Решение № 4622 от 23.8.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 9410/2022 г.

производство по ДП 11-048/1999 по описа на ВОП София поради смъртта на Г. И. А.. С определение от 20, 06, 2022год. по НЧД №2337/2022год. по описа на СГС, НО 9 състав е потвърдено прекратителното определение от 31, 05, 2022год. С определение №1223/22, 12, 2022год. на САС, 6-ти наказателен състав е отменено определение от 20, 06, 2022го. По НЧД №2337/2022 по писа на СГС, НО, 9 състав, с което е потвърдено постановление на ВОП София от 31, 05, 2022год. и делото е върнато на Военно- окръжна прокуратура София за продължаване на процесуално следствените действия. Към датата на приключване на съдебното дирене -29, 05, 2023год. няма данни наказателното производство да е приключило, поради което съдът приема към настоящия момент все още да е висящо. По делото са събрани гласни доказателства, чрез показанията А.Ю.Ю.. Свидетелят сочи да има преки впечатления от отражението на воденото наказателно производство спрямо ищеца. При така изложената фактическа обстановка съда достигна до следните правни изводи: По допустимост: Неоснователно е възражението за процесуална недопустимост на производството по чл.2б от ЗОДОВ, тъй като цитираната норма е приета през 2012год. В тази връзка съдът съобрази разясненията дадени с Решение № 210 от 15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, а именно. Искът за обезщетение за вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на висящо дело в разумен срок по чл. 6, § 1 от К. е с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ и отговорността на държавата следва да се реализира по особения ред на ЗОДОВ, когато делото, по което е допуснато нарушението, е висящо към датата на влизане в сила на Закона. Неоснователно е възражението за недопустимост поради непроведена процедура по чл.8, ал.2 от ЗОДОВ. Същата е предпоставка за провеждане на съдебно дирене само по приключили производства каквото процесното ДП не е. Неоснователно е възражението за недопустимост на производството, тъй като ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди търпени от наследодателя И. А., който е починал преди завеждане на делото и на осн.чл.6, ал.1 от ЗОДОВ, съгласно който при смърт на увредения неговото право на обезщетение за имуществени вреди се наследява, а за неимуществени вреди - само ако е било предявено пред съд от увредения. Легитимиран да предяви иск по чл.2б ЗОДОВ за вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е страна в производството. В този смисъл и доколкото в настоящият случай процесното дело представлява наказателно производство в досъдебната си фаза, страни в производството са обвиняемото лице и пострадалото лице. Ищцата в настоящото производство е наследник по закон на И. А./баща/. По делото е приета като доказателство молба от ищцата от 19.08.2022г. до ВОП, с която на основание чл.75, ал.3 НПК, същата иска да бъде конституирана като пострадал в досъдебната фаза на ДП №11-048/1999 по описа на ВОП- София. Съгласно чл.74, ал.2 НПК при смърт на пострадалия от престъплението правата му преминават върху неговите наследници. В този смисъл е и Решение №140/29.06.2022г. по гр.д.№3356/2021г. на ВКС, III г.о. Относно качеството пострадал на лицето следва да бъде съобразена практиката на ЕСПЧ относно съдържанието на понятието "жертва"- физическото или юридическо лице, което е пряко или косвено засегнато от твърдяното нарушение. Пряко пострадали са лицата засегнати от нарушението, а косвено пострадали са лица, лично засегнати от нарушение срещу друго лице, имащи валиден личен интерес от преустановяване на нарушението. Ако прекият пострадал е починал преди внасянето на жалбата и е заявено нарушение на Конвенцията, в частност разумно разглеждане на делото от наследник, Съдът може да признае легитимацията на близки на пострадалия да подадат жалба, ако правото, чието нарушаване се твърди, принадлежи към категорията на прехвърляемите права, и ако жалбоподателите демонстрират личен интерес от делото, например материален интерес, защита на личната или семейната репутация и др. Лицето, встъпило в правата на наследодателя си има качеството на "непряко пострадал" и е легитимирано да предяви претенцията за нарушение на чл.6 ЕКПЧ. От значение е дали висящото наказателно производство е от значение за съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. В случая евентуалната присъда срещу преките причинители би имала значение за правото на ищцата да претендира и да получи както морално удовлетворение, така и материално обезщетение от тези извършители. Възможността за предявяване на граждански иск е затруднена от липсата на развитие на наказателното производство. Освен това ищцата е придобила процесуално качество на пострадал в досъдебното производство по смисъла на глава осма от НПК, което е възникнало на основание чл.75, ал.3 от НПК с подадената от нея молба по това производство от 19.08.2022 г. /стр.119 /. Несъстоятелно е възражението на Прокуратурата на Република България, че ищцата не може да претендира обезщетение за неимуществени вреди, които се дължат на нейния починал баща и не се наследяват. Съгласно чл.74, ал.2 от НПК при смърт на пострадалия от престъплението правата му преминават върху неговите наследници./Решение №140/29, 06, 2022год. по гр.д.№3356/2021год ВКС, 3 ГО/. По основателност: Съгласно нормата на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Релевантните факти, обуславящи основателност на исковата претенция са свързани с установяване нарушение на правото на справедлив съдебен процес, една от гаранциите за което е решаване на правния спор или основателността на каквото и да е наказателно обвинение в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Относно преценката дали е спазен разумен срок за разглеждане на делото, съдът изхожда от критериите заложени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ като се взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Необходим елемент от фактическия състав е установяване на сочените неимуществени вреди, причинна връзка с установеното нарушение за разглеждане на делото в разумен срок и размер на претендираното обезщетение. По делото съдът приема ищцата да има качеството пострадала в наказателното производство на осн.чл.74, ал.2 от НК, като наследник на И. И.А. -пострадал от престъпление, за което е образувано наказателно производство, а именно с пр.кв.чл.387, ал.2, вр.чл.20, ал.2, вр.чл.26 от НК, за което е повдигнато обвинение по сл.дело №1/1991година по описа на ПВС. Съдът намира наказателното производство да се отличава с фактическа и правна сложност предвид многобройните деяния, съставляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица по време на т.нар. „възродителния процес“, както и предвид характера на престъплението, за което е повдигнато обвинението-длъжностни престъпления сочещи на злоупотреба с власт или служебно положение. Повдигнатото обвинение срещу обвиняемите е за отделни деяния, което предполага извършването на голям на брой следствени действия. Въпреки тези обстоятелства, настоящият състав намира да е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, което е в резултат на действията на органите на досъдебното производство. Не се установяват причини от обективно естество, които да наложат изключително дългата продължителност на делото. Общият период на продължителност на досъдебното производство към момента е 32 години и четири месеца. Съдът взе предвид периода от 30, 01, 1991год. –датата на която е образувано следственото дело до датата на приключване на съдебното дирене в настоящото производство-29, 05, 2023год. В досъдебното производство на няколко пъти са допуснати съществени процесуални нарушения при изготвяне на обвинителния акт, като не са положени достатъчно усилия по надлежното идентифициране на пострадали от престъплението лица, въпреки посочването на част от тях в обвинителния акт, което е довело до връщане на делото от съда за допълнително разследване. Съдът намира за неоснователни доводите на ответника относно разумния срок за разглеждане на делото, предвид фактическата и правна сложност на същото. Съгласно решение от 10, 05, 2011 г. на ЕСПЧ по жалба №. 37346/05 Фингър срещу България, § 94 и § 95, е утвърден принцип държавите да организират съдебните си системи по такъв начин, че техните компетентни органи да могат да отговарят и на изискванията на Член 6, ал. 1 от Конвенцията, включително задължението да разглеждат делата в разумен срок (виж, наред с много други, Bottazzi, пар. 22, и Scordino (№ 1), пар. 183, и двете цитирани по-горе). Те са отговорни за закъсненията, настъпили по причина на съдебни или други органи (виж, като пример, Foley v. the United Kingdom, № 39197/98, §§ 38‑39, 22 октомври 2002). Те също са отговорни за забавяния в представянето на становищата на назначените от съда експерти (виж Capuano v. Italy, 25 юни 1988, пар. 32, Серия A № 119 и Nibbio v. Italy, 26 февруари 1992 г., пар. 18, Серия A № 228 A). Държавата може по този начин да носи отговорност не само за закъснение при разглеждането на определен случай, но и при отказ да увеличи ресурсите в отговор на натрупването на дела или за структурни недостатъци в съдебната си система, които предизвикват закъснения (виж Zimmermann and Steiner v. Switzerland, 13 юли 1983, §§ 29‑32, Серия A № 66; Guincho, цитирано по-горе, §§ 39‑41; и Pammel v. Germany, 1 юли 1997, §§ 69‑72, Доклади за съдебни решения 1997‑IV). Справянето с проблема на неоснователно отлагане на съдебното производство може по този начин да изиска от държавата да предприеме редица законодателни, организационни, бюджетни и други мерки. В това отношение следва да се подчертае, че „неразглеждането на конкретно дело в разумен срок не е непременно резултат на пропуски от страна на отделни съдии, прокурори или следователи. Така например, в някои случаи закъснения могат да настъпят от липсата на старание от страна на следователя, прокурора или съдията, отговарящ за конкретен случай (виж, като пример, B. v. Austria, цитирано по-горе, §§ 52‑54 и Reinhardt and Slimane-Kaïd v. France, 31 март 1998, пар. 100, Доклади 1998‑II), при други забавянията могат да бъдат резултат от неспособността на държавата да отпусне достатъчно средства на разположение на съдебната си система (виж, като пример, Zimmermann and Steiner, цитирано по-горе, §§ 30‑32) или неспособността да разпределя делата по ефикасен начин (виж, като пример, Georgiadis v. Cyprus, № 50516/99, пар. 46, 14 май 2002)“. Спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по отношение на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадалите. Съществен критерии за определяне разумната продължителност на делото е и „Значение на делото за лицето“, което според практиката на ЕСПЧ не се преценява единствено, с оглед крайния резултат от производството, а често е свързана с предмета на делото. От практиката на ЕСПЧ може да се обоснове извод, че като дела ползващи се с приоритет са и делата, при които е налице значим интерес за лица в напреднала възраст. / при образуване на ДП ищецът е бил на 37 години, а към момента 68години/. От значение за преценка продължителността на делото е и обстоятелството, дали страни в производството са равнопоставени субекти или държавни органи. В хипотезата на неразумно продължило наказателно производство отговорността на държавата произтича от това, че производството е инициирано от държавното обвинение, което разполага с достатъчен ресурс/процесуални средства, и компетентни лица/ да организира провеждането на наказателното преследване в разумен срок. Предвид съобразяване на изложените по-горе критерии, съдът намира по делото да се установява нарушаване на правото на ищеца за разглеждане и решаване на наказателното производство в разумен срок. Никаква фактическа и правна сложност на делото не може да обоснове забавяне за период от 32 години, като на практика това забавяне е равнозначно на отказ от правосъдие от една страна предвид изтеклата давност за наказателно преследване по отношение на обвиняемите лица, от друга поради препятстване възможността на ищеца да се конституира в качеството на частен обвинител, граждански ищец във фазата на съдебното разглеждане на делото. Извод в тази насока се обосновава и предвид фактът делото да е висящо все още във фаза досъдебно производство. Връщането на органите на досъдебното производство е обусловено от допуснати съществени процесуални нарушения. Така с Разпореждане от ВС, военна колегия –стр.309 от делото, е посочено, че не са идентифицирани лицата пострадали от престъплението, не са посочени конкретни нарушения, а това води до накърняване правата на обвиняемите да знаят в какво точно са обвинени и да осъществят правата си по НПК, а от друга страна осуетява възможността на пострадалите/при липса на идентификация/ да се конституират като частни обвинители и граждански ищци. По делото се установяват настъпили за ищеца неимуществени вреди. Според практиката на ЕСПЧ е налице силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството води до неимуществени вреди – така Решение на ЕСПЧ от 20, 03, 2006 г. по д. 1 Скордино срещу Италия. В конкретния случай, такива при ищеца несъмнено се установяват. Видно от събраните гласни доказателства ищцата бил ангажирана с хода на разследването, разочарована и излъгана в очакванията си да получи морално възмездяване на преживените репресии, чрез търсене на отговорност от виновните лица. Проявявала интерес от развитие на делото и се разстройвала когато се говори за това, като участник в Сдружение на репресираните лица и техни роднини, присъства на срещи в народно събрание, с прокурори и в европейския парламент. Предвид изложеното, доколкото се установи наличие на законовите предпоставки за основателност на предявения иск, то същият следва да бъде уважен. Обезщетението за неимуществени вреди се обуславя от всяка отделна фактическа обстановка, поради което съобразно общите правила на гражданското съдопроизводство, всяка от страните следва да докаже релевантните за спора факти. При ангажиране на доказателства за наличието на претърпени неимуществени вреди и на основание чл. 52 от ЗЗД, съдът следва да определи глобално размера на дължимото обезщетение по справедливост. В процесната хипотеза се претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на общо 120000, 00 лв. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съдът взе предвид вида на производството, качеството на ищеца по него /пострадал от престъпление/, поведението на компетентните органи във фазата на досъдебното производство, нарушеното чувство на справедливост на ищеца, загуба на вяра в институциите, напредналата възраст на ищеца, което засилва чувството му на безсилие да дочака справедливо разглеждане на делото и поемане на отговорност, които са в състояние да усилят търпените негативни преживявания, изпитваното безпокойство и несигурност. Неоснователно е възражението на ответника, а по делото не се установяват и доказателства за поведение на ищеца допринесло за забавяне на производството. Ангажираните доказателства сочат на предлагано съдействие и интерес от приключване на делото видно от депозирани жалби и искания за проверка и своевременно приключване на делото. Ето защо не е налице основание за приложение на чл.5 от ЗОДОВ. Предвид изложеното, съдът намира, че справедливият размер на обезщетение е 15000, 00лв., в който размер следва да бъде уважена исковата претенция и отхвърлена за разликата до 120000, 00лв. като неоснователна. В този смисъл съдът съобрази, че ищецът има качеството пострадало лице на осн.чл.74, ал.2 от НПК като наследник на И. А., т.е. продължителността на НП касае моралната удовлетвореност да бъде потърсена отговорност от виновните лица. От друга страна наследодателят на ищеца в качеството на реабилитирано лице по смисъла на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица има право на обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди, платимо съобразно чл.4 от закона, предвид което вредите от осъществената репресия са извън обхвата на настоящото производство. Същевременно при служебна проверка на делото съдът констатира, че и друг законен правоприемник-У.И.Ю. е заявило искане за обезщетение за неимуществени вреди от забавено правосъдие в размер на 120000лв. по гр.д.№9409/2022год. по описа на СГС, 1-28състав /все още висящо/, ведно със законната лихва. Този факт следва да бъде съобразен доколкото дължимото обезщетение следва да бъде определено глобално, а не за всеки наследник самостоятелно. С оглед горните мотиви съдът намира определеното обезщетение да отговаря на принципа за справедливост съобразно чл.52 от ЗЗД. С оглед основателност на исковата претенция основателно е и искането за присъждане на законна лихва от датата на исковата молба до изплащане на вземането. Съдът намира, че върху определения размер на обезщетението за забава се дължи законна лихва от датата на исковата молба, но не и от 08, 09, 2019год., тъй като забавата на производството е елемент от фактическия състав обосноваващ основателност на исковата претенция и вземането за обезщетение възниква с постановяване на решението. Ето защо за периода от 08, 09, 2019год. до 07, 09, 2022год. претенцията за лихва за забава е неоснователна. По разноските: Предвид изхода от спора и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, ответникът следва да заплати на ищеца сума в размер на 10, 00лв. - д.т. Адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от иска не се присъжда, тъй като няма данни да е договорено и платено или да е договорена адв. помощ по чл.38 от ЗАдв. Мотивиран от изложеното Софийски градски съд