Решение № 1726 от 5.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 10137/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ищеца „К.“ ЕООД срещу решение от 24.03.2022 г. по гр.д. №23854/2021 г. на Софийския районен съд, 25 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „ЧЕЗ Електро България“ АД установителен иск за сумата от 400, 00 евро, представляваща обезщетение за закъснение над 3 часа за полет №BGH5545 на 11.07.2019 г., определен за достигане на крайната дестинация в 17: 50 ч. и пристигнал в 01: 56 ч. на 12.07.2019 г., по направление Бургас-Глазгоу, с пътник И.К., с паспорт №••••, дължимо съгласно чл.7 пар.1 б. „б“ регламент /ЕО/ №261/2004 г. на Европейския парламент и на съвета на Европа от 11.02.2004 г., което вземане е прехвърлено в полза на заявителя с договор за цесия от 13.10.2020 г., ведно със законната лихва от 25.11.2020 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №58592/2020 г. по описа на СРС, 25 състав. В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи, че по делото не е спорно закъснението на процесния полет. Поддържа, че отговорността за изплащане на процесното обезщетение е изцяло и единствено за въздушния превозвач. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че поради липсата на бордна карта не е налице явяване на пътника за регистрация на гише, както и че не е доказано валидно съобщаване на процесния договор за цесия. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи предявения установителен иск. Претендира разноски. Въззиваемата страна „Б.Б.Е.“ ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Процесното решение е валидно, допустимо, но неправилно по следните съображения: Първоинстанционният съд е сезиран от „К.“ ЕООД с искова молба, с която срещу „Б.Б.Е.“ ООД е предявен установителен иск с правно основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.7 пар.1 б. „б“ Регламент /ЕО/ 261/2004 за сумата от 400, 00 евро, представляваща обезщетение за закъснял с повече от три часа полет на12.07.2019 г. с направление Бургас - Глазгоу, прехвърлено с договор за цесия от 13.10.2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане. Ответникът „Б.Б.Е.“ ООД в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявения иск, като твърди, че мултимодалните пътувания не се обхващат от Регламент /ЕО/ 261/2004. От събраните по делото доказателства /потвърждение за резервация и ел. билет/, както и от направеното в отговора по чл.131 ГПК признание от ответника, се установява, че И.К. и ответното дружество са били обвързани от договор за въздушен превоз за полет №ВН5545 от летище Бургас до летище Глазгоу, като разстоянието между двете летища е над 1500 км. Полетът е определен за изпълнение по разписание на 11.07.2019 г., с час на излитане 16: 20 ч. и пристигане на 11.07.2019 г., в 18: 20 ч. Не е спорно и че И.К. е изправна страна по договора, както и че полетът е пристигнал със закъснение повече от три часа – на 12.07.2019 г., в 01: 56 ч., видно и от представеното по делото справка, издадена от Летище Глазгоу. Настоящият съдебен състав приема, че по отношение на процесното правоотношение е приложим Регламент /ЕО/ 261/2004, съгласно чл.1 и 19 от същия. В разпоредбите на чл.5 – чл.8 Регламента са предвидени правата на пътниците при закъснение и отмяна на въздушен полет, когато последният има начална или крайна точна летище на територията на ЕС, какъвто и превозът, осъществен от ответника. Несъмнено е, че ответното дружество се явява „опериращ въздушен превозвач“ по смисъла на дефиницията, съдържаща се в чл.2 б. „б“ Регламента – въздушен превозвач, който изпълнява или има намерение да изпълнява полет, съгласно договор с пътник или от името на друго лице, юридическо или физическо, имащо договор с този пътник. По отправено преюдициално запитване във връзка с приложението на Регламент /ЕО/ №261/2004, СЕС се е произнесъл с решение от 19.11.2009 г. по съединени дела С-402/2007 и С-403/2007, с което е дал задължително тълкуване /чл.633 ГПК/, че чл.5, 6 и 7 Регламента трябва се прилагат в смисъл, че пътниците на закъснели полети може да се приравнят на пътниците на отменени полети за целите на прилагането на правото на обезщетение и че същите имат правата по чл.7 Регламента, когато поради закъснение на полет претърпяват загуба на време, равна на или по-голяма от три часа /в смисъла, че са достигнали до своя краен пункт на пристигане три или повече часа след определения от превозвача част на пристигане по разписание/. Списъкът на имената на пътниците и означение на местата – от къде и за къде пътуват, е документ, който трябва да се намира на борда на всяко въздухоплавателното средство, изпълняващо международни полети /чл.29 б. „f“ Конвенцията за международно гражданско въздухоплаване, както и чл.30 ал.1 т.8 ЗГВ/. По делото липсват твърдения, че не е бил съставен списък на пътниците в самолета, с който е бил осъществен процесния полет. При това положение и след като въздушният превозвач е качил на борда на самолета си пътници с потвърдена резервация за процесния полет и ги е превозил до крайния пункт на пристигане, какъвто е и настоящия случай, то тези пътници, вкл. и И.К., са се съобразили с изискването да се представят на гишето за регистрация преди този полет. Следователно и след като е достигнал крайния пункт на пристигане със закъснение от три или повече часа, И.К. има право на обезщетение за това закъснение по силата на Регламент №261/2004, без да трябва за тази цел да представя бордната си карта или други документи, удостоверяващи нейното представяне в определения срок на гишето за регистрация на закъснелия полет. Ответникът нито е твърдял, нито е установил, че пътник с посочените имена не е бил превозван чрез процесния полет, а доказателствената тежест в тази насока е била негова – в този смисъл е задължителното тълкуване на СЕС по дело С- 756/18. Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено в нормите на чл.99 и сл. ЗЗД. Цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане – цедент, го прехвърля не трето лице – цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника. Предмет на същата несъмнено могат да бъдат вземания /действителни/, които имат имуществен характер /каквито са и процесните/. Длъжникът по вземането не е страна по цесията. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено противното/. Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и на трето лице – длъжника, налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията, съгласно чл.99 ал.3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от стария кредитор /цедента/ – чл.99 ал.3 ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл.75 ал.1 ЗЗД, като по силата на принципа на свободата на договарянето /чл.9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията – това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99 ал.3 и 4 ЗЗД. Получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235 ал.3 ГПК / в този смисъл е и трайната практика на ВКС – напр. решение №123 от 24.06.2009 г. по т.д. №12/2009 г., ІІ ТО, решение №137 от 02.06.2015 г. по гр.д. №5759/2014 г., ІІІ ГО, решение №156 от 30.11.2015 г. по т.д. №2639/2014 г., ІІ ТО, решение №78 от 09.07.2014 г. по т.д. №2352/2013 г., ІІ ТО и др./. От представения по делото договор за прехвърляне на вземане от 13.10.2020 г. се установява, че И.К. е прехвърлил на ответното дружество процесното вземане /за обезщетение за закъснял полет №ВН5545 Бургас-Глазгоу/. Видно от представеното по делото пълномощно, цедентът И.К. е упълномощил ответника да уведоми длъжника „Б.Б.Е.“ ООД за извършената цесия. Уведомлението за прехвърляне на процесното вземане на цедента е приложено към исковата молба, преписи от които са били надлежно връчени на „Б.Б.Е.“ ООД на 02.06.2021 г. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че цесията има действие за ответника. Неоснователно е възражението на дружеството-ответник, че извършената от него услуга по въздушен превоз е част от пакет услуги, предоставени от туристическа агенция, поради което е налице мултимодално пътуване, в който случай не следва да се прилага Регламент /ЕО/ №261/2004. Според т.2.2.5 и раздел 6 от Тълкувателните насоки за Регламент /ЕО/ №261/2004, мултимодалните пътувания, включващи използване на няколко вида транспорт по време на придвижването по маршрута до крайната дестинация, не са обхванати от регламента. Ответникът, чиято е доказателствената тежест, не е ангажирал никакви доказателства за установяване, че процесният полет е част от мултимодално пътуване, а чартърният му характер, сам по себе си, не обуславя различен извод. Ищецът няма задължение да доказва наличието на договор с туристическа агенция и неговото съдържание. Отделно от това следва да се посочи, че по отправено преюдициално запитване във връзка с приложението на Регламент /ЕО/ №261/2004, СЕС се е произнесъл с решение от 26.03.2020 г. по дело С-215/18, с което е дал задължително тълкуване, че Регламентът трябва да се тълкува в смисъл, че пътникът на полет, закъснял с три часа или повече, има право да предяви иск за обезщетение на основание чл.6 и чл.7 от този регламент срещу опериращия въздушен превозвач, дори ако между пътника и този въздушен превозвач няма сключен договор, а полетът е част от пакетно туристическо пътуване, което попада в обхвата на Директива 90/314/ЕИО на Съвета от 13.06.1990 г. относно пакетните туристически пътувания, пакетните туристически ваканции и пакетните туристически обиколки. При тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства, следва да се приеме, че ищецът се легитимира като кредитор на претендираното вземане по чл.7 пар.1 б. „б“ Регламента в размер на сумата от 400, 00 евро, което води до извод за основателност на предявения иск, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от ищеца срещу ответника иск бъде уважен. С оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца на основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното производство, както следва: в заповедното производство – в размер на сумата от 25, 00 лв., представляваща държавна такса, и сумата от 300, 00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, и в исковото производство - в размер на сумата от 25, 00 лв., представляваща държавна такса, сумата от 350, 00 лв., представляваща депозити за вещо лице, и сумата от 360, 00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, и във въззивното производство в размер на сумата от 25, 00 лв., представляваща държавна такса, и сумата от 360, 00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение. Воден от гореизложеното, съдът