Решение № 5492 от 10.10.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 11014/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 20077304 от 31.01.2022 г. по гр. д. № 18532/2019 г. на Софийски районен съд е отхвърлен предявения от О. С. С. срещу И. Д. М. иск с правно основание чл. 45, вр. чл. 52 от ЗЗД за заплащане на сумата 9000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, унижено достойнство и авторитет, вследствие на набеждаване на О. С. С. от И. Д. М. на 20.02.2015 г. в извършване на престъпление. Решението е обжалвано от ищеца с искане същото да бъде отменено и постановено друго, с което се уважи предявения иск. В жалбата се поддържа, че ответницата по смисъла на чл. 3 от ГПК трябва да понесе гражданска отговорност както при писмените си обръщения до Прокуратурата и разследващите полицаи, така и при устните си изявление в открито съдебно заседание. Излага се оплакване, че в първоинстанционното решение тенденциозно са премълчани приложените доказателства, както и „мимоходом” е преформулирано деянието на ответницата, а именно – набедяването, което представлява престъпление против правосъдието, било клевета спрямо ищеца. Сочи се, че злоупотребата с правото на иск, заради което ответницата разчитала да получи 3000 лв. от ищеца, неправилно било наречено от районния съд „направени доказателствени искания по гр.д. № 32431/2017 г. по описа на СРС”, като съдът бил пропуснал факта, че всички опити да се докаже вина на въззивника в този граждански процес били отхвърлени, и недопустимо е пренебрегната необроимата сила на пресъдено нещо. Поддържа се, че така направените в това производство искания не били доказателствени. Въззивникът възразява срещу извода на районния съд, че злоупотребата с правото на иск и с откриването на досъдебно производство чрез разследване от органите на СДВР нямало как да засегне доброто му име в обществото. Сочи в тази връзка, че след като е обявен за побойник, отправил смъртни заплахи в коридора на АССГ, това неизбежно хвърля сянка върху личността му и му се отнема огромен ресурс от време да доказва своята невинност. Счита, че деянието на ответницата, изразяващо се в умишлено обръщение до СРП, и завеждане на граждански иск в режим на злоупотреба при съзнателен умисъл да се обогати за негова сметка, представлява деликт по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. Излага се оплакване, че изводите на първоинстанционния съд противоречат на чл. 39, ал. 2 от КРБ. Въззиваемата страна И. М. не е подала отговор на въззивната жалба. За да де произнесе, въззивният съд взе предвид следното: Производството пред районния съд е образувано по искова молба, подадена от О. С. С., в която се твърди, че ответницата И. Д. М. е извършила противоправни деяния, засягащи достойнството и интересите на личността на ищеца. Твърди се, че ответницата подала на 20.02.2015 г. сигнал до СРП, с който го набедила, че в сградата на АССГ я е удрял, блъскал и отправял смъртни заплахи, за да се реши в негова полза делото, с което извършила престъпление по чл. 286 от НК. Твърди се също, че ответницата е подбудила трима свои колеги да лъжесвидетелстват, което деяние е съставомерно по чл. 293 от НК. Заради така извършените престъпления против правосъдието ищецът понесъл психологически стрес като учен и журналист, изпитвал болки и страдания със съответните рискове за здравето му, разклатено от хипертония, гонартроза и подагра. Абсурдността на заявените от ответницата обвинения проличавала в постановения на 11.06.2015 г. отказ да се образува досъдебно производство срещу ищеца по пр.пр. № 6252/2015 г. на СРП, който документ бил с невярно съдържание. Ищецът сочи също, че ответницата представила това неистинско доказателство и при завеждането от нея на гр.д. № 32431/2017 г. с иск за обезщетение от 3000 лв. Ответницата подбудила и изготвянето на медицинска документация по това дело чрез съставяне съдебно-медицинско удостоверение от д-р Т.К.. Ищецът твърди, че постоянно изпитва тягостното вцепенение, защото е поставена под съмнение обективната му почтеност и честност на журналист и учен с международно признание. Сочи, че всички посочени действия на ответницата му нанасят неимуществени вреди, с оглед на което отправя искане за осъждането й да му заплати сумата 5000 лв. С отговора на исковата молба ответницата И. М. излага становище за недопустимост на исковете поради наличието на влязлото в сила решение по гр.д. № 32854/2016 г. на СРС, с което е разрешен спор между същите страни, на същото основание и за същото искане. С протоколно определение от 24.11.2021 г. е допуснато изменение на размера на иска за неимуществени вреди чрез увеличаването му от 5000 лв. на 9000 лв. С молба от 30.11.2021 г. ищецът е посочил, че основанията за претенцията му за вреди в размер на 9000 лв. са: набедяване на неговата личност – съставомерно престъпление по чл. 286 от НК, което било доказано с влязлото в сила решение № 188941/09.08.2019 г. по гр.д. № 32341/2017 г. на СРС; и неправомерното предявяване на граждански иск срещу него при злоупотреба с право, доказано с посоченото съдебно решение. Възивният съд, след преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предявен е иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД - за заплащане на сумата 9000 лв., представляваща обезщетение за неимуществените вреди, изразяващи се болки и страдания, унижено достойнство и авторитет, причинени на ищеца в резултат на изложени от ответницата неверни твърдения за извършен спрямо нея побой и отправени заплахи. В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 45 от ЗЗД е да докаже че ответникът е осъществил спрямо него противоправно поведение, настъпването на твърдените вреди и причинната връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди. Според изложеното от ищеца в исковата молба и уточняващите такива, следва, че деянието на ответницата, от което той твърди, че е претърпял неимуществени вреди, се изразява в изложените в подадената от нея молба до СРП от 20.02.2015 г. и в исковата /респ. направените доказателствени искания/ по заведеното от нея гр.д. № 32431/2017 г. на СРС, набеждаващи го в извършване на престъпление. В подадената на 20.02.2015 г. до СРП молба от И. Д. М. са изложени твърдения, че на 12.02.2015 г. същата се е намирала в сградата на Административен съд – София за участие в адм. дело № 5654/2013 г. в качеството й на представител на Столична община, по което дело ищец бил О. С. С., и след приключване на делото пред зала № 4 последният отправил към нея думите: „Ще те убия, ще те унищожа, капитулирай вече и решавай делото в моя полза”, след което същият й нанесъл силен удар в дясното рамо, след което замахнал с юмрук към лицето й, повтаряйки, че ще я убие. В молбата си И. М. е посочила, че изпитала силна болка от удара в рамото си, а след прибирането си в къщи се чувствала отпаднала, с болки в главата, врата, рамото и корема, и от притеснение не могла да заспи цяла нощ. На следващия ден отишла на преглед психиатър, при който била установена хипертонична криза и назначена медикаментозна терапия. С молбата е отправено искане за се образува наказателно производство срещу О. С. С. за извършено престъпление от общ характер. Към молбата са приложени медицински документи, посочени са свидетели, които да потвърдят изложените в молбата факти. По така подадената молба е образувана прокурорска преписка № 06252/15 г. на СРП, по която на 11.06.2015 г. е постановен отказ да се образува досъдебно производство. На 23.05.2017 г. И. Д. М. е подала до СРС искова молба срещу О. С. С., с която е предявил иск за заплащане на сумата 3000 лв. като обезщетение за неимуществените вреди – болки и страдания, унижено лично достойнство и авторитет, вследствие на нанесения от ответника на 12.02.2015 г. побой. В обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения за поведението на ответника на посочената дата в сградата на АССГ, идентични с описаните в горепосочената молба до СРП. Като доказателства към исковата молба са приложени материалите по посочената пр. преписка и е поискано допускане на свидетели за установяване на твърденията. По исковата молба е образувано гр.д. № 32431/2017 г. на СРС, приключило с решение от 09.08.2019 г., с което е отхвърлен предявения от нея иск по чл. 45 от ЗЗД. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че деянието на ответницата, изразяващо се в подаване до прокуратурата на сигнал с обвинение за извършено от ищеца престъпление, както и образуването на гражданско дело с твърдение за извършен деликт, не представляват противоправни действия, които да обосновават деликтна отговорност по чл. 45 от ЗЗД, тъй като подаването на жалби, молби, сигнали и други сезиращи държавни органи актове са конституционно установени средства за защита на лицата при нарушени или застрашени техни права и законни интереси. Приел е също, че по делото не са налице никакви доказателства за твърдените от него неимуществени вреди, поради което не е налице и втората предпоставка за ангажиране на деликтната отговорност по чл. 45 от ЗЗД. Тези изводи се споделят от настоящата инстанция. Твърденията на ответницата за извършен побой и отправени заплахи от страна на ищеца, представляващи според него набеждаване в извършване на престъпление, причинило му претендираните неимуществени вреди, са изложени в подадена от нея молба до прокуратурата, както и в искова молба до съда с предявен иск за заплащане на обезщетение. Подаването на молби, жалби, сигнали и пр. до държавните органи е конституционно гарантирано право на защита /чл. 45 от КРБ/, когато са накърнени права и законни интереси на лицето, и това е правомерна дейност. Когато обстоятелства относно определено лице се излагат пред компетентен орган като съдържание на сезиращо волеизявление в упражнение на законоустановен способ за защита, излагането им не съставлява противоправно поведение на автора на волеизявлението, именно защото то е извършено в реализация и в рамките на правото му на защита на негово субективно право. В съдебната практика непротиворечиво се приема, че деликтна отговорност на сезиралия държавния орган може да възникне само при злоупотреба с това право – когато то е упражнено извън неговите рамки и целите, за които е предвидено, съгласно чл. 57, ал. 2 от КРБ. Злоупотреба с права е налице, когато упражняването на законоустановени права е предприето с цел да се увредят правата или законните интереси на други лица. С оглед на това самото сезиране на държавните органи не може да се приеме за противоправно деяние. За да е налице противоправно деяние, следва да се докаже по несъмнен начин, че упражняването на съответното право е предприето с цел да се навреди на други лица, а не за да се получи защита на право, което сезиращият счита за нарушено. При подадена до компетентния да възбуди наказателно преследване орган жалба /или сигнал/ с твърдения за конкретно поведение на лице, независимо от съдържанието на изложените в сезиращия акт твърдения – отправяне на обиди към друго лице, излагане на позорни обстоятелства или твърдения за извършено деяние, осъществяващо признаците на предвидено в НК престъпление. макар компетентните органи да са приели, че това поведение не е „съставомерно“ като престъпление по НК, това не означава, че подаването на жалбата, с която е сезиран, следва да се квалифицира като извършено противоправно поведение по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. Подалият жалбата е упражнил установената от закона възможност, сезирайки компетентния орган с искане да провери изложените обстоятелства и направи необходимото за защита на правата, които счита, че са нарушени, както и в защита на обществения ред и интереси изобщо. Упражняването на такова едно право по принцип е правомерно и независимо от крайния резултат по жалбата до компетентния да възбуди наказателното преследване орган не може да бъде определено като основание да деликтна отговорност. Подаването на искова молба е израз на законоустновено процесуално право, с което се реализира съдебната защитата на спорни субективни права. Извършването на съдопроизводствени действия в рамките на предвидени в закона процесуални права поначало е правомерно. Осъществяването на законоустановени процесуални права може да се приеме за неправомерно действие само, когато тези права се упражняват недобросъвестно – в нарушение на принципа по чл. 3 от ГПК – за да бъдат увредени права и законни интереси на друго лице. В този случай и при наличието на останалите предпоставки по чл. 45 от ЗЗД това поведение съставлява деликт. Когато в искова молба или друг документ, обективиращ процесуални действия в рамките на предвиден конкретен процесуален способ за защита на субективни права, се съдържат твърдения за обстоятелства, отнасящи се до насрещната страна по спора, същите не са насочени не към трети лица, а към правоприлагащия орган, който следва да реши спора въз основа на тях и събраните доказателства, поради което излагането им в сезиращия съответния орган документ не съставлява деликт. Дали изложените в исковата молба факти действително са се осъществили подлежи на доказване в рамките на това производство. Доказването на твърдените от страната факти обуславя изхода на делото по съществото на спора, но недоказването им не води до извод за нарушаване на принципа по чл. 3 от ГПК. С оглед на това отхвърлянето на иска само по себе си не обуславя извод за недобросъвестно упражняване на процесуални права от страна на ищеца, което да създава основание за ангажиране на деликтната му отговорност спрямо ответника. Со оглед на гореизложените съображения следва да се приеме, че поведението на ответницата, изразяващо се в излагане на твърдения относно ищеца в подадената исковата молба по гр.д. № 32431/2017 г. на СРС, не съставлява деликт по чл. 45 от ЗЗД. Същото се отнася и за предприетите процесуални действия във връзка с ангажиране на доказателства, доколкото същите са част от съдебно производство за защита на права. Не са налице доказателства по делото, които да сочат за недобросъвестност от страна на ответницата при упражняване на законно признатите й права – за подаване на жалба до прокуратурата и подаване на искова молба до съда. Няма данни по делото, които да обусловят извод, че ответницата е сезирала прокуратурата и съда със съзнанието, че изложените от нея твърдения са неверни, и с цел да увреди правата и законните интереси на ищеца. С оглед на горното поведението на ответницата не е противоправно. Поради липсата на извършено противоправно деяние не е налице основание за ангажиране на отговорността на ответницата по чл. 45 от ЗЗД. Следва да се посочи за пълнота, че ищецът не е ангажирал и никакви доказателства за възникване на твърдените от него неимуществени вреди /болки страдания, психологически стрес, унижено достойнство и пр./ в резултат на посочените действия на ответницата. Не са ангажирани доказателства за това дали въобще е имал подобни изживявания, поради което извод за настъпване на неимуществени вреди в причинно-следствена връзка с подаването от ответницата на жалба до прокуратурата, респ. завеждането на гражданско дело срещу него, би почивал изцяло на предположения. С оглед на горното и поради пълното съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Воден от горното, Софийски градски съд