Решение № 473 от 19.9.2016 г. на Административен съд - Монтана по дело № 399/2016 г.

Производство е по реда на чл. 63, ал. 1 от ЗАНН във връзка с чл. 208 от АПК. С решение, по АНД № 861/201 6 г. на районен съд гр. Монтана, е потвърдено Наказателно постановление № 84/16.05.2016 г. на Директор на РДГ – Берковица в частта, с която на П.К.П., ••• е наложено административно наказание, за това че транспортира немаркирани с контролна горска марка 2.00 пр. куб.м. дърва за огрев и вещите предмет на нарушението са отнети в полза на държавата. Същото постановление е отменено, в частта, с която е разпоредено отнемане в полза на държавата лек автомобил „М••• С••• Г••• ”, рег. № М•••. В законния срок против решението е подадена касационна жалба от административнонаказващия орган, в която се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди, че безспорно по делото е установено извършеното нарушение, поради което вещите послужили за извършване на нарушението се отнемат в полза на държавата, а разпоредбата на чл. 273, ал. 1 от ЗГ е специална по отношение на чл. 20, ал. 4 от ЗАНН. Моли решението на въззивния съд да бъде отменено, а наказателното постановление изцяло потвърдено. Ответната страна, чрез процесуалния си представител адв. Г••• моли решението на районния съд да бъде оставено в сила, поради явно несъответствие между стойността на отнетата вещ и извършеното нарушение. Представителят на Окръжна прокуратура Монтана дава мотивирано заключение, че жалбата е неоснователна, поради което предлага решението на въззивния съд да бъде потвърдено. Жалбата е подадена от надлежна страна в законоустановения срок, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Настоящият касационен състав при административен съд Монтана след като обсъди наведените в жалбата основания и при извършената служебна проверка на обжалваното решение, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК намира следното. За да отмени наказателното постановление в обжалваната част, районният съд е приел, че административнонаказващият орган не е изследвал въпроса за собствеността на отнетата вещ, с оглед визираното в чл. 20, ал. 1 от ЗАНН, както и не е отчел приложението на чл. 20, ал. 4 от ЗАНН. Приел е, че в тежест на административнонаказващият орган е да докаже с надлежни по закон доказателствени средства основателността за налагане на съответната санкция, което не е направено. Настоящият състав намира, че при разглеждане на делото районният съд не е допуснал съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените правила и със своето решение е постановил правилен съдебен акт. В случая единственото спорно обстоятелство е дали административнонаказващият орган законосъобразно е постановил отнемане в полза на държавата на описаното в наказателното постановление МПС, в който смисъл е разпоредбата на чл. 273, ал. 1 от ЗГ. Съгласно текста на чл. 20, ал. 1 от ЗАНН отнемане в полза на държавата се постановява за вещите, принадлежащи на нарушителя, които са послужили за извършване на умишлено административно нарушение, когато това е предвидено в закон или указ. Последната четвърта алинея на чл. 20 от същия закон, визира, че отнемане не се допуска, когато стойността на вещите явно не съответстват на характера и тежестта на административното нарушение, освен ако в съответния закон или указ е предвидено друго. Дори да се приеме, че при условията на чл. 273, ал. 1 от ЗГ за административнонаказващия орган съществува правна възможност да постанови отнемане на вещи, които не са собственост на нарушителя, то този текст от ЗГ се съотнася към текста на чл. 20, ал. 1 от ЗАНН, а не и към текста на чл. 20, ал. 4 от ЗАНН. Последният е самостоятелен и специален, както по отношение на чл. 20, ал. 1 от ЗАНН, така и по отношение на чл. 273, ал. 1 от ЗГ. Административнонаказващият орган има правомощия да постанови отнемане в полза на държавата на вещите, послужили за извършване на умишленото административно нарушение тогава, когато такова отнемане е предвидено да се извърши в съответния закон или указ, в който смисъл е предвиждането в чл. 20, ал. 1 от ЗАНН. На основание този общ текст в ЗАНН, с разпоредбата на чл. 273, ал. 1 от ЗГ, законодателят предвижда именно такова отнемане на вещи. Като е предвидил отнемане на вещите, предмет на нарушението и тези, с които е извършено същото /от този кръг са изключени вещите, чието притежаване е забранено, независимо от тяхното количество и стойност/, законодателят е приел, че същото се допуска само тогава, когато стойността на вещите явно не съответства на характера и тежестта на нарушението, т.е. извън случаите на ал. 4 на чл. 20 от ЗАНН. Тази забрана може да отпадне единствено, когато в специалния закон, респ. указ е предвидено, че вещите, послужили за извършване на нарушението се отнемат независимо от тяхната стойност, т.е. тогава тази липсваща в ЗГ хипотеза ще бъде специална по отношение на чл. 20, ал. 4 от ЗАНН. Липсата на специален текст, въз основа на който да отпадне ограничението визирано в чл. 20, ал. 4 от ЗАНН, приложима остава тази обща норма. С оглед на изложеното касационната инстанция намира решението на въззивния съд за правилно. От гледна точка валидността и допустимостта на съдебния акт, последният има качествата на такъв. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 1 и 2 от АПК съдът