Решение № 585 от 29.10.2024 г. на Районен съд - Казанлък по дело № 816/2023 г.

производство по отношение на установителния иск като недопустим. Алтернативно, в случай, че счете установителния иск за процесуално допустим, то моли съда да има предвид следното: Договор за паричен заем № •••/••• г. е действителен и е в пълно съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2. Договорът е сключен валидно. При отпускане на кредита дружеството е действало добросъвестно - на ищеца е предоставен СЕФ, в който са описани параметрите на кредита и изрично е посочено, че трябва да се предостави едно от посочените обезпечения, т.е. преди да сключи договора за кредит, ищецът е знаел, че трябва да представи обезпечение. Видно от чл. 11, т. 18 ЗПК, изискването да се предостави обезпечение на кредит е напълно допустимо и законно. Не е налице и неравновесие между правата и задълженията на страните - дружеството е предоставило паричен кредит срещу обезпечение, а ищецът се е задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Важно е да се подчертае, че в настоящия случай разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не намира приложение и не е налице нарушение на нейните изисквания. Претендираната неустойка за неизпълнение касае едно допълнително задължение за предоставяне на обезпечение като поради непредоставянето му е начислена същата. Периодът, за който е начислена неустойка е от изтичането на тридневния срок за предоставяне на обезпечението до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва е за период от настъпването на падежа на договора до изплащане на задължението, тоест за периода, за който се начислява неустойка за неизпълнение на договорно задължение, не се претендира обезщетение за забава. Въвеждайки твърдението, че неустойката е недействителна на основание чл. 21 ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създават задължения, които се покриват от ГПР, процесуалният представител на ищеца не е съобразил разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която е предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Следва заключението, че законодателят е предвидил възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита. Отделно от изложеното ГПР е посочен ясно в сключения договор за заем. Годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България - основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. ГПР представлява „печалбата“ на кредитора, под формата на „договорна лихва“ и „другите разходи“, пряко свързани с договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно Приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. По настоящия договор за паричен заем ГПР е фиксиран. Посочена е и общата сума за плащане по договора. Механизмът за пресмятане на ГПР е по формула, съдържаща се в Приложение № 1 към ЗПК, като няма законово изискване механизмът да бъде посочен и в договора за паричен заем. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, че при посочване на годишния процент на разходите (ГПР) следва да се посочат допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин, следва да се тълкува в смисъл посочване на онези допускания, които биха довели до промяна в ГПР, а не простото повтаряне на всички изброени в т. 3, б. б. „а“ - „м“ от приложение № 1 на ЗПК допускания. В конкретния случай договорът за кредит не съдържа възможности за промяна в ГПР като резултат от липса на конкретни уговорки или предвидени различни варианти за определяне на лихвата в различни периоди от действие на договора, ГПР е изчислен на база първоначално уговорения размер на лихвата. Т. е. в договора не е уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което не са предвидени и уговорени допълнителни допускания. Счита, че са неоснователни доводите на процесуалния представител на ищеца, че клаузата за неустойка цели да заобиколи императивната разпоредба на закона. Законодателят е предвидил възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита. Неустойката по своята същност представлява форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от неизпълнението. Процесната неустойка е начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако заемополучателят добросъвестно беше изпълнил поетото договорно задължение и беше предоставил такава гаранция, то кредиторът щеше да е събрал вземането си и нямаше да търпи посочените по-горе вреди. Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включва следните елементи: наличие на валидно договорно задължение; неизпълнение на задължението; неустойката да е уговорена. Всичко изброено до тук, съгласно гореизложеното, е налице, следователно неустоечните задължения са валидно възникнали. В TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, върховният съд приема, че неустойката следва да е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е уговорена излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Хипотези, които в настоящия случай не са налице, тъй като уговорената неустойка има обезщетителна функция. И не на последно място неустойката сама по себе си не е била част от печалбата на Кредитора, а е договорено между страните обезщетение за неспазване на договорното от страна на заемателя. Претендираната неустойка представлява такава за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за забава. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя - по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В процесния случай Договора за паричен заем е сключен по предложение /искане/ направено от кредитополучателя, от което може да се направи извод, че му е дадена възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договора. Същият се е запознал с преддоговорната информация, попълнил е въпросник за кандидатстване на кредит, въз основа на които са договорени клаузите от договора. Ищецът не е бил поставен в положение на по-слаба страна от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите, които му се предоставят да преговаря. Принципът на добросъвестност изисква в договорните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на индивидуалния такъв на някой от договарящите страни. В настоящия случай този принцип не е нарушен, тъй като в договора между страните са защитени правата и на двете страни. Правото на заемополучателя да получи заемната сума, да се откаже от договора, да извърши предсрочно погасяване са реципрочни на правото на кредитора до получи плащането, разсрочено на ежемесечни вноски. Съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП, преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. Съгласно чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит може да бъде обявен за недействителен само когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9. Надвишаването на ГПР, определен в чл. 19, ал. 4 ЗПК не води до недействителност на договора за потребителски кредит, а до нищожност на клаузите, надвишаващи определените по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове от страна на ищеца. Моли в полза на „И.“ АД, ЕИК •••, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. •••, „С.“, •••, да бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в това число и юрисконсултско възнаграждение в размер на 720.00 лева. В случай, че постанови решение в полза на ищцовата страна и ако тя претендира адвокатско възнаграждение в по-голям размер от предвидения с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и моли то да бъде намалено до минимума съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК. За съдебно заседание ответното дружество е редовно и своевременно призовано не изпраща процесуален представител. С протоколно определение от 07.10.2024г. съдът е допуснал изменение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, като същият се счита за предявен за сумата от 521.85 лева. Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните, приема за установена следната фактическа обстановка: Предявени са искове, както следва: установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, под евентуалност чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, обективно кумулативно съединен с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. В отговора на исковата молба юрисконсулт М. К. в качеството й на пълномощник на ответното дружество е направила възражение за недопустимост на иска. Съдът намира, че възражението за недопустимост на иска за прогласяване нищожността на неустоечната клауза - чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем № •••/••• г. е неоснователно по следните съображения: Действително, както е посочено в отговора на исковата молба, ищецът няма правен интерес от предявяване на установителен иск за нищожност на договора тогава, когато е платил вземанията по него и разполага с осъдителен иск за връщане на платеното поради липса на основание. Това разрешение, обаче, е приложимо само тогава, когато ищецът не е предявил осъдителен иск, а единствено установителен иск за нищожност на договора. В хипотезата на предявен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, въпросът за валидността на правоотношението, по което е извършено плащането, е преюдициален по отношение на основанието за имущественото разместване и съдът поначало дължи произнасяне по него в мотивите на съдебния акт. При това положение кумулативно съединеният установителен иск за нищожност на това правоотношение има характера на инцидентен установителен иск, с който се иска произнасяне със сила на пресъдено нещо по преюдициалния за осъдителния иск въпрос. Подобно съединяване е допустимо, както когато е извършено с исковата молба, така и когато е извършено по реда на последващото обективно съединяване на искове съгласно чл. 212 ГПК. По предявения установителен иск, в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за заем между страните, както и твърденията си процесната разпоредба накърнява добрите нрави и заобикаля закона, а в доказателствена тежест на ответника е да установи спазването на изискванията за валидност на клаузата. По предявения осъдителен иск, в тежест на ищеца е да докаже плащането на процесната сума, а в тежест на ответника – да докаже наличието на валидно правно основание за извършеното плащане. По делото не е спорно, че страните са обвързани от облигационно правоотношение, а това се установява и от представения договор за паричен заем № ••• от •••г. Съгласно договора ответника заемодател е отпуснал на ищцата – заемател сума в размер на 1 000 лева. Ищецът М. С. З. се е задължила да върне сумата на 15 броя вноски – четиринадесетдневки, ведно с уговорените лихви и такси. Договорът за паричен заем № ••• от •••г. е сключен при следните параметри: сума на заема – 1 000 лева; срок на заема в седмици – 20; брой вноски – 15; краен срок на договора – 11.10.2019г.; размер на двуседмична погасителна вноска по заема – 74.04 лева; годишен процент на разходите /ГПР/- 41.26%; годишен лихвен процент /ГЛП/ - 35.00%; годишен процент на ден – 0.10%. Съгласно чл.4 от договор за паричен заем № ••• от •••г заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора, същият да бъде обезпечен с гарант – две физически лица поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителят следвало да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР към БНБ и др. В ал.2 от чл.4 е уговорено, че в случай на неизпълнение на задължението си по договора да представи обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят-ищец дължи на заемателят – ответник неустойка в размер на 521.85 лева. Неустойката се заплаща от заемателя разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските се добавя сума в размер на 34.79 лева. По делото е изготвена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, която е депозирала писмено заключение неоспоримо от страните, което съдът възприема като компетентно и добросъвестно изготвено. От заключението на експертизата се установява, че общата сума изплатена на „И.“ АД по договор за паричен заем № ••• от •••г. е в размер на 1594.36 лева, разпределени по отделните елементи на дълга, както следва: главница – 1 00 лева, лихва 72.51 лева и неустойка 521.85 лева. От експертизата се установява още, че размерът на ГПР по договор за паричен заем № ••• от •••г, изчислен при условията на отпуснатия паричен заем – размер, срок и годишен лихвен процент, с включени разходи за плащания по неустойка и калкулиран, нормативно установената формула в Приложение№1 към чл.19, ал.2 от Закона за потребителския кредит е 353.63%. Срокът на договор за паричен заем № ••• от •••г е до 11.10.209г.- срок на заема в седмици – 30. За целите на поставената задача експертизата приема срок на договора 206 дни и договорна лихва в размер на 111.05 лева. Експертизата калкулира очаквана доходност на ден 0.5391лева. Във връзка с предсрочното погасяване на задължението по заема, реалният срок на договор за паричен заем № ••• от •••г е 91 дни. Получената доходност е в размер на 594.36 лева. Формирана както следва: договорна лихва 72.51 лева, неустойка 531.85 лева. Експертизата калкулира реална доходност на ден в размер на 6.5314 лева. При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи: От изложеното от фактическа страна, безспорно по делото е, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по повод предоставяне на паричен заем в размер на 1 000 лева. Не се спори също, че заемодателят – настоящ ответник е небанкова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със средства, което не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод. В случая заемателят се позовава на нищожност. Както бе посочено, клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възлага в тежест на ищеца в срок до три дни от сключване на договора, заемателят да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица - поръчители, които да отговарят на посочените в договора условия за платежоспособност или банкова гаранция в размер на дължимата сума със срок на действие – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. Прочитът на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер – 1 000 лева. Предвид това, в противоречие на добросъвестността е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури две лица- поръчители, които да отговарят на посочените многобройни изисквания, или банкова гаранция за общо дължимата сума по кредита. Поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Вън от изложеното съдът намира, че следва да отбележи, че, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В подкрепа на тези изводи е и обстоятелството, че самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от договора, изначално разсрочва вземането за "неустойка". Предходното обуславя извод, че кредиторът очаква, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Тази неустойка по своя характер е санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски и не се намира в никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на заемателя да върне заетата сума, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в договора, тази неустойка по същество е добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Следва да се отбележи още, че изискване на обезпечение на задължение с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на определени изисквания, създаващи значителни затруднения за изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката от договора. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата за неустойка от договора въвежда още един източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението. По този начин заобикаля и ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР. В допълнение на горните аргументи за нищожност на неустойката, за неизпълнение на договорно задължение съдът намира за необходимо да посочи, че добросъвестността като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл. 143 ЗЗП е пряко свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана с оглед правните й последици – постигане на значително неравновесие между правата на търговеца и на потребителя. /в този смисъл е решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о. на ВКС/. Тази несъразмерност е значителна, когато е налице съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита по договора. В конкретния случай, от начина по който е уредено задължението на заемателя отнасящо се до осигуряване на поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не е определено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок информация. Изискванията свързани с кредитната история на поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити също е свързано със затруднения. Съдът намира, че дори само поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК/. Отделно от предходното, съдът намира, че главното задължение на заемателя по договора за заем е да върне заетата сума, а не даването на обезпечение. Поставя се обаче въпроса какви са вредите, които биха настъпили за кредитора при неизпълнение на задължението за даване на обезпечение на заемателя и адекватна ли е уговорената неустойка да обезщети очакваните от неизпълнение вреди, при наличие и на доброволно изпълнение по договора за заем. Очевидно е, че вредите при липса на обезпечение биха се изразили в затруднения за кредитора да събере вземанията си доброволно и разходи за принудителното им събиране, в това число воденето на съдебни дела и разноски в изпълнително производство. Съдът намира, че уговорената парична неустойка, няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране. Начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и естествено води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на закона. По гореизложените съображения, настоящият съд приема неустоечната клауза за недействителна, поради което същата не поражда права и задължения за страните. Ето защо, претендираната сума в размер на 521.85 лева неустойка, заплатена от ищцата за погасяване на задължения по процесния договор, е недължимо платена - престирана при начална липса на основание. С оглед гореизложеното, предявените установителен и осъдителен иск са основателни и доказани. Върху сумата се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 13.04.2023 г. до окончателното изплащане. В разпоредбата на чл.236, ал.1, т. 6 от ГПК е предвидено задължение за съда да се произнесе в тежест на кого възлага разноските. При този изход от спора, право на разноски има единствено ищцата. Същата е сторила разноски за държавна такса в размер на 50 лева, 5 лева за съдебно удостоверение, 380 лева за експертиза, и адвокатско възнаграждение. Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие, сключен между ищецът и Адвокатско дружество „Д. М.“ е, че същите са се договорили, че процесуалното представителство е безплатно – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение в минимален размер от 400, 00 лева. Това е така, тъй като делото не е от фактическа и правна сложност и е приключило само в едно открито съдебно заседание. Съгласно чл.3, ал.5 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителства защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете. Съдът намира, че следва да определи адвокатско възнаграждение в размер на 20 лева по вторият предявен иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД. Това е така, тъй като делото не е от фактическа и правна сложност, и е приключило само в едно открито съдебно заседание без участието на страните и събиране на допълнителни доказателства. Обема на предоставената адвокатска помощ се изчерпва само с подаването на исковата молба. Тъй като по делото са представени доказателства, че адвокатското дружество е регистрирано по ДДС, върху горепосочената сума се дължи и сумата от 84.00 лева /20 % ДДС/. С оглед предходното, ответникът следва да заплати на адвокатско възнаграждение в размер на 504 лева с ДДС. На основание чл.78, ал.1 ат ГПК в ответникът следва да бъде осъден да заплати внесената на ищеца сумата от 435 лева, представляваща направени по делото разноски. Воден от горните мотиви, съдът