Решение № 316 от 16.12.2025 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 361/2025 г.

Производството е по реда на чл.294 от ГПК след отмяна на решение № 385 от 16.12.2022г. по в.търг.дело № 518/22г. с решение № 226 от 30.07.2025г. по к.т.дело № 716/23г. В решението на касационната инстанция е направен извод за съществуване на правен интерес на ищеца да установи с влязло в сила решение вземането си към длъжника в несъстоятелност по предявения по реда на чл.422 ал.1 от ГПК иск, за да се снабди с изпълнителен лист за вземането и да реализира произтичащото от чл.429 ал.3 от ГПК право на принудително изпълнение върху предоставеното за обезпечение имущество, собственост на трети лица. Указано е при новото разглеждане да се извърши преценка по съществото на спора. Производството е въззивно, образувано по жалба на „Дрийм“ ООД в несъстоятелност със седалище ••••• чрез неговия синдик срещу решение № 33 от 19.04.2022г. по търг.дело № 721/20г. по описа на Варненски ОС, с което е прието за установено, че „Дрийм“ ООД дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД със седалище гр.София сумата 147 997лв., представляваща законна лихва върху просрочена главница за периода 15.11.2010г. – 30.09.2013г. по силата на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 168, т.втори, дело № 265/09г., договор за банков револвиращ кредит № 637 от 05.10.2009г. и договор за цесия от 06.11.2017г., рег.№ 8387 от 06.11.2017г. на нотариус с рег.№ 526, на основание чл.422 ал.1 от ГПК вр.чл.99 ал.1 от ЗЗД, вр.чл.86 ал.1 от ЗЗД, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК № 9615 от 17.12.2019г. по ч.гр.дело № 19476/19г. на ВРС., както и е осъдено да заплати направените в заповедното и в исковото производство разноски. Решението е постановено при участието на подпомагащи ответника страни – И. Д. Ч., П. Д. Д. и С. П. Д., и тримата от •••••. В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалните и процесуалноправните норми. Твърди, че първоинстанционният съд не е обсъдил и преценил всички доказателства по делото и доводи на страните, поради което е достигнал до неправилни фактически и правни изводи. Твърди, че съобразно стабилизирания списък на приетите вземания на кредитори на „Дрийм“ ООД в несъстоятелност процесното вземане в размер на 147 997лв., представляващо законна лихва за периода от 15.11.2010г. до 30.09.2013г. върху главницата по договор за банков револвиращ кредит за оборотни средства от 05.10.2009г. е включено в списъка на приетите вземания като необезпечено, а не като обезпечено с имущество на трети лица. Поради което с изтичане на срока по чл.690 от ТЗ за подаване на възражение е преклудирана възможността за оспорване на тяхната привилегия и обезпечение. На следващо място твърди, че процесното вземане е необезпечено като се позовава на разпоредбата на чл.174 от ЗЗД, че ипотеката обезпечава вземането само до размера на сумата, за която е извършено вписването. Ако обаче е вписано, че вземането е лихвоносно, тя обезпечава и лихвите за двете години, които предшестват годината на връчването призовката за доброволно изпълнение на собственика, за текущата година и за всички следващи до деня на продажбата на имота. Позовава се на връчените покани за доброволно изпълнение по изпълнително дело 88/20г. на ЧСИ с рег.№ 892 и твърди, че ипотеката обезпечава само вземанията за лихви за периода от 13.02.2018г. до 13.02.2020г., докато предявеното вземане от ищеца е за периода 15.11.2020г. – 30.09.2013г. Моли съда да отмени обжалваното решение изцяло и да реши спора по същество. Претендира направените по делото разноски. В депозирана за съдебно заседание писмена молба поддържа жалбата и моли съда да я уважи, като отмени обжалваното решение. Насрещната страна „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД със седалище гр.София, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор, изразява становище за неоснователност на жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение. В депозирана за съдебно заседание писмена молба от процесуален представител, оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение. Третите лица помагачи на ответника – И. Д. Ч., П. Д. Д. и С. П. Д., и тримата от •••••, в срока по чл.263 ал.1 от ГПК не са депозирали отговор на въззивната жалба. В депозирана за съдебно заседание писмена молба от процесуален представител, изразяват становище за основателност на въззивната жалба и молят да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното: Предмет на въззивното производство е предявен установителен иск след заповедно производство в хипотеза на чл.415 ал.1 т.1 от ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу „Дрийм“ ООД в несъстоятелност, с който да се приеме за установено в отношенията между страните съществуването на вземане на ищеца срещу „Дрийм“ ООД в несъстоятелност по договор за банков револвиращ кредит за оборотни средства № 637 от 05.10.2009г. и анекси към него, сключен с „Уникредит Булбанк“ АД, в размер на сумата 147 997лв., представляваща законна лихва върху дължима главница по договора в размер на 500 000лв. за периода от 15.11.2010г. до 30.09.2013г., за което вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело № 19476/19. по описа на ВРС. Не е спорно, че въззивникът „Дрийм“ ООД е в несъстоятелност, като производството по несъстоятелност е открито с решение от 15.11.2010г. Не е спорно, че в производството по несъстоятелност банката е предявила свои вземания към несъстоятелния длъжник, сред които и главница по договор за банков револвиращ кредит за оборотни средства № 637 от 05.10.2009г. и анекси към него, като вземането е предявено и включено в одобрения от съда списък като лихвоносно. Не е спорно, че дължимата по договора главница е в размер на сумата 500 000лв. и същото задължение е погасено в хода на производството по несъстоятелност. Не е спорно и погасяването на договорна лихва върху главницата до датата на откриване на производството по несъстоятелност на 30.09.2013г. Не е спорен и претендирания в настоящето производство размер на законна лихва за периода от датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност до датата на погасяване на главницата - /15.11.2010г. – 30.09.2013г./ Съществуването на претендираното от ищеца вземане е признато от синдика на несъстоятелния ответник с отговора на исковата молба. От въззивника – ответник в първоинстанционното производство не е оспорена легитимацията на ищеца, придобил вземането от банката по силата на договор за цесия от 06.11.2017г. Още повече, че след уведомяването на длъжника по реда на чл.99 ал.3 от ЗЗД цесионерът – ищец е отразен като кредитор в извлечение от списъка на кредиторите към 12.11.2019г., в което са актуализирани и размерите на приетите вземания съобразно извършени погасявания в резултат на осребряване. Легитимацията на ищцовото дружество е оспорена от третите лица, помагачи на ответника в първоинстанционното производство с твърдения за липса на идентичност между цедираното вземане и претендираното с исковата молба. Възражението на третите лица, помагачи на ответника, е разгледано от първоинстанционния съд, прието е за неоснователно и от съда е направен извод, че качеството – цесионер на ищеца е надлежно установено. От третите лица помагачи няма подадена въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, въпреки, че с него предявения срещу ответника, комуто помагат, иск е уважен. Установеният от първата инстанция факт на легитимацията на ищовото дружество като цесионер на процесното вземане, не е оспорен във въззивната жалба на страната, на която третите лица помагат. Поради което и с оглед предметните предели на въззивното производство и ограниченията за въззивната инстанция по установяването на фактическата страна на спора, при липса на оплакване на основание чл.269 изр.второ от ГПК, въпросът за легитимацията на ищеца като цесионер на вземането, не можа да бъде пререшаван във въззивното производство. Въпросът за допустимостта на настоящето производство по предявен установителен иск по реда на чл.422 от ГПК при прието в производството по несъстоятелност вземане в хипотеза на чл.637 ал.6 т.3 от ТЗ е разрешен от касационния съд с решение № 226 от 30.07.2025г. по к.т.дело № 716/23г., задължително на основание чл.294 ал.1 от ГПК. В решението на касационната инстанция е направен извод за съществуване на правен интерес на ищеца да установи вземането си към длъжника в несъстоятелност с влязло в сила решение по предявения по реда на чл.422 ал.1 от ГПК иск, за да се снабди с изпълнителен лист за вземането и да реализира произтичащото от чл.429 ал.3 от ГПК право на принудително изпълнение върху предоставеното за обезпечение имущество, собственост на трети лица. В решението на касационната инстанция е прието, че доколкото предмет на иска по чл.422 ал.1 от ГПК е вземането на ищеца към длъжника в несъстоятелност, релевантните за допустимостта на иска предпоставки по чл.637 ал.6 т.3 от ТЗ досежно съществуването на ипотечното правоотношение се установяват в достатъчна степен от представените по делото писмени доказателства – нотариален акт за договорна ипотека, вписване на ипотеката, прехвърляне на обезпеченото вземане, подновяване на вписването/. От касационния съд изрично е указано при новото разглеждане да се извърши преценка по съществото на спора. Поради което и на основание чл.294 ал.1 от ГПК настоящият състав на съда е обвързан от указанията на касационната инстанция и не може да обсъжда допустимостта на производството по предявения установителен иск по чл.422 ал.1 от ГПК в хипотезата на чл.637 ал.6 т.3 от ТЗ и предпоставките за съществуването на правото на иск. Предвид на това и извън предмета на разглеждане са поддържаните и при новото разглеждане във въззивния съд възражения на ответника и третите лица негови помагачи, че претендираното вземане е необезпечено. С оглед на така изложеното и предвид безспорните пред въззивния съд факти досежно съществуването на вземането на длъжника и неговия размер, въззивният съд намира предявеният установителен иск за доказан и основателен и следва да бъде уважен. Поради което и обжалваното решение следва да бъде потвърдено. На основание чл.78 ал.1 от ГПК и чл.294 ал.2 от ГПК в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за въззивно и за касационно производство, а именно сумата 2 989.40лв., представляваща държавна такса за касационно производство и сумата 1 200лв. – юрисконсултско възнаграждение за три инстанции. Водим от горното, съдът