стаж 15 години. Към дата 19.12.2024 г. Б. М. Ю. има навършена изискуемата възраст, като е спорен въпросът дали следва да се признае времето през което същата е ползвала отпуск по майчинство като действителен осигурителен стаж, който да достига 15 години. Според административния орган същата има 12 г., 06 м. и 03 дни действителен осигурителен стаж, тъй като от осигурителния стаж е премахнат периодът като неработеща майка /този период не бил действителен стаж съгласно § 1, ал. 1, т. 12 ДР КСО/, както и периодът на получаване на обезщетението за безработица, който период не е спорен по делото, въпреки допусната неточност жалбата, тъй като с думи е посочено, че жалбата касае само незачитането на периода през който жалбоподателят е бил неработеща майка. Видно от удостоверенията за раждане на децата ѝ, за периода 12.12.1992 до 17.06.1993 г. същата не е отглеждала дете до 3 г. и този период не е бил изваден от действителния ѝ стаж поради това че в него същата е била неработеща майка. Правният спор се съсредоточава единствено по отношение на непризнатия като действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 ДР КСО за времето от 12.01.1975 г. до 12.12.1976 г. /01 г./ и от 16.10.1984 г. до 01.04.1987 г. с продължителност 02 г., 05.м. и 15 дни, или такъв с обща продължителност от 3 години, 5 месеца и 15 дни. Съгласно легалната дефиниция, посочена в § 1, ал. 1, т. 12 ДР КСО /в редакцията към датата на подаване на заявлението и издаване на разпореждането/, „действителен стаж“ е „действително изслуженото календарно време по трудово или служебно правоотношение, времето, през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост и смърт, периодът на наборна или мирновременна алтернативна служба, периодите по чл. 7 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите осигурителни вноски“. Въпреки допълването на тази разпоредба изброяването на хипотезите, които се приемат за действителен стаж, не е изчерпателно. Съгласно § 9, ал. 1 ПЗР КСО „времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс“. Приложима за процесния период е разпоредбата на чл. 80 от отменения Правилник за прилагане на Закона за пенсиите, съгласно която се зачита за трудов стаж времето, прекарано в законно установения платен или неплатен отпуск, който се признава по Кодекса на труда. Приложими за процесния период са и разпоредбите на Постановление на Министерския съвет № 61 от 1967 г. за насърчаване на раждаемостта /вж. р. II, т. 9, абзац четвърти и пети/, съгласно която времето за бременност, раждане и отглеждане на деца от неработещи жени-майки се признава за трудов стаж, и Инструкция № 0-4 за уреждане на трудовия стаж на жените-майки и осиновителки, членки на ТКЗС или неработещи, при бременност, раждане и за отглеждане на деца, с която са дадени допълнителни указания по приложението на т. 9, ал. 4 и ал. 5 от ПМС № 61/1967 г. В сила е и Инструкция № 2492 за реда и начина за издаване на документи за трудов стаж от 29.12.1967 г. /отм./, според която времето на ползване на отпуск по болест, поради бременност и раждане, платен и неплатен отпуск, също се зачита за трудов стаж по отменения ЗП. Следва да се посочи и последователността на законодателните решения касаещи правата на „неработещите“ жени-майки - чл. 3ж, ал. 2 от Указа за насърчаване на раждаемостта /обн., ДВ, бр. 51 от 1984 г., отм./. Според сега действащата уредба на чл. 9, ал. 7, изр. Първо от КСО за осигурителен стаж при пенсиониране се зачита периодът на наборна или мирновременна алтернативна служба и времето, през което неработеща майка е гледала дете до [възраст] възраст. В този дух е и разпоредбата на чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 2 от КСО, съгласно която за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита времето на отпуск за бременност, раждане и отглеждане на дете, в какъвто смисъл е и чл. 38, ал. 3, т. 6 от НПОС. От историческото и систематично тълкуване на правната уредба се формира извод, че в областта на общественото осигуряване при майчинство законодателят не прави разлика между жените, които не работят, защото са майки на малки деца, и другите жени, които полагат труд и са осигурени за този риск, вкл. и в хипотезите на чл. 68, ал. 1-3 от КСО. При двата пенсионни режима по отменения ЗП и по сега действащия КСО отпускът по майчинство /или майчинството/ се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, респективно осигурителен стаж при пенсиониране, и това не е в зависимост от обстоятелството дали жената-майка е била работеща или неработеща. Отделно от това, незачитането на времето на майчинството като действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 ДР КСО противоречи на чл. 47 от Конституцията на Република България, регламентиращи закрила на майчинството и равенство на майките относно трудови и осигурителни права, като съображения как следва да се тълкуват тези текстове са изложени в Решение по к. д. № 9/2005 г. на Конституционния съд на Република България. Б. М. Ю. е била в майчинство за времето от 12.01.1975 г. до 12.12.1976 г. - 01 г. и от 16.10.1984 г. до 01.04.1987 г. с продължителност 02 г., 05.м. и 15 дни, които периоди следва да бъдат зачетени за действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 ДР КСО и като такъв да бъде включен в общия сбор при преценката на правото за лична пенсия по чл. 68, ал. 3 от КСО. Компетентните административни органи неправилно са приели, че жалбоподателят има само 12 г., 06 м. и 03 дни действителен осигурителен стаж, и в противоречие с материалния закон са отказали отпускането на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Установява се в хода на настоящото съдебно производство, че Б. М. Ю. има повече от 15 години действителен осигурителен стаж, поради което и същата е придобила право на пенсия по смисъла на чл. 68, ал. 3 КСО. Ето защо оспореното решение на Директора на ТП на НОИ - Хасково и потвърденото с него Разпореждане на ръководителя на „Пенсионно осигуряване“ при ТП на НОИ –Хасково, следва да бъдат отменени на основание чл. 118, ал. 3 КСО във връзка с чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146, т. 4 АПК, а преписката – върната за ново произнасяне от длъжностното лице, на което е възложено ръководството на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Хасково /чл. 118, ал. 3 КСО във връзка с чл. 172, ал. 2, чл. 173, ал. 2 и чл. 174 АПК/. В този смисъл е трайната съдебна практика на ВАС, за отклонението от която настоящата съдебна инстанция не намира основания. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 АПК в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени разноски в общ размер от 610 /шестстотин и десет/ лева, представляващи държавна такса и адвокатско възнаграждение, уговорено и платено в брой съгласно договор за правна защита и съдействие № 36 от 28.04.25. Разноските следва да бъдат заплатени от юридическото лице, в структурата на което е органът, издал оспорения акт /§ 1, т. 6 ДР АПК/, а именно - НОИ /чл. 33, ал. 2 КСО/. Така мотивиран, Административен съд - Хасково