РЕШЕНИЕ

№ 15

гр. Пещера, 30.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, I ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Атанаска Ст. П.а-Стоименова при участието на секретаря Евгения Сл. Млячкова като разгледа докладваното от Атанаска Ст. П.а-Стоименова Гражданско дело № 20245240100938 по описа за 2024 година Образувано е по искова молба на Х. К. Ч., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.

Пещера, ••••, чрез адв. П. П. от САК, против „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК 207079835, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5, с която са предявени следните искове: иск за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 915163/21.08.2023г. сключен между ищцата Х. К. Ч. и ответника „Кеш Пойнт България“ЕООД, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т.12 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. чл. 22 от ЗПК и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП; иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника „Кеш Пойнт България“ ЕООД да заплати на ищцата Х. К. Ч. сумата в размер на 50, 00 лв. (като частичен иск от сумата в размер на 1223, 00 лв.) – представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № 915163/21.08.2023г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.09.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че между ищцата и ответника „Кеш Пойнт България“ЕООД, е сключен Договор за потребителски кредит № 915163/21.08.2023г., по силата на който ответникът „Кеш Пойнт България“ЕООД е предоставил на ищцата Х. К. Ч. кредит в размер на 1000, 00 лв. за срок от 9 месеца. Поддържа се, че заемната сума е усвоена от ищцата.

Между страните бил уговорен годишен процент на разходите (ГПР) по кредита в размер на 59, 69 % и фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) 48 %.

Договорената месечна вноска по кредита била в размер на 264, 56 лв., неустойка в размер на 958, 44 лева, а общата дължима сума от потребителя – 2223, 00 лв.

Съгласно чл. 1 т. 9 от договора е предвидено обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция по избор на кредитополучателя. Като в чл. 5 ал. 2 от договора за кредит същото обезпечение следва да се предостави в 3- дневен срок от сключване на договора. При неизпълнение на чл. 5 от договора за кредит – предоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължи на основание чл. 11 от договора за кредит неустойка в размер на 958, 44лв.

Ищцата счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. чл. 22 от ЗПК, като излага подробни съображения в тази насока. Посочва, че не са спазени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 1 от ЗПК, тъй като кредиторът се е задоволил да посочи в Договора за потребителски кредит лихвения процент по заема и ГПР само като абсолютни стойности, без да са посочени останалите компоненти от лихвения процент, записани в чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК и без ясно да е разписана методиката на формиране на ГПР, в това число кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в Договора размер на ГПР, съответно кои са допусканията, които са използвани при изчисляването му.

Акцентира, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и незаконосъобразно не е включил неустойката в размера на ГПР. Сочи, че при условие, че същото е било включено в ГПР, то действителният размер на ГПР би възлизал на повече от петкратния размер на законната лихва Поради това счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водещо до нищожност на Договора за заем, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по Договора. С тези свои действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точното посочване на финансовата тежест за длъжника Посочването в Договора за заем на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.

Сочи, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не е спазено изискването за съдържанието в договора за кредит за точното посочване на реалния размер на ГПР, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то целият договор за заем е недействителен.

Ищцата твърди, че клаузата за възнаградителна лихва в размер на 48, 00 % накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа за добросъвестност при договарянето, поради което е нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния Договор за заем. Поддържа, че недействителността относно договорната лихва води до нищожност на целия договор, на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. чл. 22 от ЗПК.

Сочи, че клаузата на чл.11 във вр. чл. 5 от Договора за потребителски кредит е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК във вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и неравноправна, като нарушаваща изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП и излага доводи в тази насока.

Поддържа, че в процесния случай е неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по отношение на частта от Договора, в която се уговарят ГПР и ГЛП, тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона и сделката не би била сключена при ГПР, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Ищцата поддържа, че доколкото съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи, то за нея е налице правен интерес от предявяване на осъдителен иск срещу ответника за сумата от 50, 00 лв., като частичен иск от 1223, 00лв., представляваща разликата между заплатената по кредита сума и главницата по кредита.

По изложените съображения ищцата моли за уважаване на предявените искове. Ангажира писмени доказателства.

Формулира доказателствени искания. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Кеш Пойнт България“ЕООД, в който твърди, че исковата молба е допустима, но неоснователна. Счита за неоснователен и предявения осъдителен иск.

Оспорва твърдението на ищцата, че Договора за потребителски кредит е недействителен. Поддържа, че Договора за потребителски кредит е сключен в пълно съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 от ЗПК. Счита за неоснователни твърденията на ищцата, че с Договора за потребителски кредит се нарушават изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като излага конкретни доводи в тази насока. Твърди, че размерът на лихвения процент по Договора за потребителски кредит е в съответствие с изискванията на ЗПК, както и че ГПР по Договора за паричен заем е изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 от ЗПК и неговият размер е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Поддържа, че Договорът за потребителски кредит е сключен в съответствие с условията на чл. 11, ал. 1, т. 18 от ЗПК. Оспорва твърдението на ищцата, че се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи, че не представлява пряк разход, свързан с кредита, поради което не следва да бъде включено в ГПР.

По изложените съображения ответникът моли съда да постанови решение, с което да бъдат отхвърлени предявените искове.

Ангажира писмени доказателства. Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Съдът е сезиран с кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП и чл. 55 от ЗЗД.

Обявено е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че: 1) между ищцата Х. Ч. и ответника „Кеш Пойнт България“ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит № 915163/21.08.2023г, по силата на който ответникът „Кеш Пойнт България“ЕООД е предоставил на ищцата Х. Ч. сумата от 1000, 00 лв., която е изцяло усвоена от ищцата.

В съдебно заседание е допуснато изменение на предявения осъдителен иск от Х. К. Ч., ЕГН ••••••••••, от гр. Пещера, ••••, срещу „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК: 207079835, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, представлявано от Н. П., чрез неговото увеличаване от 50.00 лева /петдесет лева/, на сумата от 1413.73 лева /хиляда четиристотин и тринадесет лева и седемдесет и три стотинки/, представляваща недължимо платени суми във връзка с Договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа следното:

От представения Договор за потребителски кредит № 915163/21.08.2023г., сключен с Х. Ч. установява, че между страните е сключен договор за паричен заем, по силата на който ответникът „Кеш Пойнт България“ЕООД е предоставил на ищеца сумата от 1000, 00 лв. срещу насрещното задължение на ищеца - заемател, да върне сумата на 9 погасителни вноски, ГПР от 59, 69 %., при фиксиран лихвен процент от 48, 00 %.

Общата дължима сума по кредита е 1264, 56 лв. начало на договора 21.09.2023г. и крайният срок за погасяване на заема е 21.05.2024 г. В чл. 5 ал. 1 и ал. 2 от Договора за потребителски кредит е уговорено задължение в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, заемателят да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1) /поръчител-едно или две физически лица, , които да отговарят кумулативно на определени условия или; 2) банкова гаранция.

Съгласно чл. 11ал. 1 от Договора за потребителски кредит в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят дължи неустойка в размер на 958, 44 лева, разсрочена с погасителните вноски.

Така общата дължима сума възлиза на 2223, 00 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 247, 00 лв., които са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски.

От изготвеното заключение по допуснатата СИЕ се установява, че начислените суми за неустойка не са включени в ГПР-то. Ако при определяне на ГПР бъдат включени начислените такси, размерът на ГПР е 961.98 %. Ищцата е платила общо 2 413, 73 лева, като кредитът е изцяло погасен. Посочено е че за главница е платена – 1000, 00 лв., договорна лихва 264, 56 лв., такси 190, 73 лева и неустойка в размер на 958, 44 лева.

Експертизата е приета в о.с.з. като не оспорена от страните по делото.

По отношение на твърдяната връзка на настоящето

гражданско дело с

гражданско дело №1032/2024 г. по описа на РС Пещера, то на настоящия състав му е служебно известно, че посоченото гр.д.№1032/2024 макар и между същите страни е с различен предмет- договор за потребителски кредит с друга дата и номер, касаещ различен период на погасяване от настоящия. Ето защо липсва основание за съединяване на двете дела.

При така установените правнорелевантни факти, съдът намира от правна страна следното:

Безспорно е по делото, че между ищцата и ответника „Кеш Пойнт България“ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит № 915163/21.08.2023г., по силата на който Кеш Пойнт България“ е предоставило на Х. К. Ч. сумата от 1000, 00 лв. срещу насрещното задължение на ищеца - заемател, да върне сумата на 9 погасителни вноски, при ГПР от 59, 69 %, при фиксиран лихвен процент от 48, 00 %.

Общата дължима сума по кредита е 1264, 56 лв. с начало на договора 21.09.2023г. и крайният срок за погасяване на заема е 21.05.2024 г., а след прибавяна на неустойка става – 2 223, 00 лв., като видно от заключението на СИЕ е начислена и допълнителна такса от 190, 73 лева.

Било е уговорено предоставянето на едно от следните обезпечения: физическо лице – поръчител или банкова гаранция.

Съгласно чл. 3 ал. 2 от ЗКИ ответникът „Кеш Пойнт България“ЕООД е финансова институция, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова.

Сключеният между страните Договор за кредит по своята правна характеристика и съдържание е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Закона за потребителския кредит.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите.

Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя " са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

В Договора за потребителски кредит № 915163/21.08.2023г., е посочен процент на ГПР от 59, 69 %. Този размер на ГПР обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - предвидената неустойка. Предвидената неустойка е разход, свързан с предмета на Договора за паричен заем, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора и следва да се включва в общите разходи по заема по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Наред с изложеното неустойката служи като обезщетение на кредитора за вредите от неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните. Поначало функциите на неустойката са обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Уговорената в процесния договор за кредит неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение - поръчителство или банкова гаранция е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави. Нищожна е клаузата за неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции / ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК/. Прието е че клаузата за неустойка, уговорена в договора, е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 от ЗЗД), както и че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Извод за нищожността на неустойката поради накърняване на добрите нрави се прави в зависимост от конкретния случай и обстоятелства към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по договора за кредит. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Уговорената между страните неустойка не обезпечава изпълнението на задълженията по договора за кредит, нито вредите от неизпълнението на задълженията по договора за кредит, а евентуални такива от непредставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гарнция. От неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на обезпечение, води до увеличение разходите по кредита., т.е. „неустойката" се явява разход по кредита, а не обезщетение. Възнаграждението за непредоставяне на обезпечение не е включено в предвидения по договора ГПР, с което потребителят е заблуден относно действителната стойност на общите разходи по кредитното правоотношение. Следва да се посочи и че в случай че бъде включена при наличния уговорен процент на ГПР, то същият надхвърля 50 %. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение с размер, чиято стойност е по- висока от установеното договорно възнаграждение, съдът намира за установено в противоречие с добрите нрави.

Това задължение всъщност представлява скрито, под формата на неустойка, допълнително възнаграждение за кредитора.

С клаузата за неустойка е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, доколкото в договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски, подобно на главницата и възнаградителната лихва. В случая неустойката представлявала сигурна печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора. Уговорената неустойка води до увеличаване на подлежащата на връщане сума и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя/ приблизително два пъти размера на предоставения заем/. Тази клауза нарушава съществено принципа на добросъвестност и справедливост в гражданските и търговските правоотношения и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението.

Неустойката се явява разход по заема и е следвало да бъде включено в ГПР, доколкото неустойката е пряко свързана с отпускането на кредита. Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се определи като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Посочването на стойност на ГПР по- малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. По този начин потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по Договора за паричен заем и реалните разходи по заема. Като не е оповестил действителен ГПР в Договора за паричен заем заемодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. Умишленото невключване на неустойката в ГПР по Договора за кредит обуславя санкцията по чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно недействителност на целия Договор за потребителски кредит.

В настоящия случай е неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по отношение на частта от Договора, в която се уговарят клаузите касаещи годишен лихвен процент и годишен процент на разходите, тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона и сделката не би била сключена при ГПР, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че по Договора за паричен заем ищецът е заплатил над главницата сумата от 1413, 73 лв., обстоятелство установено от приетата по делото СИЕ.

С оглед установената недействителността на Договора за паричен заем сумата в размер на 1 413, 73 лв. заплатена от ищцата- лихва, такса и неустойка без наличие на валидно правно основание за това, поради което предявеният от Х. Ч. против „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ " ЕООД осъдителен иск следва да бъде уважен в размер на 1 413, 73 лева, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда – 05.09.2024г.

Ето защо предявения иск се явява основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен.

По разноските: На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от него разноски.

Ответникът КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ " ЕООД, следва да бъде осъдено да заплати на Хрристина Ч. сторените разноски за държавна такса и експертиза в размер на 394, 47 лева.

В производството по делото ищецът е представляван, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата от адв. П. П. видно от представения договор за правна защита и съдействие на л. 10 и л.11 от делото не е договорен размер на адвокатското възнаграждение.

Следва да се посочи и че делото е завършило с две съдебни заседания, като нито ищецът, нито процесуалният му представител са присъствали в съдебна зала, претендира се адвокатско възнаграждение в размер на общо 1051, 94 лева / л. 88/. Ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

При присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА.

Според настоящия съдебен състав в случая са налице предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца. Преценката дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не е материално затруднено се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента (в този смисъл Определение № 442/28.06.2019 г. по ч.т.д. № 502/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., Определение № 708/05.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4891/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.). Вярно е, че договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презумира и следва да бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА, обективирани в Договор за правна защита и съдействие, сключен между страна по делото и процесуалния й представител, обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да се провежда (в този смисъл Определение № 43/10.02.2022 г. на ВКС по г.д. № 2611/2021 г., 4 г.о., Определение № 682/18.10.2012 гр. по ч.гр.д. № 598/2012 г., Трето гражданско отделение, Определение № 708/05.11.2015 г. по ч.гр.д.№ 4891/2015 г. четвърто гражданко отделение, .Определение № 163/13.06.2016 г. по гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г.о и др.).

В случая, видно от предоставения Договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца Х. Ч. и адв. П. П., са налице изявления, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и липсват данни, които да опровергават това. Ако ответникът счита, че не са налице предпоставките на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, може да опровергае твърдението за наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, като представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в производство по реда на чл. 248 от ГПК. Съгласно трайно установената съдебна практика при определяне на размера на адвокатското възнаграждение при обективно съединени искове (какъвто е настоящият случай) от значение е търсеният материален интерес, който при обективно кумулативно съединение на искове, се определя върху цената на всеки от исковете, поотделно, а не в сбор. Съгласно чл. 68 от ГПК цената на иска е паричната оценка на предмета на делото. За защита на различни интереси се предявяват обективно или субективно съединени искове.

Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца следва да се отчете практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС). В Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки на ЕС, е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. Разпоредбата на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДФЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи спорната национална разпоредба. Така в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C- 438/22 е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта “ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. От така приетото в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 следва, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съдът не е обвързан от минималните размери, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, респ. от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от Закона за адвокатурата, което препраща към Наредбата, а следва да съобрази единствено действителната фактическа и правна сложност на делото, съответно – положения от адвоката труд за осъществяването на защитата по това дело (аргумент и от чл. 78, ал. 5 от ГПК, и предвид разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ВКС, ОСГТК).

Предвид гореизложеното, като съобрази обстоятелството, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, както и реално положения от процесуалния представител на ищеца труд за осъществяване на защитата в настоящото производство и защитавания материален интерес по делото, предвид изричното възражение срещу претендираното адвокатско възнаграждение от страна на ответното дружество настоящият съдебен състав намира, че претендираното в полза на адв. П. П. адвокатско възнаграждение в размер на 1051, 94 лева се явява прекомерно. Съдът съобрази и връзката между отделните претенции, това, че всичките са с материален интерес като произтичащи от едни и същи факти и обстоятелства и основаващи се на едни и същи доводи и твърдения, касаещи нищожност на договора за кредит, поради което няма основание за присъждане отделно на адвокатско възнаграждение по всеки иск, тъй като те не произтичат от различни юридически факти. Поради това същото следва да бъде редуцирано до сумата в общ размер на 750 лв./ виж определение № 274/20.05.2024г. по в.ч.гр.д. №245/2024г. на ОС Пазарджик/.

Мотивиран от гореизложеното, съдът