РЕШЕНИЕ

№ 949

гр. гр. Хасково, 13.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Даниела Й. Банкова при участието на секретаря Антония Сл. Бузова като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело № 20245640100003 по описа за 2024 година Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение от Е. С. М., ЕГН ••••••••••, с адрес: •••••••••••••••••••••••••••••••, чрез Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“, БУЛСТАТ 177492004, представлявано от адв.Д.М.М., съдебен адрес: гр.София, бул. „Ал.Стамболийски“ № 125-2, ет.5, офис 5.3, против „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от П. Б. Д., искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

С определение № 421 от 21.03.2024 г. по делото е конституирано като трето лице помагач по искане на ищеца дружеството „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от Г. Т. Т. и А. В. М. Ищецът твърди, че на ••• г. е сключил договор за паричен заем № ••• от •••г. с „Изи Асет Мениджмънт“ АД по силата, на който същият получил паричен заем в размер на 1000, 00 лева, при уговорени седмични вноски, а размерът на месечния лихвен процент не бил посочен. В чл. 4 от този договор било предвидено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителят следвало да отговаря на следните условия: да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за гарантиране задължението с дружеството.

На същата дата ••• г. ищецът и ответникът сключили помежду си Договор за предоставяне на гаранция № ••• от •••г. по силата, на който ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД поело задължевие да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт" АД задълженията на ищеца по договора за паричен заем ••• от •••г. сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя. Въз основа на сключения договор за поръчителство, ищецът се задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на 732, 60 лева, която била разсрочена за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Съгласно договора за поръчителство, ищецът следвало да предоставя дължимите парични думи на „Изи Асет Мениджмънт" АД, което пък от своя страна, съгласно договора, било упълномощено от „Файненшъл България“ ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор. Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението се дължало в полза на поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД като „Изи Асет Мениджмънт" АД единствено било овластено да приеме плащането (фактически да получи паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя), поради което и именно ответникът „Файненшъл България“ ЕООД бил материално легитимиран да отговаря по процесната претенция.

Поддържа се в исковата молба, че ищецът е погасил изцяло процесния кредит.

Изложено е, че между „Изи Асет Мениджмънт" АД като заемодател и ищеца като заемател, възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лева. Заемодателят бил небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството имало правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане па влогове или други възстановими средства. Ищецът бил физическо лице, което при сключване на договора действало именно като такова, т. е. страните имали качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлявал такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важали изискванията на специалния закон - ЗПК. Изхождайки от това, то следвало, че с характеристики на потребителски договор бил и Договор за предоставяне на гаранция № ••• от •••г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД /договорът за предоставяне па поръчителство/.

Доколкото последният бил акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на поръчителството било предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на основание за предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество, било обусловено от валидността на договора за кредит, или отделни негови клаузи, включително и чл.4 и поради тази причина следвало да се разгледат съвместно и двете правоотношения, имайки и предвид, обстоятелството, че кредиторът „Изи Асет Мениджмънт" АД бил едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България" ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят били свързани лица, което било видно от Търговски регистър /ТРРЮЛНЦ/ към Агенция по вписванията.

Сочи, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 1- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпването на тази недействителност. Същата имала характер на изначална недействителност, защото последиците й възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължал връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 4 от Договора за кредит възлагала в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: двама поръчители (които следвало да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция в размер от сумата по процесния договор), или одобрено от заемодателя дружество - поръчител). Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налагали разбирането, че по своето същество тя представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставяла избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвеждала за потребителя били на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително нисък размер (1000 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано било да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от сумата по договора или две лица- поръчители, които да отговарят на многобройни, кумулативно поставени изисквания. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът целял да го „насочи" към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя дружество. Това дружество бил именно ответникът, който бил и свързано лице с кредитора по договора за заем. Предвид това, разходът за потребителя по договора за поръчителство с „Файненшъл България" ЕООД бил сигурен и изначално известен за кредитора - от една страна предоставянето на поръчителство било необходимо условие да се усвои финансовия ресурс, а от друга - условията за другите две обезпечения (две физически лица - поръчители и банкова гаранция) били на практика невъзможни за осъществяване от длъжника. Също така договорът за кредит и поръчителство били подписани от едно и също лице в качеството му на представляващ заемодателя и гарантиращото дружество.

Изложено е по-нататък в исковата молба, че кредиторът не включвал възнаграждението но договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не бил посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Необходимо било в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай бил посочен ГПР, но от съдържанието на договора, потребителят не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при които възниквало задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото било с характер на сигурен разход и следвало да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставял не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлагало заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му било известно (чрез изначалното му включване в разходите но кредита), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

На следващо място е посочено в исковата молба, че С.ят договор за предоставяне на гаранция № ••• бил изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото по- горе правоотношение, в полза на потребителя не се предоставяла услуга. Обезпечението било единствено и само в полза на кредитора „Изи Асет Мениджмънт" АД, за което цялото възнаграждение било поето от потребителя. Нещо повече, в случай, че поръчителят „Файненшъл България" ЕООД изпълнел и погасял вземането на длъжника, то имал право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното (чл. 5, ал. 1 от договора за поръчителство). Следователно, срещу заплащането па възнаграждението по договора за поръчителство, ищецът не бил получил каквато и да е услуга, просто задължението му от едното дружество щяло да бъде прехвърлено към другото, като и двете дружества били свързани.

Правната уредба на договора за поръчителство се съдържала в разпоредбите на чл. 138 - чл. 148 ЗЗД. Съгласно чл. 138 ЗЗД с договора за поръчителство поръчителят се задължавал спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Съгласно Решение № 7 от 28.04.2020 г. по т. д. № 562 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 2-ро търг. отделение „Поръчителството, на основание чл. 138 ЗЗД се учредява по силата на договор, сключен между кредитора и поръчителя", тъй като в полза на кредитора се поражда право да претендира вземането си от още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник, а не между поръчителя и главния длъжник, както било в случая.

Освен това, собственик на капитала на поръчителя „Файненшъл България" ЕООД бил заемодателят по договора за заем - „Изи Асет Мениджмънт" АД. Основен предмет на дейност на ответника били гаранционни сделки, каквато била и процесната. Печалбата на „Файненшъл България" ЕООД от извършената от него търговска дейност като поръчител се разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „Изи Асет Мениджмънт" АД. В случая търговецът - кредитор обвързал по-слабата икономически страна с допълнително възнаграждение, което се дължало от момента на сключване на договора за заем, без значение дали заемателят е изправна страна по същия. Поради изложеното, клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение, не пораждала права и задължения за страните, като договорът следвало да се прогласи за нищожен поради накърняване на добрите нрави. На практика със сключване на договора за поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в договора за поръчителство се уговаряло възнаграждение, което впоследствие щяло да бъде разпределено като печалба на „Изи Асет Мениджмънт" АД. Договорът за поръчителство нямал за цел реалното обезпечаване на договора за заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт" АД, доколкото, плащайки задължението на потребителя в полза на „Изи Асет Мениджмънт" АД, кредиторът плащал вземането си сам на себе си. Със сключването на договора за поръчителство се целяло едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което било уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Договорът за предоставяне на поръчителство бил нищожен, поради накърняване на добрите нрави и защото сумата, която била уговорена като възнаграждение, била в размер на 73 % от сумата по отпуснатия заем. Така се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост и се накърнявали добрите нрави. В случая в разрез с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който бил икономически по-силната страна в правоотношението, се възползвал от своето правно положение, като осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение.

Въз основа на тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде признато в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за поръчителство, а именно – Договор за предоставяне на гаранция № ••• от •••г., сключен между ищеца Е. С. М. и ответника „Файненшъл България" ЕООД е нищожен, както и да бъде осъден ответника - „Файненшъл България" ЕООД да заплати на ищеца сумата от 146, 52 лева /след допуснато изменение в размера на предявения иск в съдебно заседание, проведено на 13.11.2024г./, представляваща недължимо платена сума по нищожен Договор за предоставяне на гаранция № ••• от •••г., сключен между Е. С. М. и „Файненшъл България" ЕООД, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на искова молба в съда – 02.01.2024 г. до окончателното й изплащане.

Претендират се и направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско възнаграждение, за което е представен списък по чл.80 ГПК.

В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на искова молба от страна на ответника. Ответникът "Файненшъл България" ЕООД счита на първо място, че исковата молба е нередовна, а предявеният установителен иск – недопустим. По същество ответникът излага подробни съображения за това, че сключеният между страните договор за поръчителство не е нищожен като се поддържа становището, че полученото от ответника възнаграждение е получено на валидно правно основание. Всички твърдения на ищеца били несъстоятелни, неоснователни и неаргуметирани. Престациите не били нееквивалентни, нито били нарушени добрите нрави. По тези и по други, подробно изложени в отговора съображения, моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски, за което представя списък по чл.80 ГПК.

Конституираното като трето лице – помагач дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД възразява против участието си в производството като излага съображения относно липсата на пороци, водещи до нищожност на договора за паричен заем.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Между страните не е спорно, а и се установява от приложения по делото Договор за паричен заем № ••• от ••• г., че на •••г. между "Изи Асет Мениджмънт" АД /като заемодател/ и Е. С. М. /като заемател/ е сключен Договор за паричен заем № ••• от •••г. по силата, на който заемодателят се е задължил да предаде в собствеността на заемателя сума в размер на 1000 лв., т.е. възникнало е облигационно правоотношение, който паричен заем бил усвоен от ищеца.

Съгласно чл.2 от Договора, същият бил сключен за срок - 40 седмици, като заемната сума следвало да бъде изплатена на 20 равни двуседмични погасителни вноски - всяка от които в размер на 53, 37 лв., при ГЛП - 35 % и ГПР - 40, 71 %, с първа падежна дата – 03.10.2022 г. и последна падежна дата – 26.06.2023 г. Съгласно чл. 4 от договора за паричен заем заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, които да отговарят на конкретно описани в договора условия; банкова гаранция с бенефициер – заемодателя; одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Не е спорно, че в изпълнение на клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем на същата дата – •••г. е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ••• от ••• г. между ответника "Файненшъл България" ЕООД (финансова институция с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки), като поръчител и ищецът Е. С. М., като потребител, съгласно който потребителят е възложил, а гарантът се е задължил да издаде гаранция за плащане за изпълнение на парични задължения в полза на "Изи Асет Мениджмънт" АД, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задължението по договора за паричен заем, в т. ч. задължение за връщане на заемната сума в размер на 1000 лв., задължение за плащане на възнаградителна лихва, задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски, адвокатски хонорари.

Съгласно чл. 3, ал. 1 от договор за предоставяне на гаранция за поемане на задължението потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 732, 60 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 36, 63 лв., които вноски са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем.

Видно от представена от ответника справка за плащания по договора за поръчителство/гаранция № ••• –инкорпорирана в молба с вх.рег.№ 134459/12-09.2024г.), по същия е платена сумата от общо 146, 52 лева.

От назначената съдебно-счетоводна експертиза по делото, чието заключение съдът приема като обективно, пълно, ясно и компетентно изготвено, се установява, че общо за погасяване на задължението по договора за паричен заем и по договора за поръчителство са заплатени 332, 00 лева, от които 185, 48 лева - платени на „Изи Асет Мениджмънт“ АД и 146, 52 лева – на ответника "Файненшъл България" ЕООД. Вещото лице е изчислило, че при включване във всяка погасителна вноска по договора за паричен заем на дължимото възнаграждение по договора за парична гаранция, годишния процент на разходите /ГПР/ по договора за заем възлиза на 357, 12%, т.е. значително надхвърля по размер този, посочен в договора – 40, 71%.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, които са процесуално допустими, тъй като ищецът има правен интерес да предяви както установителен иск за прогласяване нищожността на сключен между страните договор, така и осъдителен – за връщане на предадени без основание парични суми. Това е така, тъй като дали ищецът ще предяви установителен иск за установяване на недействителността на правоотношението между страните или ще упражни правото си предяви иск за връщане на недължимо платеното при начална липса на основание (нищожност на договор), или и двете, стои изцяло във волята на ищеца.

Разгледани по същество, предявените искове са изцяло основателни, като съображенията за това са следните:

Безспорно, между ищеца и конституираното трето лице – помагач „Изи Асет Мениджмънт " АД е сключен договор за паричен заем ••• от ••• г. за паричен заем в размер на 1000 лева, с посочен в договора годишен процент на разходите /ГПР/ от 40, 71 %. Съгласно чл. 4 от този договор, предвидено е задължение за предоставяне на обезпечение. В изпълнение на това задължение между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на гаранция № ••• от същата дата – •••г. по силата, на който ищецът е поел задължение за заплащане на сумата от общо 732, 60 лв., платимо разсрочено на вноски всяка, от които в размер на 36, 63 лв., които вноски са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем.

Настоящият съдебен състав счита, че договорът за потребителски кредит, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Нарушена е разпоредбата на чл. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, според която договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс, видно и от заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза. Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят и изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръхобременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес. Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Следва да се посочи, че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. В случая, действителният размер на ГПР надхвърля многократно законоустановения минимум от 50 %, ако към общите разходи по кредита, които потребителят ще заплати, се включи и разхода за възнаграждение за гаранция по чл.4 от договора за паричен заем, което само по себе си води и до недействителност на договора.Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Отделно, посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. В договора трябва изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Бланкетното и при това неправилно посочване на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора за паричен заем да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Доколкото кредиторът неправилно и недобросъвестно посочва в договора ГПР, който драстично се различава от действителните разходи, то на практика следва да се приеме, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е спазено. Поради това, че клаузата за ГПР е неясна и посочения в договора за заем размер на ГПР и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените такива, договорът за паричен заем с третото лице – помагач заем е недействителен (арг. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК).

В случая, не е налице някоя от хипотезите на чл. 26, ал. 4 ЗЗД хипотези - нищожната клауза на договора за заем относно определянето на ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на закона, или че договора за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като той е въведен като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки. Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за връщане на дадената в заем/кредит сума. Потребителската защита е насочена към ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по кредита.

Нищожността на договора за паричен заем № ••• от •••г., сключен с конституираното трето лице – помагач „Изи Асет Мениджмънт" АД влече след себе си и нищожност на сключения към него Договор за предоставяне на гаранция № ••• от същата дата – •••г., сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България" ЕООД. Този договор има акцесорен характер спрямо договора за заем и не може да съществува самостоятелно, тъй като служи за обезпечаване на задълженията по договора за паричен заем.

Сключеният между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция № ••• от същата дата – •••г., за обезпечаване на задълженията по договора за паричен заем № ••• от ••• г., съдът намира за недействителен, поради противоречието му с добрите нрави - чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД. Обосновано може да се предположи, че ищецът-потребител е бил поставен в положение, при което отпускането на кредит е поставено в зависимост от сключването на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано със заемодателя лице, посочено от С.я него. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен в деня на отпускане на кредита, с юридическо лице- търговец, което по занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В случая договореното в полза на гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит. Следователно договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Този договор само привидно преследва легитимни цели. С него едната страна поема само задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на длъжника е за С.я него. Единствена правна последица е нарастване в размера на общото задължение и разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, под формата на скрит разход по кредита. С решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. Нищожност поради противоречие с добрите нрави е налице и при съществена нееквивалентност на престациите, каквато съдът приема, че в случая също е налице.

С оглед всичко изложено, предявеният иск за прогласяване нищожността на сключения между ищеца и ответника "Файненшъл България" ЕООД Договор за предоставяне на гаранция № •••/•••г., на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, поради противоречието му с добрите нрави, е основателен и като такъв следва да бъде уважен.

Нищожността е пречка за възникване на задължение по договора за предоставяне на гаранция, поради което платените суми по него са предадени при начална липса на основание и подлежат на връщане, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ето защо и след като договора за предоставяне на гаранция № •••/•••г., е нищожен, то и платената сума се явява получена без основание и се дължи връщането й на ищеца. Не се спори между страните, а и от заключението на назначената по делото съдено-счетоводна експертиза се установява, че ищецът е заплатил сумата от общо 146, 52 лева на ответника "Файненшъл България" ЕООД.

В случая липсва основание за получаването на тази сума, поради което този иск също е основателен и следва да бъде уважен като такъв.

Като законна последица от уважаване на иска, следва да се присъди и законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 02.01.2024г. до окончателното й изплащане.

ПО РАЗНОСКИТЕ:

Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят такива в общ размер от 400 лева, от които 100 лева - за платена държавна такса и 300 лева - за възнаграждение за вещо лице за изготвената експертиза по делото.

Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“, БУЛСТАТ 177492004, представлявано от управителя Д.М.М., с адрес на упражняване на дейността: гр.София, ж.к. „Манастирски ливади“, бл.112, вх.А, ет.2, офис 11.

По отношение на размера на адвокатското възнаграждение, който следва да се определи в полза на адвокат Димитър Милев в качеството му на процесуален представител на ищеца, съдът намира следното:

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед това и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв. Димитър Милев процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по делото, настоящия съдебен състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“, следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер общо на 480 лева с вкл. ДДС за двата иска по аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника.

Върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗАДВ. съдът намира, че ДДС следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова; Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова; Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков. Предвид това и с оглед доказателствата по делото за данъчна регистрация, върху определения от съда минимален размер на адвокатското възнаграждение е добавен ДДС.

Мотивиран от горното, съдът