Решение № 187 от 17.5.2022 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 783/2021 г.

производство по отношение на Решение №СП-2/15.10.2020г. на КЕВР е приключило, като жалбите срещу него са отхвърлени окончателно, респективно решението се е стабилизирало. Видно е още, че понастоящем валидността и законосъобразността на Решение №СП- 1/15.10.2020г. на КЕВР, е предмет на проверка по множество административни дела, като по същите няма постановени крайни съдени актове, но първоинстанционните такива са установили действителността и законността на атакуваният ад.акт. Посочените административни спорове обаче не спират изпълнението и приложението на атакувания адм.акт, тъй като съгласно чл.13, ал.9 от ЗЕ обжалването на решенията на КЕВР не спира тяхното изпълнение, а искането за спиране на изпълнението на оспорено по съдебен ред решение, е недопустимо, освен в изчерпателно посочени хипотези, сред които не попада процесната такава. В горецитираната норма е предвидено изключение от общото правило в административния процес, че оспорването има суспензивен ефект и спира изпълнението на акта. В случая със специален закон изрично е дерогирано суспензивното действие на жалбата, с която се оспорва законността на обжалвания индивидуален административен акт, уредено в общия закон. Ето защо и към момента Решение №СП-1/15.10.2020г. на КЕВР подлежи на изпълнение и намира приложение в отношенията между страните по спора, като при настъпила след влизане в сила на решението по настоящият граждански спор, отмяна на индивидуалния административен акт за ищеца остава открита възможността по чл.303, ал.1, т.3 от ГПК. Както се посочи по-горе с цитираните решения на КЕВР, считано от 31.07.2015г. по отношение на процесният ВяЕЦ е установено НСПЕ в размер на 1907 kWh, въз основа на която следва да се определя преференциална цена и по конкретно според т.7 от Решение №Ц-18/202.06.2011г. на КЕВР. В този смисъл последователното преминаване от една тарифна група за преференциално изкупуване в следваща, при надхвърляне на заложените прагове /случая от т.7 в т.8 от Решение №Ц-18/202.06.2011г./, е недопустимо. Това е така предвид въведеното с изменението на чл.31, ал.5, т.1 от ЗЕВИ, ограничение на количеството ел.енергия произведена от възобновяеми източници, което общественият доставчик, съответно крайните снабдители, са задължени да изкупуват по преференциална цена, определено въз основа НСП на ел.енергия. посочената разпоредба е приета с цел охраняване на обществения интерес, в резултат от което същата е от императивен порядък. Наред с това в новата разпоредба на чл.31, ал.12 от ЗЕВИ /в сила от 24.07.2015г./ е предвидена възможност количествата над НСП да бъдат ползвани от производителите за снабдяване на свои клонове, предприятия и обекти, или да бъдат продавани по свободно договорени цени и/или на балансиращия пазар. Следователно със законодателните промени се извършва корекция в приложимата схема за насърчаване на производителите на енергия от възобновяеми източници и се осигурява преход от непазарно към пазарно ориентирани схеми за насърчаване и интегриране на тези производители на свободния пазар, в изпълнение на основните цели по чл.2, ал.1 от ЗЕВИ-създаване на условия за постигане на устойчива и конкурентна енергийна политика; сигурност на енергийните доставки, снабдяването и техническа безопасност; опазване на околната среда и ограничаване изменението на климата и повишаване на жизнения стандарт на населението. Промените в тази уредба са в публичен интерес и доколкото налагат ограничения, следва да се тълкуват стриктно, респективно заплащането по преференциална цена на количества произведена електроенерия над НСП за съответната група производители на електрическа енергия от вятър и преминаване към заплащане по следващата преференциална цена, предвидена за следващата група производители, а не по цени за излишък, би довело до поемане на неадекватно висока финансова тежест от потребителите на електроенергия. Извода за недопустимост за преминаване от една тарифна група в друга, се подкрепя от мотивите към законопроекта за изменение на въпросната норма от ЗЕВИ, където изрично е записано, че замяната на понятието “средногодишна продължителност на работата“ с “нетно специфично производство на ел.енергия“ цели да създаде условия по преференциални цени да бъдат изкупувани, само онези количества ел.енергия, “които осигуряват приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени със съответните решения на КЕВР“. Очевидно целта на изменението на закона, е да се постигне баланс между разходите на обществения доставчик и нормата на възвръщаемост на производителите, заложена в определените преференциални цени по начин, който изключва възможността от неоснователно обогатяване на последните. Съгласно чл.18, ал.1 от договора за изкупуване на ел.енергия сключен между страните, цената за изкупуване на ел.енергия е регулирана и се определена от КЕВР като в ал.4 е заложен праг от 2250 пълни ефективни часове на работа годишно, при който произведената ел.енергия ще се изкупува по максимална преференциална цена, след което заплащането става по занижена цена. Поначало правата и задълженията на страните по договора се определят съобразно закона, действал в момента на сключване на сделката, ако обаче новият закон е императивен, за в бъдеще правата и задълженията се определят от него. Тук е мястото да се посочи, че в случая не се касае за обратно действие на закона, а за действие спрямо заварени правоотношения възникнали на основание гражданскоправни сделки, които се преуреждат за в бъдеще от повелителните норми на закона. Следователно, след влизане в сила на изменението на чл.31, ал.5 от ЗЕВИ, договора за продажба на ел.енергия, е изменен от императивната разпоредба на закона и издаденото на основание §17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ, Решение №СП-5/28.03.2019г. на КЕВР. На следващо място следва да се има предвид, че промяната, наложена от законодателя с въвеждането на понятието “нетно специфично производство“, не съставлява промяна на критериите, въведени с Решение Ц-018/2011г. на ДКЕВР за определяне на две групи преференциални цени. Посоченото решение определя преференциална цена за продажба на електрическа енергия, произведена от вятърни централи, съобразявайки се най- вече със средната годишна производителност на ветровите генератори и размера на инвестиционните разходи. Средната годишна производителност на ветровите генератори от своя страна зависи от прогнозните пълни ефективни часове на тяхната работа, които се определят на база прогнозно количество ел.енергия за едногодишен период, разделено на общата инсталирана мощност на ветровата централа. В България, тези ефективни часове на работа на ветровите генератори трябва да са съобразени с изследванията на БАН за потенциала на вятъра в най-перспективните от енергийна гледна точка райони на страната. Съгласно тези изследвания, България може условно да бъде разделена на две ветрови зони: зона с пълни ефективни годишни часове на работа на ветровите генератори до 2250 часа включително; зона с пълни ефективни годишни часове на работа на ветровите генератори над 2250 часа. Въз основа на горните показатели в решението се определят два вида преференциални цени за ел.енергията, произведена от ветрови генератори-за ветрови генератори с пълни ефективни годишни на работа до 2250 часа и за такива с пълни ефективни годишни на работа над 2250 часа. Изложеното сочи, че подхода на законодателя е принципен и се ръководи от параметрите на централата и възможността за ефективна работа, поради което извода, че една вятърна централа може да попада едновременно в две тарифни групи, е неприемлив. Освен това този извод противоречи на формалната икономическа логика, тъй като ако централа работеща по принцип до 2250 часа може да преминава за разликата над 1907 kWh до 2139 kWh в следващата тарифна група, то тя винаги би била по печеливша от централа поначало работеща над 2250 часа, предвид значителната разлика в цената за първите 1907 kWh. Наред с това този подход за определяне на изкупната цена би обезсмисли наличието на две тарифни групи, доколкото ако се следва довода, за преминаване при достигане на съответния праг, в следващата тарифна група, то не би следвало да има различни изкупни цени за вятърните централи, независимо от възможността им за определена ефективна годишна часова работа или НСП, а следва да е налице еднаква начална цена за всички, като тези от тях които преминат прага от 2250 часа и 2000 kWh да получават заплащане по другата тарифа. В тази връзка следва да се има в предвид, че както се посочи по-горе въвеждането на преференциални изкупни цени и НСП, целят осигуряване на изкупуването на количествата ел.енергия, които да осигуряват приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост, с оглед приоритетното развитие на този вид производство на енергия. В този смисъл възможността един и същи производител да може да промени началното си планиране и да преминава от една към друга тарифа, в рамките на една и съща година, би довело до получаване на приход на производителя над заложената за съответната група централи норма на възвращаемост на разходите, съответно би обезсмислило новата регулация, целяща ограничаване на приход над нормирана обща възвращаемост от инвестиция в полза на обществото. В заключение съдът намира, че със заплащането на ищеца на произведената от неговата ВяЕЦ електроенергия, след надхвърляне на съответното и нетното специфично производство и заложени часове работа, на цена за излишък на балансиращия пазар, ответникът надлежно е изпълнил договорните си задължение, поради което предявените претенции се явяват неоснователни и като такива, следва да бъде отхвърлени. Предвид неоснователността на главните претенции, неоснователна се явяват и акцесорните такива за заплащане на мораторна лихва. Искането на ищецът за осъществяване на косвен съдебен контрол върху валидността на Решения №СП-1/15.10.2020г. и №СП-2/15.10.2020г., двете на КЕВР, съдът намира за неоснователно, тъй като съгласно чл.17, ал.2 от ГПК за да се осъществи такъв контрол от гражданския съд, е необходимо административният акт да е с преюдициално значение, каквото в конкретния случай липсва, с оглед изложените по-горе мотиви за непосредственото действие на оспорения административен акт. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК в полза на ответникът се дължат деловодни разноски, които според доказателствата за извършени такива и списъка на разноски, съставляват заплатен адвокатския хонорар в размер на 6000лв. Мотивиран от изложеното, съдът