Решение № 81 от 29.5.2024 г. на Районен съд - Своге по дело № 661/2022 г.

Настоящото дело е образувано по искова молба, подадена от К. К. К., ЕГН ••••••••••, с адрес: •••, чрез пълномощник, против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 40-46, представлявано от изпълнителния директор Г. Т. Т. Твърди се, че между ищеца, като заемател, и ответника, като заемодател, е сключен Договор за паричен заем № 3122631 от 08.01.2018 г., по силата на който на ищеца е предоставен заем в размер на 1 900 лева. Според чл. 4 от договора, той е поел задължение да представи обезпечение, но тъй като не е изпълнил това свое задължение и на основание чл. 4, ал. 2 от договора му е начислена неустойка в размер на 403, 76 лева. В исковата молба се излага, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора е нищожна, тъй като противоречи на закона или го заобикаля, или противоречи на добрите нрави, поради което се иска от съда да прогласи твърдяната недействителност. Освен посоченото, ищецът иска ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 403, 76 лева – получени без основание по силата на нищожната клауза от договора за заем. От страна на ответното дружество е подаден писмен отговор, чрез пълномощник. Оспорват се фактическите твърдения и правните съждения, изложени в исковата молба, като се твърди, че оспорената клауза от договора за заем е съобразена с приложимите към него законови изисквания и не е нищожна на никое от посочените от ищеца основания. По делото са приети писмени доказателства представени от ответника, като е назначена и съдебно-счетоводна експертиза, която не е оспорена от страните и съдът я възприема като обективна и компетентно изготвена. Свогенският районен съд, втори състав, като взе предвид становищата на страните и съобразявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното от фактическа и от правна страна: От приобщените по делото писмени доказателства безспорно се установява, че на 08.01.2018 г. между К. К. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № 3122631 от 08.01.2018 г. Д оговорът е за сумата от 1 900 лева, която е следвало да бъде върната на 8 седмични вноски, при фискиран годишен лихвен процент 40, 00 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 43, 96 %. В чл. 4, ал. 2 е посочено, че ако заемателят не предостави обезпечението, предвидено в чл. 4, ал. 1 от договора (банкова гаранция или поръчители), дължи на кредитора неустойка в размер на 403, 76 лева, с начин на разсрочено плащане, определен в договора. Горното се потвърждава от приетото по делото заключение на вещото лице по ССЕ, от което се установява още, че ищецът изцяло е изплатил задълженията си по договора в общ размер на 2 370, 08 лева, от които 1 900 лева – главница, 66, 32 лева – лихва и 403, 76 лева – неустойка, като действителният ГПР по кредита е в размер на 306, 24%. Сключеният между страните договор представлява договор за потребителски кредит по аргумент от чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), поради което, в случая намират приложение разпоредбите на същия. Съгласно чл. 24 от ЗПК, за договора за потребителски кредит се прилагат разпоредбите на чл. 143-148 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, която урежда т. нар. генерална (обща) клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори, дава легално определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребител и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в ал. 2 на същата разпоредба, неизчерпателно (примерно) са изброени различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в ал. 2 от същата разпоредба е предвидено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Разпоредбите на ЗЗП са резултат на транспонирането на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори (чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП). Действително страните са свободни при сключването на сделки, но свободата на волята на страните е ограничена именно от добрите нрави като неписани, но трайно утвърдили се правила, които са непосредствено свързани със справедливостта, добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения. В случая, клаузата на договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението на потребителя да предостави обезпечение по кредитното правоотношение в горепосочения размер при предоставена заемна сума от 1 900 лева е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 5 от ЗЗП. Съгласно последната разпоредба, неравноправна е клаузата, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Съпоставяйки чистата стойност на получения от длъжника финансов ресурс (1 900 лева), с размера на вземането за неустойка (403, 76 лева), се налага изводът, че неустойката е в размер, който представлява над 20% от размера на усвоената главница. Очевидно е, че чрез същата се цели единствено обогатяване на кредитора, а не възмездяване на реално претърпени вреди. Непредставянето на обезпечение само по себе си не води до каквито и да било вреди за заемодателя. Такива биха възникнали едва при неизпълнение на задължението на заемателя за връщане на сумата по договора и невъзможност за удовлетворяване от имуществото му. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключване на договора за кредит при вземането на решение за отпускането на заема, а не предварително да се постави условие за дължимост на неустойка при непредоставяне на обезпечение. Финансовата институция е длъжна да оцени платежоспособността на потребителя съгласно чл. 16 от ЗПК, за която оценка потребителят не дължи такси, комисиони и др. плащания, съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 от ЗПК, и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума или да откаже да предостави кредит, съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗПК. В случая, включването на клаузата за неустойка, дължима при непредставяне на обезпечение, противоречи на закона, като на практика тази клауза прехвърля риска от неизпълнение на задължението на кредитора за предварителна оценка на кредитоспособността на длъжника върху последния и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. С оглед изложеното, съдът намира, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор за паричен заем за дължимост на неустойка за неизпълнение на задължението на потребителя да предостави обезпечение е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 5 от ЗЗП и като такава е нищожна поради противоречие на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, т.е. на закона, доколкото въпреки разпределената му с доклада по делото доказателствена тежест, ответникът не доказа същата да е уговорена индивидуално. Противоречието със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установимо при съпоставка на съдържанието на сделката/клаузата с правилото на закона. В случая е налице уговорка, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и на потребителя. По същество, кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер над 20% от този на главницата (както се посочи по-горе), наред с възнаградителната лихва, което, освен на цитираните ограничения в ЗЗП, противоречи и на изискването за добросъвестност, и води до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, респективно до нищожност на клаузата поради неравноправния й характер. Неравноправният характер на клауза, която не е уговорена индивидуално води до нейната нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), във вр. с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП (Решение № 50049 от 13.03.2024 г. по гр. д. № 1579/2020 г. на IV г.о. на ВКС и мн.др.). С оглед уважаването на главния иск, съдът е десезиран от произнасяне по предявените в условията на евентуалност искове за прогласяване нищожността на същата клауза (поради заобикаляне на закона и поради накърняване на добрите нрави) и не дължи произнасяне по тях. С оглед установената нищожност на клаузата, предвидена в чл. 4, ал. 2 от договора за паричен заем, както и поради това, че уговорената със същата неустойка е заплатена от ищеца на ответника, основателен се явява осъдителният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, предявен за сумата от 403, 76 лева, представляваща платена без основание неустойка. По разноските: Предявените искове за нищожност имат идентичен предмет и са предявени в условията на евентуалност, поради което отговорността за разноските се преценява с оглед изхода на спора по разгледания уважен иск. Съдът констатира, че ищецът е внесъл държавна такса за настоящото производство в размер на 50 лева. Същевременно обективно кумулативно съединените искове в настоящото производство са два. При обективно кумулативно съединяване на искове държавната такса се определя върху цената на всеки от исковете поотделно. Следователно ищецът дължи заплащането на държавна такса в размер на още 50 лева. Според разпоредбата на чл. 77 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), ако страната остане задължена за разноски, съдът постановява определение за принудителното им събиране. Касае се за финансовоправно задължение към бюджета, което се присъжда служебно от съда, като това може да стане с решението по делото или дори след приключване на делото в рамките на давностния срок. В хипотеза на невнесена дължима от ищеца държавна такса, която е следвало да бъде събрана съгласно чл. 73, ал. 3 от ГПК предварително (при предявяването на иска), принудителното й събиране по чл. 77 от ГПК с постановеното по делото решение не е обусловено от изхода на спора, като в тази хипотеза ответникът, при неблагоприятен за него изход на делото, не дължи на ищеца разноски по чл. 78, ал. 1 от ГПК за невнесената от него, но присъдена в полза на бюджета държавна такса. Изрично в този смисъл е Определение № 104 от 09.02.2015 г. по ч.т.д. № 112/2015 г. на I т.о. на ВКС. Ето защо, ищецът следва да бъде осъден да заплати в полза на държавата, по сметка на Районен съд Своге, сумата от 50 лева – разноски по делото за дължима държавна такса за производството, на основание чл. 77 от ГПК, без тази сума да бъде възлагана в тежест на ответната страна. Искането с правно основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът счита за основателно. С оглед заплатеното адвокатското възнаграждение в размер на 1 000 лева, съдът намира, че е налице несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, както и с обема на извършената работа. Делото се отличава с известна правна и фактическа сложност, предявени са няколко иска, събрани са писмени доказателства, прието е заключение на вещо лице и е допуснато изменение на иск. Същевременно обаче, е проведено само едно съдебно заседание, при това – без явяване на пълномощника, като във връзка с разгледаните по делото искове е налице многобройна и непротиворечива съдебна практика. Настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, с оглед задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. на II т.о. на ВКС, Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч.т.д. № 75/2024 г. на II т.о. на ВКС и др. С оглед изложеното, адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до размер от 700 лева – по 350 лева за всеки уважен иск, което е в границите за съответния вид дейност, определени с чл. 25, ал. 1 и чл. 26а от Наредбата за заплащането на правната помощ, която не е издадена от съсловна организация, а въз основа на ПМС № 4/2006 г. Следователно дължимите разноски са в общ размер на 1 150 лева, от които 700 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, 50 лева – заплатена държавна такса и 400 лева – възнаграждение на вещо лице. Така мотивиран и на основание чл. 12 и чл. 235 от ГПК, съдът