Решение № 1191 от 30.8.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 1301/2021 г.

Производството е образувано по предявени от „Първа инвестиционна банка“ АД (ищец) срещу „Б.Г.“ ЕООД, „П. БГ“ ЕООД и Д. Н. Д. (ответници) обективно и субективно кумулативно съединени установителни искове за вземания по договор за банков кредит № 000LD-S-001009/16.11.2017г., за които е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 46762/2020г. на СРС, 27 състав, както следва: иск с правно основание чл.422 вр. чл.430, ал.1 от Търговския закон (ТЗ) за установяване съществуване на вземане в размер на 113099.42 лева - главница по Договор за банков кредит от 16.11.2017г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявление по чл.417 ГПК – 29.09.2020г., до окончателното плащане; иск с правно основание чл.422 вр. чл.430, ал.2 ТЗ за установяване съществуване на вземане в размер на 6936.31 лева – договорна лихва за периода 23.12.2019г. – 16.09.2020г.; иск с правно основание чл.422 вр.чл.92, ал.1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за установяване съществуване на вземане в размер на 1527.96 лева – мораторна неустойка за периода 22.10.2019г. – 12.03.2020г., както и мораторна неустойка в размер на 4398.80 лева за периода 14.05.2020г. – 16.09.2020г.; иск с правно основание чл.422 вр.чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване съществуване на вземане в размер на 495.79 лева – мораторна лихва за периода 13.03.2020г. – 13.05.2020г., както и мораторна лихва в размер на 377.00 лева –за периода 17.09.2020г. – 28.09.2020г.; иск с правно основание чл.422 вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД за установяване съществуване на вземания за дължими по договора за кредит разноски, както следва: 169.00 лева разноски, направени по предприето пристъпване към изпълнение по реда на Закона за особените залози (в петитума на исковата молба е допусната техническа грешка, като е изписана сумата 109.00 лева вместо 169.00 лева, за които е издадена заповедта и в който размер се поддържат от ищеца в процеса); 324.99 лева – заплатени застрахователни премии и 168.00 лева разноски за връчване на покани за изпълнение. Ищецът твърди, че на 16.11.2017г. между „ПИБ“ АД, като кредитор, и „Б.Г.“ ЕООД, като кредитополучател, бил сключен валиден договор за кредит, по силата на който банката предоставила на кредитополучателя парична сума в размер на 200000.00 лева срещу насрещното задължение на кредитополучателя да заплаща срочно месечните погасителни вноски, както и да поеме разноските по учредяване и поддържане на дадените обезпечения за целия срок на договора. Крайният падеж за погасяване на кредита бил определен на 22.11.2021г. Твърди, че солидарно задължени лица за дълга (главница, лихви и разноски) били „П. БГ“ ЕООД и Д. Н. Д., които в това си качество са подписали договора и погасителния план. Пояснява, че считано от 23.09.2019г. кредитополучателят е изпаднал в просрочие и преустановил обслужването на кредита, поради което банката предприела действия по връчване на покани за доброволно погасяване на просрочените суми до него и до солидарно задължените лица, но плащане не е постъпило. Заявява, че считано от 17.09.2020г. банката обявила кредита за предсрочно изискуем, за което ответниците били предупредени с поканите, и пристъпила към снабдяване със заповед за незабавно изпълнение за дължимите суми въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК – извлечение от счетоводните книги на банката. Признава, че по така образуваното заповедно дело банката е била снабдена със заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д.№ 46762/2020г., срещу която е постъпило възражение от длъжниците, което обосновава правния интерес на банката да заяви установителни искове за оспорените вземания по реда на чл.422 ГПК. Ответникът „Б.Г.“ ЕООД оспорва претенцията като неоснователна. Не оспорва наличието на кредитно правоотношение с банката ищец, но счита, че сумите са некоректно изчислени при погрешно посочена дата на предсрочна изискуемост на сумите по кредита, както и поради недопустимо търсене на мораторна лихва и мораторна неустойка за едни и същи периоди. Излага съображения, че лихва не е следвало да се начислява за периода 13.03.2020г. – 13.05.2020г. съгласно чл.6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г. и за преодоляване на последиците, а разноските за пристъпване към изпълнение по ЗОЗ се разглеждат в производството по изпълнение, поради което на още едно основание претенцията в тази част се явява недължима. Поддържа нищожност на клаузите на т.11.3 и т.11.4 от договора относно възможността за едностранно изменение на лихвения процент по кредита от страна на банката. Счита, че исковата молба е дори нередовна, поради липса на справка по чл.366 ГПК с оглед обстоятелството, че делото се води по реда за разглеждане на търговски спорове. Ответникът „П. БГ“ ЕООД оспорва исковата претенция с доводите, изложени в отговора на „Б.Г.“ ЕООД, като заявява възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията, станали изискуеми преди 29.03.2020г. или шест месеца преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК с довод, че има качеството на поръчител и носи отговорност съобразно правилата на чл.417 ЗЗД. Ответникът Д. Н. Д. поддържа неоснователност на претенцията на ищеца, като излага идентични доводи с тези на „П. БГ“ ЕООД. Доколкото този отговор се явява просрочен (исковата молба е била връчена на този ответник на 28.07.2021г., а отговорът е подаден на 18.10.2021г.), то възражението за давност не следва да се разглежда по отношение на този ответник, като заявено извън преклузивния срок по чл.367 ГПК. Софийският районен съд, при преценка на материалите по делото, установи следното от фактическа страна: По делото е представен Договор за банков кредит № № 000LD-S- 001009/16.11.2017г., по силата на който „ПИБ“ АД се е задължил да предостави на „Б.Г.“ ЕООД кредит в размер на 200000.00 лева (т.4 от договора) срещу насрещното задължение на кредитополучателят да заплаща срочно месечните погасителни вноски, съгласно погасителния план, приложение към договора. Крайният срок за издължаване бил определен на 22.11.2021г. (т.16) при договорна лихва в размер на средния лихвен процент на банката, увеличен с фиксирана надбавка от 7.42 % пункта (т.11). Съгласно т.19 страните са се съгласили, че кредитополучателят дължи неустойка на банката в размер на договорения лихвен процент с надбавка от 20 пункта в случай на допуснато просрочие, като при извършено плащане с него първо се покривали таксите и разноски, след това неустойката, последвана от възнаградителната лихва и накрая главницата – т.18. С договора било предвидено задължение за кредитополучателя да обезпечи кредитора като учреди особен залог на търговското си предприятие, като в тази връзка поддържа застраховка на заложеното имущество, за което следва да заплаща застрахователни премии – т.27.1.4. Право на банката било да обяви вземанията си по договора за изцяло предсрочно изискуеми в случай на допуснато просрочие – т.28.2. Съгласно текста на договора солидарно задължени лица за вземанията на банката към кредитополучателя били „П. БГ“ ЕООД и Д. Н. Д., които в това си качество носели отговорност за пълното погасяване на дълга, вкл. лихви, разноски, комисионни и такси, произтичащи от сключения договор – т.20.2. Видно от изготвеното извлечение от счетоводните книги на банката, кредитополучателят е изпаднал в просрочие, считано от 23.09.2019г. Видно от приложените покани и документи по връчването им, банката е предприела действия по осигуряване събираемост на дълга, като е изпратила до „Б.Г.“ ЕООД и до солидарните длъжници покани за плащане на просрочените суми с предупреждението, че неплащането в допълнително определения срок ще има за последица предсрочна изискуемост на вземанията по договора. Поканите са връчени на адресатите от съдебен изпълнител по правилата на ГПК. Установява се от приложените документи, че разходите, които кредиторът е направил за връчването им, възлизат на обща сума от 168.00 лева. От приложено извлечение от счетоводните книги на банката по процесния договор се установява, че непогасените вземания по пера възлизат на търсените с исковата молба суми. Въз основа на него, като документ по чл.417, т.2 ГПК, заповедният съд, сезиран от банката, е издал заповед за незабавно изпълнение за вземанията, срещу която заповед са постъпили възражения от длъжниците в срока по чл.414 ГПК, поради което заповедният съд е дал указания до заявителя по реда на чл.415 ГПК. В указания срок е постъпила искова молба, с която заявителят е предявил установителни искове за вземанията по заповедта, по които е образувано настоящото дело. Материалите по образуваното заповедно производство са приобщени като доказателства по делото. По делото не е спорно сключването на процесния договор, нито изпадането на кредитополучателя в забава. Спорни са размерите на търсените вземания по пера, действието на обявената предсрочна изискуемост по кредита, съответно характера на отговорността на сочените съдлъжници от банката. За изясняване на спорните въпроси е била приета съдебно-счетоводна експертиза, вещото лице по която е установило, при съответно приложение на клаузите на договора, че дължимите към банката вземания за главница, възнаградителна (договорна) лихва, мораторна лихва, неустойка и разноски възлизат в търсените с исковата молба размери за сочените периоди. Съгласно нарочно изявление на банката кредитор по процесния договор е бил прилага посочения в т.11 годишен лихвен процент, като банката не е упражнявала правото си на едностранно изменение на лихвата. Такова обстоятелство не е установено и от вещото лице и не се обоснова подобно изменение с приетата допълнителна счетоводна експертиза, допусната по задачи на ответната страна. С оглед така установените факти, съдът намира следното от правна страна: По основателността Договорът за банков е формален. Писмената форма е форма за действителност (чл.430, ал.3 от ТЗ) и в него следва да са уговорени всички съществени клаузи – размер на кредита и валута, в която се предоставя, условията, при които ще се усвоява, срок на договора, възнаградителна лихва за кредитора и начин на формирането й, неустойки и условия за тяхната дължимост, съответно размер. По делото е представен подписан от страните по спора договор от 16.11.2017г., който не е бил оспорен нито досежно съдържание, нито относно авторство на положените подписи. Обстоятелството, че същият не е подписан от лицата на всяка страница не го прави недействителен при положени подписи в края на договора, като възражения за недействителност на договорното правоотношение на практика не са били въвеждани в процеса. Наведено е било възражение за недействителност на клаузите по договора, които предвиждат право на банката едностранно да измени лихвения процент при промяна на икономическите условия. Преценката за нищожност на тези текстове от закона може да бъде направена при упражнено от банката право, за да се прецени дали са били налице фактическите основания за това и доколко е станало по предвидената от банката методика. В настоящия случай, кредиторът не е упражнил това свое право и не бе проведено насрещно доказване, опровергаващо изявлението на ищеца в тази насока и заключението на вещото лице. В този смисъл, съдът намира, че не е налице нищожност на клаузите по т.11.3 и т.11.4 от договора. Съгласно т.28.2 от договора право на банката е да обяви вземанията по кредита за предсрочно изискуеми, като отнеме преимуществото на срока за кредитополучателя, в случай, че последният (или някой от съдлъжниците) не изпълни на падежа. Не се спори от ответниците, че месечните погасителни вноски по договора са били просрочени, като забавата е настъпила считано от 23.09.2019г. – така и в приетата като неоспорена съдебно-счетоводна експертиза. За да породи своето действие банката следва да обяви изявлението си, че счита вземанията по неизпълнения договор за предсрочно изискуеми – т.18 от ТР № 4/2013г.на ВКС, ОСГТК, което е сторила с нарочни покани, връчени надлежно на кредитополучателя, което е меродавно за настъпилата предсрочна изискуемост, както и на солидарно задължените лица, което е факултативно изискване. Горното обстоятелство се установява от приложените по делото покани, изготвените от съдебен изпълнител констативни протоколи и придружаващи документи. В писмените покани кредиторът е дал допълнителен срок за изпълнение, като е предупредил адресатите, че ще счита договора за предсрочно изискуем, ако не бъде извършено погасяване на просрочените задължения в предоставения срок. Не се спори и не са представени доказателства за плащане на просрочените суми, което е било в тежест на ответната страна да установи. Предвид изложеното, съдът счита, че банката, като изправна страна по договора, надлежно е упражнила правото си да отнеме преимуществото на срока по договора за банков кредит, като приеме настъпила предсрочна изискуемост на вземанията, считано от 17.09.2020г. Плащане на вземанията не е било осъществено след тази дата и до образуване на заповедното дело със заявление от 29.09.2020г., който е меродавния момент. Предвид изложеното, сумите по приложеното извлечение от счетоводните книги на банката кредитор по процесния договор за дължима главница, възнаградителна лихва, неустойка и мораторна лихва, се явяват дължими в посочените размери, потвърдени и със заключението по основната съдебно-счетоводна експертиза. Дължимостта им е резултат и на изтеклия към датата на приключване на съдебното дирене краен падеж за плащане, съгласно разрешението по ТР №8/02.04.2019г. по т.д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. Уместно е да се посочат две относими към изводите на съда обстоятелства. На първо място, съдът не кредитира заключението на вещото лице по допълнителната съдебно-счетоводна експертиза. Същото посочва сумите на вземанията по пера без указани периоди за вземанията за възнаградителна лихва, мораторна неустойка и мораторна лихва, като са изчислени към датата на подаване на исковата молба, която дата е ирелевантна за спора, доколкото при уважени установителни искове същите се считат заявени от датата на депозираното заявление – чл.422, ал.1 ГПК, т.е. до 29.09.2020г. следва да се извърши изчисление на вземанията по пера. На второ място, плащанията по договора, извършени в хода на принудителното изпълнение, не се отразяват на размерите, тъй като плащанията, ако са направени, са извършени въз основа на заповедта за изпълнение, а исковият съд е призван да установи дали размера на дълга съответства на посочения от заявителя в заповедното производство, т.е. фактите, относими към погасяване на задължението, които следва да се вземат предвид от исковия съд по чл.235, ал.3 ГПК, са факти, свързани с доброволното погасяване на вземането от длъжника извън изпълнителното производство - така в ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Това е причината да не е била допусната експертиза по задачите на ответника „П. БГ“ ЕООД за установяване на събраните суми в хода на изпълнителното производство, образувано въз основа на изпълнителния лист, издаден по заповедта за незабавно изпълнение. Доброволно плащане по делото не се твърди и доказателства за това не са били представяни. Съдът намира за неоснователни доводите на ответниците „П. БГ ЕООД и Д. Н. Д., че същите имат качеството на поръчители по договора за банков кредит. Твърдението не се подкрепя от приложения договор, по който същите са положили подпис като съдлъжници, в което качество носят солидарна отговорност за дълга на кредитополучателя, вкл. за изтекли лихви и сторени във връзка с договора разноски от кредитора. Горното произтича и от съдържанието на договора. Предвид изложеното, за тези ответници няма фактическо основание да се позовават на разпоредбите на чл.138 и сл. ЗЗД, още повече, че изложените аргументи за погасяване на отговорността им, считано от 29.03.2020г. няма правна логика. Срокът е броен, считано от датата на подаденото заявление от кредитора по чл.417 ГПК, вместо евентуално от падежа на задължението, както повелява чл.147, ал.1 ЗЗД. Неоснователно е и възражението за изтекла погасителна давност, заявено от ответника „П. БГ“ ЕООД (възражението на Д. Д. в тази насока не се разглежда, поради навеждането му извън преклузивния срок за това материално възражение, което е било направено извън срока за отговор). Погасителната давност тече от крайния падеж на договора, респ. от датата на обявена предсрочна изискуемост, която в случая е 17.09.2020г. От този момент до датата на депозирано заявление по чл.417 ГПК – 29.09.2020г., което действие прекъсва давността при евентуално уважаване на исковете по чл.422 ГПК за тези вземания, не е изтекла предвидената по ЗЗД петгодишна погасителна давност за главницата и за възнаградителната лихва, която е договореното на банката възнаграждение и не съставлява лихва в тесния смисъл на думата, нито е изтекла кратката тригодишна давност за вземания за неустойка и мораторна лихва по чл.111, б. „б“, съответно б. „в“ от ЗЗД. Горното произтича от разбирането, постигнатото съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, не води до извода, че отделните вноски са периодични платежи. Напротив, задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост, съответно началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който е обявена предсрочна изискуемост, е датата на обявената предсрочна изискуемост – така в решение по гр.д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г. о. На докладчика му е известно наличието на противоречива съдебна практика по този въпрос, но споделя горното виждане, като такова в съгласие с разрешението TP № 5/21.01.2022г. по т. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Действително, че в тълкувателното решение въпросът за давността по договор а банков кредит е дискутиран във връзка с отговорността на поръчителя, но разрешението следва да намери приложение и по спорния по делото въпрос за размера на дължимите суми по договора за кредит, обявен за предсрочно изискуем, а съображенията за това са следните: Поръчителството е акцесорен договор. С него поръчителят се задължава към кредитора на едно лице (главен длъжник) да отговаря с цялото си имущество за изпълнението на чуждото задължение. С разрешението по тълкувателното дело е прието, че отговорността на поръчителя при разсрочено плащане на кредит на месечни вноски се простира до 6 месеца от настъпване изискуемостта на целия дълг, дори когато поръчителят е ограничил отговорността си до изтичане срока на договора – чл.147, ал.1 ЗЗД. Ако се приеме разрешението, че погасителната давност за главният длъжник тече от падежа на всяка погасителна вноска, а не от крайния срок на договора, това би поставило поръчителя, чието задължение към кредитора е акцесорно, в по-неблагоприятно положение от главния длъжник, тъй като за поръчителя погасителната давност ще тече от датата на крайния падеж, а за главния длъжник от по-рано – от всяка погасителна вноска отделно, а това от своя страна би се явило в противоречие с правния принцип, че поръчителят отговаря до размера на дълга, за който е задължен и главния длъжник и никога в повече. Допълнителен аргумент в тази насока е и правилото, че кредитор, разсрочил своето задължение на части, не следва да се третира по –неблагоприятно от кредитор, който не е дал съгласие за това. Ето защо, подобно разбиране не се споделя от съда. Предвид изложеното, съдът намира, че давността започва да тече от датата, от която договорът е обявен за предсрочно изискуем – 17.09.2020г., поради което и при депозирано заявление на 29.09.2020г., от който момент се счита, че е подадена исковата молба, то никаква част от вземанията за главница, договорна лихва, мораторна лихва и неустойка не се явяват погасени по давност. В подкрепа на горните изводи са и Решение № 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на ВКС, II ТО, Решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр.д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г.о. Възражението на ответниците, че делото е образувано по нередовна искова молба, тъй като липсва справка по чл.366 ГПК, съдът намира за неоснователно, тъй като справката се явява не необходима, доколкото производството е за вземания по заповед, издадена въз основа на извлечение от счетоводните книги на банката кредитор, съдържащо същите данни, като тези, за които е необходима справка по чл.366 ГПК. Предвид изложените по –горе мотиви, съдът намира претенцията за основателна за търсената главница, договорна лихва, мораторна лихва и неустойка, тъй като се следват от клаузите на договора за кредит, и не се явяват погасени по давност. Заявеното от ответниците възражение, че по време на действие на извънредното положение в страната – 13.03.2020г. – 13.05.2020г., лихви не следва да се начисляват, съдът намира за основателно. Съгласно постановеното по чл.290 ГПК Решение № 50106/22.11.2023г. по т.д.№ 1857/2022г. на ВКС, Второ ТО, Законът за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. (обн. ДВ бр.28 от 24.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г.) предвижда мерки и действия, насочени към облекчаване на неблагоприятното положение на физическите и юридическите лица вследствие разпространението на COVID-19 и обявеното извънредно положение в Република България, считано от 13.03.2020г., като за този период е прието, че не се прилагат по договорите за банков кредит последиците от забава на плащане на задължения на частноправни субекти, включително лихви и неустойки за забава, както и непарични последици като предсрочна изискуемост, разваляне на договор и изземване на вещи. Във връзка с удължаване на извънредното положение, в ДВ бр.34/09.04.2020г. е обнародвано изменение на закона, като чл.6, в сила от 09.04.2020г., придобива друга редакция, съгласно която до отмяната на извънредното положение при забава за плащане на задължения на частноправни субекти, длъжници по договори за кредит и други форми на финансиране (факторинг, форфетинг и други), предоставени от банки и финансови институции по чл.3 от Закона за кредитните институции, включително когато вземанията са придобити от други банки, финансови институции или трети лица, и по договори за лизинг, не се начисляват лихви за забава и неустойки, задължението не може да бъде обявено за предсрочно изискуемо и договорът не може да бъде развален поради неизпълнение. При това положение, се установява, че при първоначалната редакция на чл.6 длъжниците по договори за банков кредит са били освободени ex lege от отговорност за допуснато по време на извънредното положение просрочие и лихви не се начисляват. Разбирането произтича от факта, че поради извънредното положение длъжникът е бил обективно възпрепятстван да изпълнява точно. Нещо повече, независимо, че за съвпадащия с извънредното положение отрязък от време забавата обективно съществува и е била налична и преди това, по разпореждане на закона тя не е обвързана с неблагоприятни за длъжника последици. След изменението на тази разпоредба с ДВ бр.44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г., банките, съответно длъжниците по договори за банков кредит, не попадат в приложното поле на мерките по чл.6 от закона. Предвид изложеното, търсената за периода 13.03.2020г. – 13.05.2020г. мораторна лихва не следва да се присъжда и в тази част исковата претенция се отхвърля. Относно търсените разноски, сторени от кредитора по договора, съдът намира, че същите подлежат на главно доказване в процеса чрез представяне на доказателства за разходването им. В настоящия случай са приложени документи за направени разходи в общ размер от 168.00 лева за връчване до ответниците на покани за изпълнение, с които кредиторът е обявил предсрочната изискуемост на вземанията по договора. Разходите, представляващи платени от кредитора, но дължими от ответниците, застрахователни премии по договор за застраховка на заложеното в обезпечение имущество на кредитополучателя, не са установени. Разходите, направени от банката при пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ, освен, че не са доказани, не подлежат на присъждане в настоящия процес, тъй като са суми, дължими в провеждано принудително изпълнение – аргумент отново от т.18 от ТР № от ТР № 4/2013г.на ВКС, ОСГТК. Този въпрос обаче касае основателността на претенцията, а не неговата допустимост, доколкото последната е обвързана от заповедта по чл.417 ГПК. Като извод съдът намира за дължими при условията на пасивна солидарност следните суми по процесния договор за кредит: сумата 113099.42 лева - главница, дължима ведно със законната лихва от 29.09.2020г. до окончателното плащане; сумата 6936.31 лева – договорна лихва за периода 23.12.2019г. – 16.09.2020г.; сумата 1527.96 лева – мораторна неустойка за периода 22.10.2019г. – 12.03.2020г.; сумата 4398.80 лева - мораторна неустойка периода 14.05.2020г. – 16.09.2020г.; сумата 377.00 лева –мораторна лихва за периода 17.09.2020г. – 28.09.2020г.; сумата 168.00 лева - разноски по договора за кредит за връчване на покани за изпълнение. В останалата част претенцията се отхвърля като неоснователна и недоказана. Видно е, че няма съвпадане на периодите, за които се търси мораторна лихва и мораторна неустойка, т.е. обезщетение за една и съща вреда, поради което възражението на ответната страна, че това е така, се опровергава от данните по делото, вкл. от приетата счетоводна експертиза. По разноските С оглед изхода на спора ответниците следва да заплатят сторените от ищеца разноски по водене на делото, съобразно уважената част от исковата претенция. Разноските в заповедното дело възлизат на 2699.95 лева, от които 2549.95 лева държавна такса и 150.00 лева юрисконсултско възнаграждение. От тях в тежест на ответниците са присъждат 2678.89 лева, съобразно уважената част от исковете. Разноските в исковото производство са 3849.95 лева, от които 2549.95 лева държавна такса, 300.00 лева юрисконсултско възнаграждение по НЗПП и 1000.00 лева депозит за вещо лице. От тях в тежест на ответниците са присъждат 3819.92 лева, съобразно уважената част от претенцията на ищеца. Разходвани са средства от бюджета на съда в размер на 1000.00 лева за вещо лице, от които 922.20 лева следва да се поемат от ответниците. Мотивиран от изложеното, Съдът